Америка няма лесно да избяга от пожарите в Близкия изток

Близкият изток гори, а САЩ се измъкват. Това описание е малко преувеличено, но само малко. Изострящата се конфликтна динамика и оттеглянето на САЩ взаимно се подсилват. Колкото по-големи са пожарите, толкова повече Вашингтон изглежда готов да се отдръпне.

Бивш европейски лидер със силни връзки в арабския свят говори за регионален "метеж" срещу САЩ в частност и Запада като цяло. Решението на Саудитска Арабия да откаже място в Съвета за сигурност на ООН, насочено повече срещу САЩ, отколкото срещу международната общност, беше предзнаменование за това, което може да последва. Друг подобен знак е нежеланието на арабските държави да финансират палестинците в момент, когато САЩ се стремят да посредничат за мирно споразумение с Израел. Разочарованието обхвана и Турция. Нейният президент Абдуллах Гюл каза преди няколко дни, че липсата на решителност от страна на САЩ е позволила Сирия да се превърне в убежище за джихадисти - Афганистан в Средиземноморието.

В тази част на света се раждат фантастични конспиративни теории. Един от англоезичните вестници в Персийския залив съобщи наскоро за предполагаем американско-ирански заговор за отслабване на арабските държави чрез разпалване на пламъците на враждата между сунити и шиити. Не е ли това пълна фантасмагория? Разбира се. Но не и за мнозина араби сунити, както ми стана ясно за няколко дни в Бахрейн. Според друг широко разпространяван слух, за който ми каза един висш служител, имало заговор между Израел и Иран. Мнозина са повярвали в това.

Наскоро Америка започна преговори с Иран за ядрената му програма. Споразумението на САЩ с Москва за премахването на сирийските химически оръжия дава възможност на президента Башар Асад свободно да избива сунитското мнозинство в своята страна. Иракският министър-председател (шиит) Нури ал Малики е приеман в Белия дом. Какви допълнително доказателства бяха нужни за това, че в момента правителството на Барак Обама е на страната на шиитите в междуобщностната вражда? Подобни приказки запълват пространството, оставено от отдръпналите се Съединени щати.

Елементът на истина тук е, че САЩ действително решават да се оттеглят. Обама казва, че е бил избран, за да сложи край на войните на Америка, а не да започва нови. Преориентирането към Азия беше първи сигнал за промяната на посоката, въпреки че арабските въстания го правят да не изглежда толкова ясно. Същото важеше за приемането на поражение в Афганистан. Отдръпването се забелязва и на други места - при поемането на направляваща роля отстрани в свалянето на Муамар Кадафи в Либия и при отказа от военна намеса в Сирия след голямо колебание.

До каква степен тези решения се развиват в стратегия, стана ясно от речта на Обама пред Общото събрание на ООН. Тази реч остана до голяма степен незабелязана на фона на събитията в Сирия и спирането на работата на държавния апарат във Вашингтон, но в историята тя все пак може да остане като момента, в който САЩ са се отказали от над половинвековното си водачество в Близкия изток.

Президентът, разбира се, не се изрази точно така. Той каза, че САЩ щели да използват всички инструменти на своята сила, включително военна мощ, за да защитават основните си интереси в региона. Сред тях били защита на съюзници от външна агресия, противопоставяне на терористи, взели на прицел САЩ, и запазване на свободното движение на енергийни ресурси. Американската външна политика щяла да бъде внимателно съсредоточена върху това да не бъде допуснато Иран да се сдобие с ядрено оръжие и върху стремежа към мир между Израел и палестинците.

При очертаването на приоритетите обаче Обама постави по-стриктни граници. Разпространяването на демокрацията било в интерес на САЩ, но не можело да бъде налагано. САЩ щели да уважават суверенитета на държавите. Нямало да заемат ничия страна в Египет, нито да се стремят да диктуват условията на каквото и да е уреждане в Сирия. Те разбирали, че междуобщностните конфликти не могат да бъдат уредени от външни сили. Либералният интервенционизъм се заменя със суров реализъм.

САЩ изоставят ролята си на водещата сила, що се отнася до Близкия изток, и стават дистанциран балансьор. Може да се види как Обама стигна дотук. Падането на авторитарните режими в Ирак, Египет и Сирия разкрива дълбоките разделения между сунити и шиити. Малцина биха определили нахлуването на САЩ в Ирак като успех. "Леката намеса" в Либия подхрани миграцията на джихадисти в Сахел. САЩ не успяват да оформят събитията в Египет, а Русия използва войната в Сирия, за да затвърди влиянието си в региона.

Западът никога не е имал с какво да се похвали в Близкия изток и винаги е бил уязвим за обвинението в двойни стандарти. Сега цената, платена от гледна точка на жертви и разходи през последните години на война, изчерпва волята на Америка да действа, освен ако не става дума за непосредствена защита на нейни граждани. Дори тези, които подкрепят идеята за намеса, се мъчат да измислят стратегии, които не просто да вкарат Запада в пожарите.

Поради всичко това подозирам, че за Обама ще се окаже по-лесно да очертае подхода си, отколкото да го приложи. Началните стъпки в ядрените преговори с иранския президент Хасан Рохани са окуражаващи, но нищо повече. Ако Вашингтон и Техеран не успеят да постигнат споразумение, което позволява на Иран да използва ядрена енергия за мирни цели и същевременно не му дава възможност да създаде бомба, тогава всички залози в региона отпадат.

В сърцевината на разделението в Близкия изток стои дълбоката вражда между Саудитска Арабия и Иран. Без възпиращата ръка на Америка има голяма вероятност тя да излезе извън контрол. Ако опитът първо в Ирак и после в Либия показва опасностите от различните видове намеса, то Сирия разкрива ужасните рискове, които могат да придружават бездействието.

Миналия месец съветникът на Обама по националната сигурност Сюзан Райс заяви пред в. "Ню Йорк таймс", че промяната в политиката на САЩ е била движена от убеждението, че Америка "не може да бъде погълната денонощно от един регион, колкото и важен да е той". Това изглежда доста логично твърдение. Подозирам, че то също така има повече общо с надеждата, отколкото с реалполитик.

По БТА