3 март

Особеността на националните празници е, че побират в себе си много повече време, отколкото ни изглежда на пръв поглед. Нека се замислим: от 1878 г. до 2016 г. ни делят едва 138 години, което е пренебрежимо малко в исторически план, а в тях се вмества толкова значимо за нацията и толкова разнородно време.

Време на еуфория: от Освобождението до Съединението и Независимостта; време на сурване в бездната: от крушението на Междусъюзническата и Първата световна война до братоубийствената гражданска война и кървавите илюзии на авторитаризма и комунизма; време на несвобода: съветската окупация през 1944 г., последвана от близо половин век "снишаване” пред Кремъл и погазване на човешкото ни достойнство; и накрая, последният четвърт век възвърната свобода, с която някак се измъчваме и все не знаем какво да правим.

Кратки отрязъци от време, превърнали се в синкопи на националната участ и на новата българска държавност. А между тях – страх, дълбинен страх и съобразяване с големите империи в съседство, най-вече с тази на изток. И така – до най-новата руско-турска война в наши дни, в която все се питаме играем ли някаква роля. И каква би могла да е по-конкретно тя: на активен участник, неволен арбитър или потенциална жертва?

В това отношение националният ни празник би трябвало да е важен маркер на историческата ни участ, стига да го разчетем правилно през върволицата от събития. Къде другаде, ако не в него би трябвало да е закодирано не само питането кои и защо сме, но и как така все се люшкаме между еуфории и страхове. И най-вече – защо Русия е и продължава да бъде разделителната линия в българската политика.

Отговорът, разбира се, е свързан с датата 3 март.

Защото 3 март 1878 г. е времето на еуфорични надежди, което продължаваме да свързваме с думите "Санстефанска България”.

"Историята на тая епоха е една епопея на българската енергия”, пише Симеон Радев. Опиянение от мига, от неудържимата радост, че най-сетне я има България. Знаем добре и как тази небивала радост помръква почти веднага – още на 13 юли 1878 г. с подписването на Берлинския договор. Нито един българин, разбира се, не е поканен, дори символично, при определянето на съдбата на бъдещата българска държава. Не е огласена и огромната подписка, подкрепена от стотици хиляди българи, която бъдещият митрополит Методий Кусев организира и връчва на руската дипломация, а оттам тя навярно и до ден днешен събира прах из руските архиви.

Истината по тези български разочарования е отдавна описана от историците и е редно да бъде изречена ясно: на 3 март 1878 г. Русия сключва Санстефанския договор с ясното съзнание, че той не може да бъде изпълнен (най-вече в частта за България), защото противоречи на предвоенните споразумения, сключени между Великите Сили, които ясно сочат какво трябва да се случи, ако Турция загуби войната. Става дума за т.нар. тайно "Райхщадско споразумение” (между Русия и Австро-Унгария), както и протокола, подписан между Петербург и Лондон, известен като протокола "Дерби-Шувалов”.

В основата на "Санстефанския блян” са поривите на славянофилите, предвождани от тъй почитания у нас граф Н.П.Игнатиев, ала ни най-малко неотчитащи руската realpolitik, начертана от княз Горчаков.

Да, вярно е, че на Берлинския конгрес Великите Сили, в лицето на Бисмарк и Дизраели са против създаването на единна българска държава в етническите ѝ граници, но това е и позицията и на официалната руска дипломация, защитавана от канцлера Горчаков и Шувалов. Впрочем опитвайки се да вземе аванс в хода на събитията, тогава не друг, а граф Игнатиев пръв лансира идеята за автономна Македония (отделна от българската държава).

До 1989 г. българската историческа наука не бе в правото си да коментира тези факти, защото те биха хвърлили сянка в отношенията между СССР и НРБ. Затова всичко се замиташе под килима. Нима не му е дошло времето за това да се заговори открито?

Да се каже, че Руската империя, обявила през 1877 г. "свещена война” на Турция, е била далеч по-загрижена на Берлинската конференция да си гарантира териториалните придобивки със заграбването на румънска Бесарабия и територии в Средна Азия, отколкото да се занимава с въжделенията на българите. Така през юли 1878 г. в Берлин цялата тази "свята бран” за която толкова тръбят и до ден днешен русофилите, се свежда до най-банална договорка: Русия си взима "своето”, Австро-Унгария си гарантира обещаната окупация на Босна и Херцеговина, а на Англия за компенсация е даден Кипър.

Блянът "Санстефанска България” е разпокъсан на пет части: Северна Добруджа е дадена на Румъния, от Северна България е образувано автономно княжество, южната част на страната под името Източна Румелия остава под върховенството на султана, Тракия и Македония са върнати на Турция, западните области, заедно с градовете Пирот и Враня, са дадени на Сърбия.

Тази вест е истинска покруса при откриването на Учредителното събрание в Търново (10 февруари 1879 г.), свикано да изработи новата конституция на страната. Дотам, че мнозина депутати са склонни да се зачеркне така осакатената българска държава и да се започне наново. Ето какво свидетелства големият български етнограф Димитър Маринов:

"До 10 февруарий – ден, определен за откриване на събранието – стана много ясно, че всички се мъчеха от факта, дето Санстефанска България бе унищожена и дето нашият народ бе разделен на 5 части; мнозина се изказваха в смисъл, че много по-добре щеше да бъде да бяхме останали всички под Турция с по-малко права, нежели като разцепени може би за всякога. В тия срещи изникна, макар още неясна, неяка, мисълта да не взимаме участие в предстоящото събрание, да протестираме пред европейските сили за голямата неправда над нашия народ и да се разотидем."

В центъра на тези протести ясно се откроява фигурата на младия, но набиращ сила Стефан Стамболов. Той няма как да не помни заветите на своя близък другар и съмишленик Христо Ботев, написал във в. "Знаме” тези пророчески думи: "Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който може сам да я добие” (бр.13 от 27.VII. 1875 г.).

Истината е, че всички политически гении на българското Възраждане – Раковски, Левски, Ботев – много добре съзнават, че българската Независимост не минава през чужди дарове, били те и от руския цар, а е задача, която българите трябва да извоюват с обединените си усилия, с голяма дипломация и бранейки се от посегателствата на всяка чужда империя. Затова през цялото време, почти до началото на войната, вървят и проектите за т. нар. "дуално решение” с Турция (автономия в Отоманската империя), което, както пише дядо Славейков, "ще избави веднъж завинаги християните от привидната закрила на Русия”.

Историята има своята вътрешна диалектика, ето защо тези факти не бива да се премълчават , ако държим да узнаем истината за българското Възраждане и за създаването на новата българска държава.

Иначе няма да проумеем рязката промяна в българските умонастроения само три години по-късно. Сиреч през 1881 г., когато нещата вече изглеждат съвсем другояче.
Когато със съгласието и по волята на Русия е суспендирана Търновската конституция, разпуснато е Народното събрание, а България на практика се управлява от руски офицери и казашки нагайки.

Когато на въпроса на протестиращо множество: "Искаме да знаем това: като ни тъпчат правата, дали е съгласна нашата Освободителка?”, руският дипломатически агент в София Михаил Хитрово им отговаря: "Всичко, което става, е с нейно съгласие.”

Когато се затварят един след друг вестници, защото някой е дръзнал да напише думи на несъгласие с Русия, и най-накрая свободната българска преса започва да излиза в Източна Румелия, която е под опеката на султана.

Когато българският вътрешен министър и руски генерал Ремлинген публикува в българския "Държавен вестник” (бр. 88, 1881 г.) известие, че всеки, който критикува Русия и иска да прогони русите от България, ще бъде бит с камшик.

Редно да си спомним и за всичко това на празник като 3 март.

На деня, в който българите отдават почит на всички руски и други воини (украинци, беларуси, финландци, румънци), паднали за тяхната свобода.

Защото човешката признателност е едно, а имперската назидателност и менторството, която традиционно демонстрира и продължава да демонстрира руската дипломация към България – нещо съвсем друго.

Защото тези имперски нагласи наистина принуждават българите "да освежат паметта си”, към което наскоро ни призова говорителят на руската дипломация Мария Захарова.

Ала сторят ли го, те няма как да не стигнат до дълбинното българско разделение в отношението към Русия, лутащо се от истерично русофилство до хладно русофобство.
И то дори у един и същи човек, какъвто е примерът с дядо Петко Славейков.

С човека, написал познатите на всички ни стихове от времето на руско-турската война:
Кат Русия няма втора
тъй могъща на света;
тя е нашата подпора,
тя е нашта висота!

Но също и:

Русия може да пази своето човеколюбие за своите полудиви народи, а нас да остави на нашата участ. Панславизмът не може днес без Русия, а това е, което ние не щем. Да припознаем първенството на Русия, ще каже да наведем глава пред нейната желязна власт.

Дали "дисонансът в паметта” е по-скоро български или пък е руски проблем?
Въпрос, който си струва да бъде зададен тъкмо на 3 март.

*Публикацията е от Портал "Култура". Подчертаните пасажи са на редакцията на Mediapool