Антипопулисткият популист на Франция

Варшава - Демократи от всякакъв вид празнуваха, когато стана ясно, че проевропейският центрист Еманюел Макрон, а не лидерката на крайнодесния Национален фронт Марин льо Пен ще бъде следващият президент на Франция. Макар че победата на Макрон е добра новина, тя не предвещава поражение на популизма в Европа. Напротив, Макрон представлява един вид "просветен популизъм", който носи своя кръг от проблеми.

Кандидатурата на Макрон, подобно на тази на Льо Пен, беше укор към политическите партии от основното течение във Франция. Той убеди избирателите със своето обещание за съчетание в скандинавски стил между икономически либерализъм и гъвкава социална държава. Може би обаче е време да се признае, че Скандинавия е неповторима и програмите, които успяват там, може да не са приложими другаде.

Все пак популизмът на Макрон може да не е напълно лошо нещо в краткосрочен план. Вероятно във Франция и на други места в днешно време само популист може да победи популист. Ако е така, просветеният популизъм на Макрон със сигурност е за предпочитане пред националистическия популизъм, споделян от Льо Пен. Въпросът е дали просветеният популизъм може да играе роля за отдалечаването на политическите системи от популизма въобще и за приближаването им към истински решения на проблемите в съответните страни.

Единствената вярна противоотрова срещу популизма - единственият истински начин за решаване на проблемите, с които се сблъскват обикновените хора, е по-голямата политическа глобализация. В края на краищата това, което поражда национализма, е икономическата глобализация без политическа глобализация. Популистите обещават да спрат икономическата глобализация; в действителност те могат да спрат (или да обърнат) единствено политическата глобализация. Следователно издигането на популистите на власт създава самоусилваща се динамика, при която национализмът става все по-очевиден.

Все пак, както доказва Макрон, не всеки популизъм непременно е националистически. В исторически план левият популизъм е по-разпространен от десния, чиято сила в днешно време на Запад отразява усещането, споделяно от много граждани, че левицата става елитарна. Затова има основания да се твърди, че полулизмът може да бъде взет от националистите и използван за засилване на европейската интеграция и политическата глобализация.

Но въпреки широкоразпространеното въодушевление от победата на Макрон повечето от нас подсъзнателно остават фаталисти по въпроса за политическата глобализация. Кой днес вярва в глобалната демокрация или дори в Съединени европейски щати?

Много преди сегашната вълна на националистическия популизъм европейците отхвърлиха предпазлива европейска конституция. В сравнение с тази по-ранна амбиция дори най-смелите предложения на Макрон за интеграция в еврозоната всъщност са незначителна ревизия. Германската канцлерка даде ясно да се разбере, след като поздрави Макрон, че няма да обмисля промени на фискалната политика - позиция, която изключва възможността за обща хазна на еврозоната.

Миналият опит с просветения популизъм подсилва тази малко мрачна перспектива. Бащата основател на просветения популизъм беше бившият полски министър-председател Доналд Туск, който сега е председател на Европейския съвет. Преди да стане министър-председател на Полша, Туск като Макрон напусна партия от основното течение, за да създаде свое собствено народно движение - "Гражданска платформа". А това движение, подобно на движението "Напред" на Макрон, набляга на младостта, оптимизма и обещанието за впрягане на талантите и енергията на хората.

Като министър-председател Туск отговаряше на въпросите за политическото му виждане, правейки остроумни забележки, че всеки, който има виждания, би трябвало да отиде на лекар. Той подбра хора както от левицата, така и от десницата, с които да попълни своето правителство (подход, който намира отражение в твърдението на Макрон, че неговият стил политика преодолява разделението между ляво и дясно). Туск събра калейдоскоп от възгледи и хора и завърташе калейдоскопа, когато имаше нужда от нова перспектива.

Но Туск, подобно на Макрон, се сблъска с огромно предизвикателство от страна на националистическия популизъм, който в Полша дойде под формата на партията "Право и справедливост" (ПС), оглавявана от покойния Лех Качински и неговия брат близнак Ярослав, който днес е фактическият лидер на Полша. Дори след идването на власт на Туск именно братята Качински определяха дневния ред и тона на полските политически дебати. След като Туск беше принуден да остане в отбранителна позиция, полската политика започна да се състои от ПС и анти-ПС.

Макрон може да се окаже в подобно положение, характеризиращо се с три важни опасности.

Първо, Льо Пен, която в речта, с която призна поражението си на изборите, призова "патриотите" да се заемат с "предстоящата решаваща битка", може да продължи да задава тона на политическите дебати. В този случай Макрон може да бъде принуден да се съсредоточи върху управляването на "санитарен кордон", включващ тези, чиито перспективи съвпадат само по един въпрос - съпротивата срещу Льо Пен.

Второ, натискът за спиране на Льо Пен може да принуди Макрон да се откаже от смелите реформи, вместо да рискува да отблъсне повече избиратели, отколкото може да си позволи да загуби, и да позволи на Льо Пен и Националния фронт да засилят позициите си. В Полша реформите бяха осъществени въпреки политиката, а не благодарение на политиката. Вместо в изпълнението на амбициозна програма политиката на Туск се състоеше в това да "остави топлата вода в крановете". Макрон може в крайна сметка да трябва да прави същото.

Трето, Макрон може, без да иска, да помогне за идване на власт на Националния фронт. Съществуващото политическо разделение между правилно и неправилно, вместо между дясно и ляво, може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество. Дори най-добрият политик неизбежно греши в някакъв момент или омръзва на избирателите. Ако Льо Пен продължи да бъде главният противник на Макрон, е само въпрос на време кога тя ще посегне към властта, както направи Качински, и ще съсипе страната си. По този начин Макрон е едновременно защита срещу Льо Пен и гарант за нейния успех.

Подходящо разделение между ляво и дясно е единственото нещо, което може да гарантира оцеляването на либералната демокрация, тъй като предоставя на гласоподавателите множество безопасни избори. Но елементите на подобна структура са възможни само в политическа общност, която се радва на икономически суверенитет, а това няма да бъде възможно, докато нямаме политическа глобализация. Така се връщаме в изходната позиция.

За да разберем дали виждаме прилив или отлив на популизма в Европа, не можем да разчитаме на резултатите от отделните избори. Вниманието трябва да остане съсредоточено върху структурните фактори - най-вече икономическата глобализация без политическа глобализация, - които стоят в основата на възхода на популизма. А в това отношение нищо не се е променило.

По БТА