Ако бях главен прокурор, щях да стана конституционен съдия

Аргументите за промяна в конституционното положение на прокуратурата стигнаха "Хималаите на човешката мисъл", ако ми е позволено да използвам поетичното сравнение на един бивш регент, академик и член (доколкото си спомням) на ЦК на БКП.

Свидетелство за това постижение е изявлението, че конституционното място на прокуратурата имало значение само за тези, "които не успяха да реализират и 3% на изборите".

Не знам за кого и кои избори става дума, но си спомних, че преди години аз реализирах над 50% на едни избори по мажоритарната система. Един от резултатите от онези избори бе сегашното място и функции на прокуратурата и главния прокурор в Конституцията (чл. 126).

Когато се наливаха основите: ВНС и независимостта на главния прокурор. Този член от Конституцията, установяващ независимост и централизиран характер на прокуратурата, бе плод на страх от злоупотреби на изпълнителната власт след първите след 1944 г. свободни избори, а предстояха нови и нови избори, най-близките от тях планирани за есента на 1991 г.

Част от народните представители тогава са против дори чл. 17 (неприкосновеността на частната собственост), защото смятат, че това "нарушава" отнемането на собственост при установени престъпни деяния по време на предишния режим.

Тази хипотеза сама по себе си не бе основателна. Един приятел тези дни напомни част от историята в своя блог.

"След като все пак през 2000 г. у нас беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен на 5 май 2000 г.), а на 17 септември 2015 г. 43-то НС прие поправки в Наказателния кодекс (НК), с които с 26 години закъснение бе премахната давността, пречеща за съдебно осъждане на извършители на престъпления от времето на комунизма, изглеждаше, че най-сетне ще възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи. С решение №12 от 13 окт. 2016 г. Конституционният съд (КС) по искане на Цацаров отмени като противоконституционни поправките в НК, приети с гласовете на ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС. Решението бе взето с 11 гласа "за" и един глас "против" на конституционния съдия Филип Димитров."

През 1991 г. някои народни представители напуснаха ВНС, реформаторите загубиха гласове за блокираща квота в обсъждането на конституцията. Бе ни известно, че такова положение на главния прокурор като разписаните в чл. 126 и 127 от Конституцията статут и функции, е следване на съветската "конституционна" традиция от 30-те години на ХХ век. Както и ни бе известно и че тази независимост там, тогава и след това, включително в комунистическа България, е била чиста илюзия, както и цялата конституционност на държавното управление и разделението на властите. Над някой "Вишински" винаги е имало някой "Сталин" и тази традиция все още бива пазена ревностно в Русия и в свързания с нея Кооператив на диктаторите от Централна Азия.

Мотивите

Вследствие на страха наивно се предполагаше, че:

• Прокурорът (който и да е той, тя) няма да злоупотреби с възможна еманципация;

• ще бъда подвластен на необходимостта да се съобразява с различни ръководители на изпълнителната власт по време на своя дълъг мандат, но няма да могат да му се "качат на главата"; (Този мандат не бе обсъждан като "дълги" седем години, продължителността му изобщо не бе премислена или осъзната като ефект.)

• Традицията на зависимост на главния прокурор ще бъде ограничена от другите разпоредби на конституцията и законодателството за съдебната власт; от конституционните гаранции за състезателен и справедлив съдебен процес, в който обвинението е само едната от страните.

Налице беше и инерция, която не налагаше промени в ролята на прокуратурата от предишния режим и тази инерция хем внасяше успокоение, хем позволяваше да се свърши работата без допълнителни обсъждания. Никой не предполагаше, че може да се появи нов "Сталин", че "Сталин" и "Вишински" ще могат да се съюзят и още по-малко, че някой "Вишински" ще може сам да се доразвие до "Сталин". Ако тези мотиви на 1991 г. са ясни от днешно гледище, не е ясно какви са причините системката на чл. 126 да се укрепи допълнително след петнадесет години.

През 2003 и 2005 г. страхът отдавна бе изчезнал. Но Конституционният съд фактически гипсира разпоредбата на чл. 126, постановявайки, че "Главният прокурор" е всъщност "форма на държавно управление". Първото конституционно дело № 22/2002 г. е предизвикано от Главния прокурор. В негов интерес бе да направи конституционното положение на своята институция непроменимо. И аз да бях, и аз можех да се досетя, че точно това трябва да направя.

По второто (№ 7/2005 г.), когато Върховният Касационен съд потърси разяснение на "формата", Главният прокурор и Асоциацията на прокурорите обясниха на конституционните съдии, че дори само искане на ВКС е недопустимо и следва да бъде отхвърлено изцяло, а ако бъде разгледано – "да се приеме разбирането, че посочените изменения представляват промяна във формата на държавно управление и извършването им е от компетентността на ВНС."

За мен искането на прокурора и прокурорите България като форма на държавно управление да бъде прокурорска република или монархия е напълно рационално и оправдано.

Ирационално и неоправдано е съгласието на Конституционния съд.

"Икономика на политиката" и положението на главния прокурор

С тези решения на Конституционния съд конюнктурата на пазара на икономическо влияние в България се разви. Получи се своеобразна форма на приложение на "Лотарията (или търга) на Тълък": всички плащат, само един печели, като той може и да е платил по-малко или нищо. Т.е. всички граждани и органи на държавното устройство поддържат (имат разходи за) независимостта на съдебната система, но един от нейните представители е по-независим от другите, защото може да заведе (или да не заведе) дело срещу всички останали.

При такава организация на разделението на властите, перспективата е политическата и държавната система на страната да достигнат до положение, при което на изборна или просто висша държавна длъжност просто няма други хора освен бивши или потенциални подследствени, клиенти на прокуратурата. Тези клиенти избират главния прокурор и надзирават съдебната система. Онова, което се случва, е процедурно разграждане на разделението на властите, заявено в чл. 8 от конституцията.

Решенията

ЕС засега не е решението.

През 2004 г. и 2006 г. комисарите на ЕС по разширяването, Гюнтер Ферхойген и Оли Рен, виждаха проблема с прокуратура, но харесваха България и не смятаха, че трябва да поставят решението му като условие за членство, частично защото смятаха, че ЕС няма формалното право да стори това. Това е и една причините са витиеватите коментари на Съюза по повод "съдебната система". Днес решението на проблема е условие за встъпването на България в Шенген.

Аз бих го направил и условие за членство в еврозоната. Не заради друго, а защото моето конституционното положение на главен прокурор очевидно може да ми позволи да извършвам действия, които могат да предизвикат например банкова паника или пък да не разследвам очевидно достойни за внимание улики за големи банкови обири.

Това положение на главния прокурор, независимо дали съм аз или някой друг, поставя под съмнение качествата на надзора над финансовата и банковата система на страната.

Вариантите за решение на проблема са следните:

1. Положението остава такова, каквото е;


2. Главният прокурор (прокуратурата) остава в съдебната власт, чрез изменение на конституцията той е подложен на контрол от хора и институции, в избора на които той/тя не участва;


3. Прокуратурата да бъде подчинена на изпълнителната власт, главният прокурор е обвинител на правителство.

Вариант 2 и 3 могат да се случат по два начина – чрез нарочно избрано Великото Народно събрание или чрез ново тълкувателно решение на Конституционния съд (КС).

Презюмираната невъзможност на ново решение на КС

Според мен няма правно-технически пречки да се заведе ново конституционно дело, което да "доразвие" и ново по същество тълкуване на "форма на държавно управление" спрямо Решение на КС №3 от 10 април 2003 и Решение №8 от 1 септември 2005. Такива пречки няма или поне не би трябвало да има и по реда на чл. 21, ал. 6 от Закона за КС: "когато КС се е произнесъл с решение или с определение за недопустимостта на направеното искане, по същия предмет не могат да се правят нови искания". Естествено е тази разпоредба да може да бъде променена с обикновено Народно събрание. "Със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на КС", но могат да се дават такива на органите, които имат право да сезират КС.

Но по-лесно е да се иска тълкуване на "независимостта на главния прокурор".

По-съществената пречка пред такъв подход е рискът от спад на доверието към Конституционния съд, тъй като едно ново негово решение по темата ще се възприеме като признание на грешка. Но липсата на решение на проблема с независимостта на прокуратурата също принизява авторитета на Конституционния съд, конституцията и политическата система изобщо.

Какво да се прави?

Ако бях главен прокурор, аз бих се постарал да преценя положителните или отрицателните страни на различните варианти и бих съставил следната проста таблица.

Ползи и рискове пред различните сценарии за решаване на проблема с прокуратурата

Политическите партии и сега злоупотребяват (и влошават приложението на конституцията). Но при варианти 2, 3, 4 и 5 аз, като главен прокурор, ще мога да злоупотребявам по-малко.

Изборът изглежда ясен. Като главен прокурор, аз трябва да предизвикам конституционно дело. Конституционният съд по традиция слуша главните прокурори. Както се вижда обаче, нищо не е сигурно. Затова ще трябва да си подам оставката като главен прокурор и да стана конституционен съдия. След това ще се опитам да прокарам вариант пет.

*Коментарът е публикуван на сайта на ИПИ.