Български Великден

Понякога ми се иска да седна и да напиша книга за най-хубавото, което времето и пространството са отдалечили от мен. Книга за онези моменти, които паметта пази в кадифе от нежност и топлота и които тя самоволно ми подарява при странни поводи. В тази книга би имало голяма глава, чието заглавие ще бъде "Носталгия по празниците”. Преди доста години един мой възрастен приятел, дядо Димитър, който бе пропътувал света, обичаше да казва:

"Делниците навсякъде са еднакви! Народите се различават по празниците!”.

Днес, аз бих казал, те толкова се различават, като че живеят на различни планети и в различни епохи. И орисията на всички пътници като мен изглежда е да носят със себе си своята планета и своята епоха и да чувстват твърде ясно всяка разлика. Може би тъкмо това чувство е най-необходимо за пътника, за да продължи да пътува.

Всеки Велики четвъртък моите другоземни роднини и близки с учудване и любопитство виждат, че ставам по-рано от друг път и поставям на печката голяма тенджера, пълна с пресни яйца. Първият път, когато направих това, горките хора помислиха, че искам да установя световен рекорд по ядене на варени яйца. Но сега те вече знаят магията, както я знаят всички, които са имали нещо общо със света на православните. В няколко съда съм разтворил различните бои, седнал съм на пода по турски, и копирайки точно маниера на баба ми, започвам боядисването на яйцата.

Първото яйце, то се знае, трябва да бъде червено, за здраве. И когато човек го боядиса, трябва да си потрие бузите – за да бъдат румени за цяла година. И докато въртя яйцето в гръцката боя, си спомням за моите съседи от Сливница, когато на този ден всяка къща събуждаше децата си рано-рано, за да идат да гледат в курниците коя кокошка ще снесе най-напред яйце. И това, първото яйце, се боядисваше най-напред, за да се сложи после при иконата, за да стои цяла година до другия Великден, когато се счупваше. И по празнотата в това старо варено яйце хората гадаеха късмета в живота си. Колкото по-пълно беше яйцето, толкова по-пълна щеше да бъде къщата, толкова повече пари щеше да има в кесията и толкова по-пълни щяха да бъдат класовете на нивата. А кокошката, която снасяше първото яйце, не я колеха през цялата година. И това изглежда ѝ беше наградата.

Как да обясня на чужденците магията на цялата Страстна седмица, на тия дни пред Великден, които внасяха толкова много живот в нашия детски свят. Как да ги накарам да почувстват очарованието на тази фантастична смесица от прастари обичаи, поверия, суеверия, поличби, които извираха от вековната вяра, че човек не е самотен беглец от маймунско стадо, че в живота и делата му има вложен висш смисъл.

Този смисъл повеляваше на жените да не работят през Страстната сряда. Помня, че на този ден никой не можеше да накара баба ми и по-възрастните жени да пипнат каква да е домашна работа, защото щели да „изработят”, тоест да загубят умението си. Това, изглежда, беше единственият ден в годината, когато те можеха да скръстят ръце, да приказват цял ден и да ходят на черква. Когато попитах баба ми откъде идва това правило, тъй като той не следваше от църковните традиции, тя ми каза, че го е научила от нейната баба, която пък го знаела от своята баба…

А на Велики четвъртък, сигурно по линията на дядовците, мъжете от селото получаваха своя отдих. Добитъкът не биваше да се впряга за оран, за превоз, за каквото и да е. Иначе щеше да падне градушка. Но на мен ми се струваше, че селските стопани около нас с охота използваха градушката като убедителен повод да прекарат деня в кръчмата.

Ала Велики четвъртък за нас, децата, си оставаше чудесният и единствен ден в годината за боядисване на яйцата. През трийсетте години и по време на войната на много места боядисването на яйцата не се състоеше в простото им потапяне в памучна боя, а се превърна в цяло изкуство. Майка ми и жените от махалата се надпреварваха коя от тях да боядиса и нашари по-красиво яйцата. В онези години някой измисли прибавянето на олио към боята, след което яйцето се завърташе и се оцветяваше по най-фантастичен начин. Други рисуваха върху яйцата с восък. Трети използваха разни лепенки. Така че, когато човек влезеше в нечий дом, виждаше в средата на масата кошничка, пълна с яйца, оцветени като пеперуди. Но това беше по-скоро градска измислица. Селяните боядисваха яйцата в прости и ясни цветове и винаги в грамадни количества, защото в Шопско се вярваше, че трябва да се ядат яйца от Великден до Спасовден, което значи цели 40 дни. Не зная или не помня с какво поверие беше свързана тази 40-дневна яйчена храна, но моят приятел Стоянчо тайно ми изповядваше:

"Не сакам да видим яйце, докато съм жив!”

Българите от моето поколение, които са живели или видели шопския край по Великден, не може да не помнят едно странно явление. След Великден над вратите на обори, кошари, пък дори и къщи се виждаха залепени пресни говежди нечистотии, в които се затъкваха черупките от изядените яйца. В Сливница например това беше много популярно. Хората вярваха, че тези украшения бяха сигурна магия срещу болести. Същевременно други стрити черупки се счукваха и слагаха в храната на добитъка, кокошките и дори в кваса. В истинските селски домове пак на този ден се приготвяше Великденският кравай, който представляваше изплетено като венец тесто със забодено в средата цяло яйце. Бил съм на много Великдени в Граовския край и Пернишко и не си спомням един път да не ни е поднасян този особен кравай или колак с яйце в средата. И това беше преди епохата на козунаците, които бяха градско изобретение.

Макар и нещо сравнително ново и вносно, козунаците бързо се наложиха в България, предполагам поради вкуса си. Но когато говоря за козунаци, нека кажа, че козунаците по онова време бяха нещо много по-различно от безвкусните, глетави тестени произведения, които днешните държавни хлебозаводи произвеждат, когато им скимне. Правенето на козунаци по онова време беше доведено до същото изкуство, както и боядисването на яйцата.

Денят за тази нова традиция беше петък. Горките домакини. Те ставаха по тъмно, за да замесят козунаците в огромни нощви. Това беше огромна физическа работа, която изцеждаше силите на жените. Защото именно от месенето зависеше качеството на козунака. Майка ми казваше, че нямало по-изтощителна работа от месене на козунаци. Всеки Велики петък от моето детство и младост е напоен с тая омайваща, апетитна до премаляване, най-ароматна миризма на козунаци. Накъдето и да тръгнеше човек из Княжево – миришеше на козунаци. И тъй като изпичането имаше голямо значение, обикновено то ставаше във фурните, и ние, всички деца, бяхме мобилизирани да носим тавите до бай Христо Фурнаджията. Повърхността на козунаците бе украсявана с бадеми, понякога малко захар, а вътре бяха пълни със стафиди.

След като години вече трябва да ям разните английски пудинги и кейкове, мога с чисто сърце да кажа, че те са далече-далече от истинските български козунаци. Един възрастен грък, мой приятел, който е бил в България преди войната, ми каза:

„Знаеш ли, Георги, че единственото място, където човек можеше да яде хубав козунак, беше България.“

Козунакът не се смяташе за козунак, ако не бухнеше поне една педя, и когато се разчупваше, беше нежен като свила.

„Козунак – казваше баба ми – не се реже с нож, а се чупи. Иначе му отрязваш вкуса!“

Козунаците траеха дълго време, понякога чак до Петровден. И една от чаровните тайни на нашите баби беше, че когато ние, децата, смятахме, че по земята не е останала ни троха козунак, те ни повикваха, разтваряха някакъв стар месал и казваха:

„Хапни, това е последното парче козунак!“

Но за наше най-голямо неудоволствие до Великден не ни се разрешаваше дори да го вкусим. Баба ми твърдеше, че онзи, който хапне козунак преди Възкресение, ще го боли стомахът цяла година. Тя изричаше това предупреждение с такъв категоричен и мистериозен глас, че дори най-дръзките от нас не се решаваха да опитат.

Но на Велики петък или Разпети Петък, имаше още по-страшни неща. През целия ден до обед на Страстна събота не трябваше изобщо да се яде нищо. Това беше принудителна гладна стачка от около 40 часа, която ние, децата, отказвахме да приемем въпреки убедителните доводи на възрастните, че този пост щял да ни направи много по-силни. За нашите човешки разбирания човешката сила имаше само едно измерение – физическото. Ала възрастните фанатично постеха и като че се наслаждаваха на това изпитание.

През цялата Страстна седмица те ходеха редовно на черква. Аз пеех в детския хор на черквата, който във великденските служби се съединяваше с хора на възрастните, някои от които бяха професионални хористи.

Днес, когато слушам чудните изпълнения на църковна музика от хора на „Александър Невски” или на хора "Йоан Кукузел”, чиито плочи имат огромен успех, аз си спомням за тези великденски служби, за полумрака в църквата, за гологлавото множество, кротко и богомолно запълнило всяко място между внушителните стенописи и златните рамки на иконите, осветявано от живата светлина на свещите. Отгоре, от балкона, където бяхме ние, хористите, всичко долу изглеждаше много красиво и внушително. После слушах пискливия си глас да звучи в море от гласове, да се разтваря и изчезва в него, като че сам аз се сливах с всички, като че всички ставахме голямо, силно и топло цяло…

„На река Вавилонская“ се пееше всеки Велики четвъртък и това беше моята любима служба, при която ме обземаше такова вълнение, че изпитвах желание да скоча от балкона… Все пак беше доста високо.

За мен поне църковната българска музика е най-силната и разтърсваща музика, която някога съм чул. Може би защото в нея имаше всичко, което така много ни беше необходимо – сила, вяра, любов, мъдрост, съчувствие, пространство, разбиране, успокоение.

На Разпети петък вечерта можехме да наблюдаваме долу живописната сцена на провирането под разпятието. Хора от всички възрасти и деца коленичеха и преминаваха под плащеницата, докато нашият хор пееше в чудна хармония.

Може би от всички служби през годината най-внушителна е голямата великденска служба в Страстната събота. Тогава дори църковният двор се оказваше тесен да побере хората. Мнозина, а може би и всички, носеха тази вечер яйца, за да се чукнат. Първото нещо, за което се сещах след думите „Христос воскресе!“, беше именно червеното яйце, което носех в джоба си. Мисля, че от руската църква в София излезе обичаят хората да се целуват навръх Великден. Но този обичай, изглежда, намери твърде бързо български последователи, защото никъде не съм виждал по-масово целуване, отколкото на площад „Александър Невски“, и то в най-ново време.

Но с площад „Александър Невски“ и със самата черква са свързани съвсем пресни и болезнени мои спомени. В продължение на няколко години, всеки Великден, там можах да наблюдавам неизбежното сблъскване между една груба външна политическа власт и едно трайно, естествено вътрешно чувство. Вярващи и невярващи се стичаха там, за да зачетат вулгарно отхвърлената традиция, за да покажат, че въпреки историческите превратности тази традиция си оставаше съществена част от българския народен дух, който не може да бъде командван нито от чужди идеологии, нито от чужди наемници. Хората пристигаха със свещи и може би с желанието да се поздравят и целунат. Милицията пристигаше с коне и вероятно с желанието да бие. Връх на всичко беше скандалната провокация, организирана от млади, слепи агенти на властта, които нападнаха свещеническото шествие в най-тържествения миг… само за да прогонят кротките богомолски маси от площада. Крайният резултат беше точно обратен. Много жалка и смешна е тази власт, която си въобразява, че с календарни интриги, атеистична пропаганда и милиционерски кордони може да задуши онова, което просъществува 500 робски години…

И ако цялата Страстна седмица ни зареждаше с вълнения и все по-нетърпеливо очакване, Великден идваше с пълната си тържественост, веселие и, разбира се, голямо ядене. Господи, каква радост беше на този ден да се чукаме с яйца, за да можем накрая да обявим, че най-силен от всички нас беше този хлапак, който останеше със здраво яйце.

Спомените за самия Великден ме водят през слънчеви поляни, през блеснала селска кал, кучета, великденски люлки по дърветата и маса роднини, у които трябваше да се ходи, за да се занесат червени яйца, колаци и вино. Това бяха добри и сърдечни хора, които живееха в добър и сърдечен свят.

И истинският български Великден с богатите му обичаи не беше само празник на общението на хората с Бога, но главно празник на общението на хората с хората.

Друг вариант на есето е публикуван в "Задочни репортажи за България“ под заглавието "Великденска носталгия“. 

* Текстът е публикуван с любезното разрешение на © г-н Любен Марков в Портал ”Култура“, откъдето Mediapool го препечатва без редакторска намеса.