Ти си това, което четеш

"Българският офицер не предава оръжието си”

Или за неизвестната съпротива на българските офицери на 9 септември 1944
Даниела Горчева | 19:23 | 09 септември 2013 | 55 коментара

На 9 септември 1944 година дежурният офицер от 10-и конен полк подпоручик Петров посреща съветската команда да предаде личното си оръжие с думите: "Български офицер не предава оръжието си!" и се самоубива пред очите на смаяните съветски командири.

Този достоен жест, както и съпротивата на 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията срещу съветските команди по разоръжаване, десетилетия бяха позорно укривани от комунистическите васали на Кремъл в България.

Нещо повече – след 9-и септември 1944 комунистическите власти в България унищожават множество паметници с имената на загиналите български войници и офицери – българи, евреи, турци и т.н., воювали рамо до рамо за България срещу чужди, вкл. руски агресори.

На 30 септември т.г. от 18 часа във Военния клуб– София ще бъде представена една необикновена книга – няколкогодишно изследване на Борис Войнов* за живота на подпоручик Петър Добрев Петров от 10-и конен полк – гр. Шумен. Книгата е издадена изцяло със средствата на автора, както впрочем е извършено и цялото проучване.
Така е унищожен и паметникът на 7-и пехотен Преславски полк, напомня г-н Войнов в книгата си:

"Овладените от национален нихилизъм нови власти след 9 септември 1944 г., посягат и на войнишките паметници на загиналите български воини, какъвто е паметникът – портал на падналите за Родината бойци от 7-и пехотен Преславски полк. Той е открит на 6 май 1927 година. Върху шест гранитни плочи са издълбани имената на загиналите войници, подофицери и офицери от полка във войните за национално освобождение и обединение. До тях бдеше каменен български лъв. Този прекрасен паметник – пише с горчивина Борис Войнов, – е разрушен през 1957 година. Построи се паметник на Съветската армия...”.

Лъжата обаче не може да трае вечно, а позорът няма как да се скрие.


Величието впрочем – също. И точно това напомня Дянко Марков в предговора си към книгата:

"Българският гражданин Борис Войнов срещна величието на българското гражданство в лицето на шуменеца подпоручик Петър Добрев Петров. Възхищението и преклонението пред него го подтикват да представи на българската общественост саможертвения акт на своя съгражданин в книгата, която държите в ръцете си...

Поради първоначалната пълна липса на данни за живота на българския преподавател и офицер от Шумен, е почти невероятен фактът, че тя е могла да бъде създадена. Безличието на русофилския комунизъм е най-непреодолимото наследство от половинвековната окупация на страната.

По време на тази окупация, при всевластието на българската угодническа комунистическа партия, разбира се, не можеше да става и дума да се отдаде дължимото на проявите на национално достойнство, чест и саможертва от страна на несъгласните с окупацията достойни българи. Но и след 1989...посткомунистическата власт се отнася с пълно пренебрежение и дори враждебност при всеки опит за изтъкване и възхвала на тези прояви. Ето защо саможертвеният акт на подпоручик Петров бе останал под булото на забраната и забравата...

Затова извършеното от Борис Войнов детайлно проследяване и разкриване на истината за събитията е подвиг – интелектуален и морален.”


Присъединявам се към думите на Дянко Марков – народен представител от 37-о и 38-о Народно събрание, носител на Орден за храброст като летец- бомбардировач, участник във Втората световна война и един от най-ерудираните и почтени българи, безспирно клеветени от комунистическите престъпници.

Урок по достойнство**

инж. Борис Войнов, о.з. капитан

След като СССР обявява война на България на 5 септември 1944, на Българската армия е заповядано да не оказва съпротива и да не води бойни действия. Трети Украински фронт навлиза в страната ни без нито една пушка да гръмне срещу него.

Въпреки това, съветското командване разпорежда на своите офицери да изземат дори личното оръжие на българските офицери, макар че това е последното, което заплашва милионната съветска армия.

Разоръжаването става по груб и недопустим начин:

"Някои наши офицери не искаха да си дават оръжието, но съветските войници ги заставиха да легнат по очи на земята и ги обезоръжиха...” – свидетелства Иван Николов от с. Вехтово, Шуменско, по онова време войник в 10-и конен полк.
(вж. "Шуменци в Отечествената война 1944-1945 г.”, част първа, Шумен, 2006 г.)


Така е в целия гарнизон. По онова време личното оръжие на българските офицери се е заплащало от тях самите и е било тяхна лична собственост.

Всъщност, това решение идва от Върховното съветско командване и българските му сътрудници начело с Георги Димитров, тъй като офицерството в България е считано за една от основните опори на държавността у нас и следователно – за голям враг на предстоящата съветизация на страната. Извършената по-късно безумна и жестока разправа с българското офицерство, след като най-напред е било използвано като пушечно месо в т.н. Отечествена война срещу немските войски, потвърждава, че това е било планирано.

"Детко, та нашите врагове нямали бензин. Загубили си бензовозите”...

Ето откъс от спомените на родения през 1923 година д-р Рачо Рачев, подполковник от запаса, който е бил дежурен по дивизия в тези драматични дни между 7-и и 9-и септември 1944 година:

"Пред щаба на дивизията спря огромен форд с офицери от Трети Украински фронт. Поискаха от мен да ги свържа с командира на дивизията, да им позволя чрез нашата дивизионна свързочна линия да разговарят с Толбухин, да им бъдат дадени пет варела бензин и 10 резервни вътрешни и външни гуми, с различен размер и да се срещнат на кота "Москов табия” с двамата командири – нашият и техният за координиране. Свързах се с командира и той даде своето съгласие по техните искания. На уречената среща нашият командир се яви без охрана и оръжие. Завръщайки се ми каза: "Детко, та нашите врагове нямали бензин. Загубили си бензовозите.” (вж. Материали по история на Шуменския гарнизон, 1995).

Все пак командирът разпорежда на дежурния по дивизия 21-годишен тогава офицер, когото бащински нарича "детко” да потърси домакина и да бъде организирана вечеря за българските и съветските офицери в ресторанта на Военния клуб.

Руснаците изненадали българите с изпиването на огромни количества алкохол и с любвеобилността си. Но на сутринта показали друго лице, разказва Рачо Рачев:

"Срещата премина превъзходно. Ляха се водки от бензиновите бидони.Но на следващия ден щабът бе ограден с тежки танкове, а през портала на 7-ми пехотен Преславски полк, срещу щаба му бе насочено оръдието на лека танкета.Почти веднага след това в щаба влязоха същите съветски офицери, които бяха на другарска вечеря късно през нощта и проведоха ритуала на пленяването на Шуменския противников гарнизон. Обезоръжени, бяхме обявени за пленници и събрани в една стая на щаба. Под охрана и без храна.”

"Не след дълго, аз, гладен пленник, – продължава той, – бях грабнат като преводач и водач за издирване на бензиновозите на 7-и механизиран корпус на генерал Катков. Бензовозите намерихме пред моста на Тича на една полянка, погрешно изпратени от момичетата автодиспечерки.”

Не навсякъде обаче обезоръжаването минава безпроблемно.

"В 5-ти артилерийски дивизионен полк нашите артилеристи обърнаха оръдията срещу порталите и не допуснаха разоръжаване.” – отбелязва д-р Рачев.

Командирът им, разбира се, по-късно е разстрелян от "народната власт”.

Българският офицер не предава оръжието си

На 9 септември вечерта командирът на Четвърта пехотна преславска дивизия призовава господа офицерите да почетат с едноминутно мълчание паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил честта на пагона на българския офицер.

Само няколко месеца преди това, със заповед от 10 февруари 1944 г., запасен подпоручик Петър Добрев Петров от 4-и дивизион е назначен за взводен командир на ескадрон.

Поради гимнастическите си умения подпоручик Петров е обучавал кавалеристите по волтижировка (гимнастически упражнения върху кон, движещ се в тръс, галоп, кариер).

За този ден – 9 септември 1944 година, подполковникът от запаса Рачо Рачев разказва, че съветският офицер, когото в спомените си той нарича „червеният командир” влязъл в щаба на 10–и конен полк (сегашната сграда на Военното комендантство в Шумен) и разпоредил на командира на полка да свика незабавно офицерите. Когато – след сигнала за сбор, офицерите се явяват, съветският командир безцеремонно им заявил: "От днес сте пленници на Червената армия! Моля, предайте личното си оръжие!”

Получили нареждане от своите началници да не се съпротивляват, българските военни изпълняват искането и "по реда на старшинството започва предаване на оръжието...”


В този момент не всички офицери от 10-и полк са в щаба. Не е там и подпоручик Петър Петров, защото е дежурен. Пред очите му на 9 септември 1944 се разиграват сцени, от които е потресен.

Същият този ден той чува по радиото за станалия преврат в София, обръщението на новоназначения министър-председател Кимон Георгиев и разбира, че в състава на новото правителство като министър на войната е полковник Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от цар Борис.

Представата му за свободна и независима България, каквато той е възпитаван да обича и защитава, се срива за един ден.

Подпоручик Петров е последният, към когото се отправя съветската комисия по разоръжаване. В нея влизат старши лейтенант Владимир Федоренко, старши сержант Алексей Зверьов и други от съветските войски. Придружават ги българските офицери майор Иван Тодоров, подпоручик Павел Манов и фелдфебел Стефан Чобанов.

В 18.30 ч. те влизат в дежурната стая при караулното помещение на 10-и конен допълващ ескадрон и съветският офицер нарежда на дежурния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието.

Разоръжаването на длъжностно лице, какъвто е и дежурният по ескадрон, се преживява изключително болезнено. Всичко това се добавя към унизителната ситуация и ускорява драматичния развой, защото офицерската чест на подпоручик Петров очевидно не му позволява да се търкаля в прахоляка под дулата на вражески войници.

И тогава се случва най-неочакваното, което стъписва дори съветския командир. Подпоручик Петров вади своя „Валтер” и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!”, се застрелва и рухва на земята.

В акт номер 447 за смъртта на Петър Добрев Петров, съставен от заместник-кмета Никола Шамарджиев е записано:

"На 9 септември 1944 г. в 18.30 ч., когато руската комисия по обезоръжаването на 10-и допълващ ескадрон влиза в дежурната стая при караулното помещение на ескадрона и нарежда на подпоручик Петър Добрев Петров, роден на 27 декември 1902 г. в гр. Шумен, да предаде оръжието си, той – с числящия му се пистолет „Валтер”, калибър 7.65 мм изстрелва един патрон в дясната страна на главата си. Куршумът излиза от лявата страна на главата и се забива в стената. Вследствие на това смъртоносно нараняване, подпоручик Петър Добрев Петров почива в 19 часа на 9 септември 1944 год.”

Следват подписите на майор И. Ст. Тодоров, подпоручик П. Г. Манов, фелдфебел Ст. П. Чобанов и на свидетелите: старши лейтенант Вл. Федоренко и ст. сержант Ал. Зверьов.

Достойното поведение предизвиква уважение дори у противника

"Червеният командир – разказва о.з. подполковник Рачо Рачев – се слисва от постъпката на подпоручик Петров. Милва изстиващия му труп, оправдава се, че не той бил виновен за обезоръжаването на офицерите в Шумен и решава да върне личното оръжие на кавалеристите, настръхнали от обидата и от протеста на подпоручик Петров.”

В Шумен, както вече бе споменато, освен реакцията на офицерите от 10-и конен полк и самоубийството на подпоручик Петров, има съпротива и в 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу порталите и съветските команди по разоръжаване.

Съпротивата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да бъде преустановено обезоръжаването на българските офицери.

В спомените си маршал Жуков свидетелства: „Позвъних веднага на Върховното главно командуване и Сталин каза: "Всичкото оръжие на българските войски да си остане в тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.” (вж. Жуков, Г. Спомени и размисли. С. 1983).


Това е безспорно доказателство, че запасният подпоручик Петър Петров не се е жертвал напразно.

Всъщност, някои от съветските военни вероятно са съзнавали безсмислието на унизителната заповед за разоръжаване на българските офицери и на място вземат решения по собствена инициатива. Това се вижда и от разказа на полковник Коротков за влизането им в Шумен:

... В Шумен престояхме 5-6 дена. В паметта ми се е запазил такъв случай. Зад Шумен в една гора имаше български артилеристи. Отидох там с моята лична охрана и един танк. Командирът, един генерал, на когото съм забравил името, ме посрещна с построен пълен офицерски състав. По заповед на нашето командване трябваше да разоръжа поделението. Предложих на генерала да снеме артилерията и минохвъргачките, пушките да се приберат на пирамидите, а офицерите да предадат пистолетите си. Генералът пръв извади своя пистолет, целуна го и го сложи на масата. Това ме трогна дълбоко и аз му го върнах, като сам го положих в кобура му. Генералът се просълзи, а заедно с него и аз. Тогава изкомандвах всички офицери да си приберат пистолетите. Това беше изключително радостен момент...”

И така, само няколко часа след изстрела, с който подпоручик Петров избира смъртта пред унижението, се получава заповед на Върховното главно командване на съветската армия да се спрат бойните действия и движението на войските на територията на България.

На погребението на подпоручик Петров съветските офицери поднасят венец от името на съветското командване в Шумен. Така те засвидетелстват своя респект към достойното му поведение. За разлика от българските комунистически управници, които направиха всичко възможно, за да бъде забравен – и той, и подвига му.

Какво знаем за подпоручик Петров

В онази драматична септемврийска вечер, когато съпругата на подпоручик Петров– Мария идва в казармата, за да прибере тялото на своя съпруг и баща на петгодишната им дъщеричка, потресените офицери връчват на потъналата в скръб вдовица плик със спонтанно събрана парична помощ. След смъртта му 85-годишният му баща е съкрушен и го надживява само с четири месеца. Старият учител и бивш опълченец умира на 8 януари 1945 г.

Изминалите десетилетия и криворазбраните партийни интереси са дали резултат и подвигът, както и личността на Петър Добрев Петров са почти изтрити от паметта на неговите съграждани в родния му Шумен. Трябваше да се положат доста усилия, за да се възстанови неговият образ, но вече разполагаме със сведения за подпоручик Петров и за живота му, които бяха в забвение.

Семейството му е живяло в Шумен на ул. "Славянска” 725, махала Къдиева. Къщата е запазена и до днес (сегашният адрес е пл. "Оборище” 19).

От 1916 до 1921 година Петър Петров учи в Шуменската гимназия, където учител по география и история и класен наставник е бил баща му.

След успешно завършване на гимназията в родния Шумен, Петър Петров постъпва във Военното училище в София, което за жалост е принуден да напусне заради конфликт с Дамян Велчев.

Малко след преврата на 9 юни 1923 г., подполковник Дамян Велчев, който е един от превратаджиите, е назначен за помощник-началник на Военното на НВ училище от юни 1923 г. (от 1927 г. е началник на същото и е уволнен на 25.09 1928 г.).

Това става причина двадесетгодишният младеж да напусне училището „по собствено желание” и да се прости с мечтата си да стане офицер, въпреки че вече е имал назначение в гвардейски полк.

Разочарован, но не загубил своя горд дух, Петър Петров заминава за Унгария, където завършва прочутото за времето си Кралско висше училище за телесно възпитание в Будапеща. След завръщането си в България, Петър Петров става преподавател по гимнастика в Шуменския учителски институт.

За събитията на трагичния 9 септември разказва друг съсед на подпоручик Петров – Петър Тодоров (Бормето), роден през 1926 г. в Шумен:

"Бях стажант в общината, където кметът Иван Попов ми беше началник. На 9 септември видях съветски войски, коли...Помня че пред Околийското управление имаше престрелка. На улицата убиха околийския управител Васил Иванов Василев. Аз го заварих да лежи на ъгъла до книжарницата на Вълчо Даскалов. Имаше изнасилвания и други убийства, извършени от съветските войници.

Вечерта на 9 септември, тъкмо когато се прибирах, отсреща пред къщата на Петър Петров дойде конска каруца. Видях и чух близките му да плачат – майка му, баща му и други. Разбрах, че са докарали Петров мъртъв. Хората коментираха, че се е застрелял в казармата. Беше вече около 20-21 часа.

Веднага отидох вкъщи и казах на баба ми Марийка, която беше близка с родителите му. Тя се стъписа – дойде й като гръм от ясно небе. Той беше известен в Шумен като много добър общественик, спортист, учител и гражданин. Смъртта му се отрази на хората около нас стряскащо, всички бяха уплашени и смутени. Новината се разнесе веднага из целия град и това беше първият сигнал за целия Шумен, че за България настъпват най-страшни дни.”


Петър Тодоров (Бормето) си спомня ясно и погребението на обичания от шуменци подпоручик:

"Ние имахме голяма градина с цветя. Набрахме хубави цветя и отидохме на погребението – аз, баба, съседите, роднини. Влязохме у тях – той беше в ковчег, на втория етаж в салона. Къщата е съвсем същата и сега. Имаше много хора, които плачеха – всички го обичаха, беше хубавец. Сложихме цветята и тръгнахме с траурното шествие до църквата „Св. Възнесение”. Опя го най-старшият свещеник. После шествието с катафалката отиде до старите шуменски гробища. Някой каза надгробно слово и го погребаха. Бяхме стъписани и уплашени.”

Макар много по-млад от Петров, П. Тодоров пази ярки спомени за него, включително от детските си години:

"Аз го помня от малък, казваха му Пиер и досега е пред очите ми – много представителен, красавец, с изправена стойка, с тяло на спортист. Като ходех в "Юнакъ”, той играеше на успоредката, лоста, акробатика.

Около 1934 г. нашите шуменски гимнастици отиваха на балканските игри в Атина и ние ги изпратихме тържествено. Вървяха по главната улица на Шумен под строй, в юнашки униформи. Ние, децата, бяхме направили шпалир. Петров беше начело, първият – знаменосец. После пак ги посрещнахме на главната улица, на „Кошира”. Тогава се пуснаха марки за балканските игри и аз пазя още от тях. Виждал съм го и като офицер, в униформа, поздравявах го, обръщах се да го гледам – обаятелна личност, респектираше с външността си. Беше изряден, елегантен. Гледал съм конни състезания на Шуменския гарнизон, на манежа в 10-конен полк. Стоеше като изваян на коня. След това разбрах, че руските офицери са искали да предаде оръжието си и той като достоен български офицер не го дал и се самоубил. Имаше жена Мария и малка дъщеря.”

Послеслов

В малкото документи, в които се описва случаят с подпоручик Петър Петров се допускат неточности и различия в офицерското му звание, точното място, време на събитието, последните думи, които е изрекъл и др. Това е разбираемо и с нищо не променя същността и значимостта на станалото.


Бележки:

* Авторът Борис Войнов получава първоначалното си образование в Шумен – неговия роден край. Преди да завърши висшето си образование във ВХТИ – София като инженер -химик, служи в ШЗО – Силистра и има чин капитан на офицер от запаса.


**Със съгласието и одобрението на автора Борис Войнов статията е редактирана и подготвена за печат от Даниела Горчева. Редакцията е направена за сп. "Диалог” и преди последните проучвания на г-н Войнов, чиято забележителна упоритост е възхитителна. Той успя да намери дори внуците на подпоручик Петров и книгата е илюстрирана с богат и интересен снимков материал.

Още от България