Ти си това, което четеш

2017 г. - антиутопия на българската икономическа пропаганда

Няма утопия на този свят, без митове. И най-синтезираният икономически резултат от действията на властта – Брутният вътрешен продукт - расте, расте, всяка година напоследък, все расте …. При това е истина, расте си, няма мит, има факт в случая. Дори спря да расте на първо място, поради ръста на износа, при който 0.3% от предприятията (или около 700 броя притежавани от не повече от 100 души) формират 75 -80% от него, а през 2011 г., почти същите предприятия или хора са смогвали да допринасят за цели 99%. Нашата икономика, т.е., стоте човека, не станаха по-конкурентоспособни във времето и темпът в растежа на вътрешното потребление изпревари ръста на износа при създаването на БВП, като междувременно стана и водещ фактор за нарастването му. В това няма драма, нито има някакъв друг мит.

Просто е налице още един факт за сто или колкото са там човека (да им вика олигарси някой, ако така повече му харесва), които са парцелирали най-рентабилните дейности в икономиката на България, макар те да не увеличават сумарно своята конкурентоспособност на глобалните пазари (ИТ индустрията е изключение и в нея няма олигарси).

Но истината за растежа на БВП не е заключена само в олигарсите. Тя е още в това, че вътрешното потребление сравнително бързо ще спре да го тегли динамично нагоре, с оглед постигането на структурен или качествен растеж в обществото.

Няма как да е иначе, ако доходите съставляват под 13% от БВП, а българският БВП на глава от населението е около 22% от средния показател за ЕС. "Добрата" българска власт започна да вдига заплати, за да попречи забогатяването на българина да се превърне в абстрактен мит, когато започнаха да я нападат, че е корумпирана и когато разни европейци ще се мотаят цели 6 месеца в България през нейното председателство на Съвета на ЕС. Но с колко държавата може да вдигне заплатите, при това с изпреварващ ръст на растежа на БВП, ако последният е толкова скромен спрямо средния БВП на мотаещите се тук европейци?

Теоретично може с много, но инфлацията бързо ще качи българските цени до европейските и тогава със структурата на нашата икономика, която и в износа на олигарсите й не е завидно конкурентоспособна, какво правим? "Добрата" власт няма да може повече с административни актове (постановления на МС) да влияе положително на жизнения стандарт при наличната икономическа структура и от тук, потреблението ще спре да тегли динамично растежа на БВП. Ще е възможно само инфлацията да расте бързо, ако властта упорства да бута доходите нагоре под неин пряк контрол.

Например, българинът харчи 30% от парите си за храна, доходите му са около 18% от средните в ЕС, а средните цени на хранителните продукти – 71% от тези осреднени за Съюза. Нима инфлацията тогава няма да качи първо цените на храните до стойностите им в останалите държави на ЕС, преди доходите на българите да станат дори приблизително европейски?

Разбира се, има и други фактори, възпрепятстващи "добрата" власт с постановления и ентусиазирани внушения дълго време да тласка възходящо родния БВП и така да лекува някои невротични страхове в най-бедната страна на ЕС.

Ето няколко:

Инвестициите в дълготрайни активи на българската икономика като дял от БВП са на средноевропейско равнище (около 18.70% през 2016 г.), което не й дава изпреварваща скорост на структурен растеж чрез обновление на активи. От тези инвестиции 45.33% са концентрирани през 2016 г. в Югозападния район, а 2/3 в Южна България, като 2 групи от сектори привличат над 50% от бизнес инвестициите (без тези в държавното управление). Рядко български предприятия са кооперирани в международни технологични вериги, а аутсорсингът реализиран в страната е за дейности, които са по правило спомагателни или обслужващи за чуждестранните инвеститори. Най-печеливши са инвестициите в жив български труд – 207% по данни на Евростат от 2015 г., поради ниската цена на труда. През 2011 г. около 2/3 от материалните активи на икономиката са били счетоводно амортизирани. За периода 2007 – 2013 г. са финансирани едва около 5  500 проекта със средства на европейски програми, въпреки високата усвояемост на тези средства, докато например в Гърция, същият брой е бил около 70  000. Подобна инвестиционна конфигурираност и интензитет не предполагат ръст на БВП от дейности със значим обществен обхват (напр. придобиването на активи за откриването на съществен брой нови работни места) или дейности осигуряващи висока добавена стойност. Нито пък предполагат постигането на хармонично териториално развитие, т.е., те няма как да бъдат основа за динамичен растеж в потреблението, а и демонстрират липсата на предприемаческа енергия в обществото.

Таблицата по-долу отразява инвестиционната активност и състоянието на заетостта в двете отраслови групи, посочени в горния параграф като привличащи над 50% от инвестициите в дълготрайни материални активи (ДМА) в България:

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

 

  

  

  

  

  

  

  

 

Отраслови групи 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014 2015
А. Търговия; ремонт на автомобили и мотоциклети; транспорт, складиране и пощи; хотелиерство и ресторантьорство                
1. наети лица     909200 891300 863000 853600 860400 865400
2. годинши инвестиции в ДМА, хил. лв. 6828360 4431078 3887223 4142678 3588034 4036148 5003249 5156553
Б. Добивна, преработваща и друга промишленост; доставяне на води; канализационни услуги, управление на отпадъци и възстановяване                
1. наети лица     720300 712700 700200 680400 681700 695100
2. годишни инвестиции в ДМА, хил. лв. 9105630 6581361 5103531 5361442 7602323 5962956 6324499 5975881
В. Общо за икономиката                
1. заети лица     3603900 3524600 3436400 3421600 3434200 3446200
2. наети лица     2627500 2587000 2539900 2511100 2506200 2530900
3. годишни инвестиции в ДМА, хил. лв. 29424189 21274280 16218269 17913925 19091492 18089215 20123833 21191026
Г. Темп на изменение                
г1 наети лица група А.               0,9518
г2 наети лица група Б.               0,9632
г3 годинши инвестиции в ДМА, гр. А.               0,7552
г4 годишни инвестиции в ДМР, гр. Б.               0,6563


От таблицата се вижда, че наетите лица в отрасловите групи са били 62.02% през 2010 г. и 61.66% в 2015 г. от общо наетите лица в икономиката. При инвестициите реципрочните съотношения са съответно 55.44% и 52.53% или заетостта и инвестициите като цяло намаляват в края на периода спрямо началото му, въпреки че БВП и потреблението растат за същия период. По-съществен спад се наблюдава при инвестициите (около 25% за група А. и около 35% за група Б.) при намаление на заетостта в групите от 4 – 5% за разглежданите 5 г.. Следователно, най-голямата инвестиционна концентрация в българската икономика няма пряка функционална връзка с броя на работните места в отраслите, в които тя се материализира. Казано по друг начин: инвестиционните проекти извън строителството, макар немногобройни, не вдигат доходи, заетост и потребление. Тогава "добрата" власт как може да очаква, че бизнесът ще откликне на желанието й да вдига БВП чрез по-високи доходи и потребление над необходимите му разходи за минимално разполагаема работна сила?

Износът в обозримо бъдеще ще остане отново най-важното ядро в създаването на БВП, особено след изчерпването на потенциала на вътрешното потребление за изпреварващ растеж (в горния параграф и по-долу се посочва какви диспропорции биха го изчерпили), поради факта, че съсредоточава основната част от инвестициите в активи извън строителството. Известно е също, че водещите експортни отрасли в България са миннодобивната промишленост, металургията, химията (особено преработката на руски петрол и износ на петролни продукти), ИТ сектора, машиностроенето и този за производство на оръжия напоследък. Нито един от изброените отрасли не може да бъде рентабилен, ако работи само за вътрешния пазар и "олигарсите" в него продават стоки и услуги изключително на бедни или не до там бедни българи.

Заетите лица намаляват – през 2010 г. те са били 3  604 хил души, докато през 2016 г. вече са около 3  463 хил., 31% от хората в работоспособна възраст не работят (1 млн. от тях живеят в градовете), 2/3 от заетите лица получават доходи под средните за страната и паритетната покупателна способност на българина от 2014 до 2016 г. допълнително бележи лек спад – от 0.9259 до 0.9025 в рамките на ЕС-28, макар доходите и потреблението му да растат в абсолютни стойности. Само около 10% от населението има доходи над средните за страната и очевидно единствено то е активен пазарен съ-генератор на темпа на растеж в потреблението, което тегли БВП нагоре. Респективно, 10% от населението притежава около 90% от спестяванията в банки, които имат 1.5 пъти повече необслужвани над 90 дни кредити от банките в страни като Словакия или Унгария, отпускайки при това, поне с 30% спрямо БВП по-малко кредити на реалната икономика, отколкото в споменатите страни. Най-богатите 20% в обществото са по-богати 7.9 пъти от най-бедните 20% през 2016 г., докато 4 години по-рано (през 2012 г.), разликата е била 6.1 пъти. Как тогава описаната структура на доходите и степен на заетост при липсата на достатъчен брой качествени проекти за финансиране (или липсата на предприемаческа енергия/квалификация), ще направят потреблението в България да расте устойчиво, за да тегли динамично растежа на БВП?

Данъчните постъпления на "добрата" власт, дори при годишен ръст на БВП не бележат пропорционално повишение. Като дял от БВП, процентното намаление на данъчните приходи за 2016 г. спрямо 2007 г. е най-съществено за приходите от ДДС – от 10.4% през 2007 г. на 9.2% през 2016 г., независимо от запазване на данъчната ставка и ръста на БВП с 46% за периода. На второ място, по процентно намаление на приходите са тези от данък печалба – от 2.9% през 2007 г. на 2.2% през 2016 г., при запазване на данъчната ставка от 10%. Особено тревожно е задържането на приходите от акцизи, независимо от увеличените ставки (от 12% при горивата до над 20 пъти при тютюневите изделия) и увеличените обеми на продажбите. При това положение, от къде "добрата" власт ще си набавя ресурс за трайно повишаване на доходите на служителите в публичния сектор, за да стимулира потреблението? И ако доходните диспропорции нарастват в условията на парцелираната икономика (вж., предния параграф), как "добрата" власт ще неутрализира или смекчава тази даденост, за да стимулира потреблението, като намалява ресурсът от БВП, преразпределян от нея, а частните инвестиции не показват връзка с повишаването на заетостта?

Фондовият стълб на пенсионната система не функционира, защото в частните фондове няма акумулирани средства за изплащането и на една месечна пенсия на осигурявани лица с около 20 г. трудов стаж. Реакцията на "добрата" власт на този факт е да отлага датите за изплащане на пенсии от фондовете със законови корекции, както и да предостави на всеки български гражданин избор, дали иска да се осигурява в тях. Ако не иска, трябва да прави вноски само в ДОО, където около 45% от постъпленията са субсидирани от данъкоплатците, при не нарастващи приходи за бюджета от ДДС и данък печалба спрямо обема на наличния БВП, застаряващо и намаляващо население, 40% функционално неграмотна младеж и невъзможност да се печатат безконтролно нови пари в условията на валутен борд. Следователно, при трудното акумулиране на пенсионен резерв за застаряващото и оредяващо население на България, не се вижда достъпен за "добрата" власт начин, с който тя да подтиква растящия брой пенсионери да имат високо лично потребление.

Системите на здравеопазване, образование и култура работят на постоянна загуба и обслужващите им звена са декапитализирани (дори медицинските обекти под административната шапка на кметицата отличник в Столична община са такива). Покриването на капиталови дупки има много ограничен ефект за правителственото потребление и никакъв за личното като движеща сила за растежа на БВП.

Очакваните частни инвестиции в недвижими имоти в Северна България през 2018 г. са в сферите на логистичните складове, споменатия спомагателен аутсорсинг и за малки преработвателни предприятия. Тези дейности безспорно ще създадат нови работни места, но те няма да са толкова многобройни, а още по-малко достатъчно доходни, за да бъдат преодолени - дори символично - териториалните диспропорции в създаването на БВП в Северна и Южна България и инвестициите няма да повлияят радикално на бедността в региона.

От изброените фактори вероятно лесно се забелязва, как секторно парцелираната българска икономика е толкова структурно дисбалансирана (при приватизиран от малък брой лица растеж на БВП, предимно чрез износа и в по-малка степен чрез обществените поръчки), че за нея естественото равновесно състояние е повтарящата се дефлация, произхождаща от статуквото на установените временни капиталови паритети. Инструментите за въздействие върху БВП, свързани с административното повишаване на доходите, респективно потреблението са със скромен структурен потенциал, ограничен от достигането на местните цени до равнището на цените на потребителските стоки на международните пазари и изчерпването на заделения за целта ресурс от очаквани печалби и сивата икономика. Потреблението ще продължи да се повишава и без административни интервенции, но не достатъчно динамично, за да е реално догонващо за стандарта на живот в ЕС.

Административните инструменти имат тесен социално-икономически обхват, следващ от относително ниската степен на заетост на населението и структурата на доходите му, в която едва 10% са над границата на средния индивидуален доход. Това е така, дори когато те оказват натиск да се свива от олигарсите обемът на сивата икономика в качеството й на вграден буфер в парцелираните сектори, едновременно с повишаването на доходите на наемните служители. Постижимият размер на свиването на неформалната икономика подобно е лимитиран от ниската конкурентоспособност на повечето ключови бизнеси в нея и е налице като изрична работодателска склонност, само защото липсват необходимите, включително средно квалифицирани кадри на пазара. "Добрата" власт в случая няма принос за свиването на неофициалната икономика (делът й е около 30% от БВП и е най-висок в ЕС), докато се опитва да си купи време за по-дълго оцеляване с повишаването на съсловни доходи, намиращи се под неин пряк контрол и се надява на паралелна вторична реакция от икономиката в отговор на действията й.

От изтъкнатото до тук не трябва да се подразбира, че темпът на растеж на доходите в България принципно е неудачно да бъде пипан от каквато и да е държавна политика. Напротив, много е необходимо той да бъде "сръчкван" (все пак, средният наш разход за създаване на доход е под 13% от БВП през 2016 г.), но здравословният смисъл от "ръчкнето" ще е налице, ако това става само до достигането на нива на показателя относими за страни в ЕС с по-слаба икономическа конкурентоспособност.

През 2016 г. делът на непреките разходи за труд е 23.9 % в ЕС-28, а в еврозоната — 26.0 %. Делът на непреките разходи за труд варира значително в различните държави — членки на ЕС: той е най-висок във Франция (33.2 %), Швеция (32.5 %), Белгия (27.5 %), Литва (27.8 %) и Италия (27.4 %), а най-нисък — в Малта (6.6 %), Люксембург (13.4 %), Ирландия (13.8 %), Дания (13.9 %) и Хърватия (14.9 %).

Българското "докосване" от властта на доходи, обаче, следва да бъде елемент на някаква държавна политика за структурно развитие на икономиката (най-вече, чрез подобряване качеството на активите и търсенето на синергийни инвестиционни ефекти в рентабилни икономически сектори от подкрепата на проекти по оперативните програми на ЕС), инак ще се прояви единствено като данък инфлация. А всяка инфлация преразпределя доходи в обществото не точно в полза на бедните или честни хора. От друга страна, бутането нагоре на доходите в разумни граници (напр., чрез от настоящите 12.78% до около 20% от БВП на разходите за труд) ще плъзне "олигархията" към терена на технологичната и управленска конкуренция в глобален план (т.е., поне малко извън удобната ясла на бизнеса с или чрез държавата около някакви временни секторни паритети, в т. ч. и в сферата на експорта), което би имало общоикономически благотворен ефект, включително с намаляването на обема на сивата икономика и увеличаването на частните инвестиции.

Българският проблем, обаче е, че нито една добра власт не опитвала да осъществява подобна политика, оптимизирайки данъчната си събираемост и тласкайки с подходящи инструменти едрия бизнес да използва резервите на сивата икономика.

Сегашната също не подсказва афинитет за нея, надявайки се алтернативно само да отчита по-ниска инфлация от реалната, за да не тревожи хората. Някой твърдеше, обаче, че политиката се правела от свободни хора, ако действително е политика...

"Добрата" власт се нуждае още от политиката за икономическо структурно развитие в условията на дефицитен брой качествени частни проекти, за да избегне утаяването само на отчуждени митове за силна икономика (оправдавани с номинално растящите БВП и сумарни доходи/потребление) сред бедните и заплашени с бедност хора (над 50% от населението на България, според данни на НСИ и Световната банка). Правенето на такава политика е доста различно нещо от строителството на магистрали и газопроводи или санирането на жилища.

Макар отчуждението от неистината да не притежава помитаща социална енергия (може, например да увеличи тютюнопушенето), за пропагандните митове в България, освен благодатна почва (или централизираната/олигархична икономическа структура на собствеността на активи и капитали) е предвидено да има още и наличен плодоносен компост - тор (т.е., стимули за продуктивно и постоянно подсилване на почвата) – отсъствие на независима правосъдна система и медии, които по изключение могат аналогично да се разглеждат като независими.

Страната на митовете, обаче не разполага с гражданско общество, а властта не е добра власт, най-малкото докато не пребори бедността със средства различни от митовете на осреднените стойности за потребление и съмнителната инфлационна статистика, като краен контрапункт на преразпределителните мерки, прилагани срещу структурната дефлация.

Също така, бедните хора са зависими хора, а това не предлага висок потенциал за растеж на потреблението или развитието на предприемачество. Българските предприемачи, в т.ч. вкл., самонаетите баничари и други подобни, са по-малко от 7% от населението.

В българските условия също мнозинството (около 80% от пълнолетното население, живеещо от заплати и пенсии) се свива демографски, с каквито и митове да е хранено, дори когато властта го лъже небрежно, за да не нарушава секторни статуква, че от силната икономика не постъпват в бюджета необходимите пари за воденето на инвестиционни структурни политики. А тези политики трябва сами да създават фискални приходи и динамичен ръст на доходите или ръст във вътрешното потребление, ако се водеха успешно, вместо да поглъщат извинително липсващите за политиките публични средства, както интелигентно се извинява властта. В случая, извиненията са подпомагани с мълчаливо разбиране и от опозиционните й либертианци, които отделно, все пак, настояват за правенето на реформи в правосъдната система, за да преборят бедността, като смачкат корупцията и освободят от нея пазара и доходите, макар корупцията никъде по света да не е ликвидирана, а и самото й отсъствие не поражда автоматично структурни промени в отраслите на икономиката.

Още от Анализи и Коментари