Борисов не е популист, той е демагог

Европейските политици не реагираха адекватно на разрастващия се краен популизъм, твърди политологът от Софийския университет Страхил Делийски в интервю за Mediapool. По думите му за популизма има системни причини и именно те трябва да бъдат адресирани. Изолирането на популистите и форматирането им като "неправилни, глупави, грешни" не е правилният подход, смята Делийски.

Г-н Делийски, според една от актуалните новини от последните дни депутатът Делян Пеевски с три години закъснение е внесъл законопроект за спасяване на разграбеното от КТБ. Това не е ли политически цинично на фона на неговия принос в процесите, свързани с фалита на КТБ?

Да, цинично е, но пък е изключително в синхрон с властващия тип политическа култура в България. Отдавна българският политически процес и българските политически нрави са лишени от стандарти и табута. Всеки може да направи и да каже каквото си иска, независимо от позицията си, от това какво е правил преди това. Но тук има един по-голям проблем, свързан с това какво ние като граждани разбрахме за КТБ. Преди няколко месеца бе публикувано резюме на обвинителния акт срещу обвиняемите за източването на банката, в което не се идентифицираха никакви връзки между хора от политическия елит и източването на банката, с изключение на Николай Бареков. Получи се едно институционално препиране на отговорност, в което участваха институции от най-висок ранг. Това е странно на фона на известното за историята на банката, за това какви бяха връзките ѝ с властта в различните ѝ проявления. Изведнъж се оказа, че нищо от това не фигурира в официалния разказ за събитията. Крайният резултат от всичко това е трайното недоверие в държавните институции, но и краен, радикален политически цинизъм в обществото по отношение на процесите, които се случват.

Какви са политическите стандарти, които според Вас трябва да съществуват в обществото?

Демократичната политическа култура предполага ясни правила какво може и какво не може да се прави, какво може и какво не може да се говори, докъде стигат правомощията на властта и къде те свършват. Всички тези неща липсват. Нашият политически процес и свързаната с него култура се доближават много повече до традиционните представи за правене на политика, които са характерни за африканските общности от предиколониалната епоха, отколкото за демокрация в XXI век в рамките на ЕС.

Какво ни пречи – качеството на политическия елит, незрялост на обществото, геополитиката?

Факторите са много. Обичам да се шегувам, че демографската криза в България удари освен всичко останало и политическия ни елит. Не може едно общество, което в продължение на толкова много време не е инвестирало в собствените си хора, в човека – и като икономически субект, и като гражданин, и като политически субект, да има успех. Наблюдаваме тотална абдикация на държавата и обществото от ангажимент към хората и няма как да очакваме, че тази абдикация ще произведе нещо по-различно.

Да, но в Бюджет 2018 акцентът са социалните плащания – повече пари за заплати на учителите, на военните, на социалните работници.

Това е купуване на време. Раздаването на заплати без ясна стратегия за развитието на съответните сектори е просто купуване на време, защото това е поредният знак от страна на правителството, че стратегическата концепция на този кабинет е да съществува колкото е възможно по-дълго във властта. Със сигурност няма да е цял мандат, но всеки ден във властта за управляващите е все от полза. Този бюджет е част от тази стратегия. Липсват заявки за големи секторни политики и реформи. Този кабинет ни обеща просто да имаме правителство и си спазва това обещание. Най-голямата ценност на това правителство е, че го има. Това говори, че за него липсва каквато и да е стратегическа политическа линия освен максимално дългото му оцеляване. Затова и действията са ден за ден.

А как според вас би изглеждал бюджет, в който са заложени реформи? Как да си представим доброто правителство, което прави истински реформи, при положение, това обикновено има тежка социална и политическа цена?

Със сигурност то трябва да е съставено от хора, които имат демократична политическа култура и разбиране какво представлява демократичното управление. Това е първото условие, защото едно е да властваш с цел да сложиш ръка върху публичен ресурс, а друго е да управляваш. Ако нямаме изпълнение на първото условие, никакви реформи не могат да се направят. Но демократичното управление е и функция и на определени потребности на обществото, тоест дали мнозинството от българските граждани искат такива реформи. Въпросът е и дали сегашната специфична политическа култура не характеризира и мнозинството от българските граждани. Каквото и да си говорим, това, което се случва на изхода на политическия процес, до голяма степен е в резултат от случващото се на входа на политическия процес. Там имаме определен тип потребности и желания, формулирани като политически цели. На изхода имаме съответните решения. За съжаление, българската политическа система е така структурирана, че огромна част от гражданите в малките населени места са всъщност поданици и роби. Икономиката е феодализирана и политическата власт до голяма степен е израз на тази феодализация.

Имате предвид погазването на социално-икономическите права на хората, ли?

Да, и това. Това срастване на местните бизнес феодали с властта е вече реализирано в уникални размери и форми. То е основна характеристика на социално-икономическия и политическия живот в страната.

Очертавате много черна картина. А от другата страна са икономистите, които казват, че три пъти е нараснала средната заплата, откакто България членува в ЕС, че икономиката бележи добър растеж.

Това са макроикономически и усреднени показатели, които не дават информация как този нараснал БВП е преразпределен, къде отива, каква част от населението се ползва от растежа. Обикновено твърдението на икономистите е, че понеже един яде картофи, а друг яде кайма, средно ние ядем мусака, само че това не е така. Има и достатъчно статистики, че България има много висока степен на икономическо неравенство, на бедност, на социално-икономическа поляризация, най-незащитени трудови права в рамките на ЕС и т. н.

Има ли връзка между социално-икономическите ни проблеми и това, че не сме силни като граждани?

Тежко разслоеното общество, в което бедността се задълбочава, стига до висока поляризация, при която се оформят малки, отделени групи, които не просто не общуват помежду си, но често се мразят, атомизират се и няма как тази сериозна поляризация да произведе обща цел, обща кауза, да се намери най-малкото общо кратно на интереса на всички тези хора.

Но и богатите и развити страни напоследък са доста недоволни от функционирането на демокрацията там.

Там нещата не са толкова различни, но не са и съвсем същите. Процесите са сходни, но контекстът е различен. Какво се случи в западните общества през последните години? Случи се онова, което много изследователи наричат състояние на "постдемокрация" или "постполитика" в резултат на дългогодишната неолиберална хегемония. Демокрацията има два компонента – либералният, свързан със свободите, гражданските права и върховенството на закона, и демократичният, свързан с народния суверенитет и равенството. Това, което се случи от времето на Рейгън и Тачър насам, е, че демократичният компонент беше тотално сублимиран от либералния. От демокрацията остана само гласуването и върховенството на закона. Неслучайно имаме тежки антиелитни настроения в Европа. Те са резулат от този проблем. Какво е популизмът в крайна сметка – така мразен и дамгосван?

Какво е наистина? Популизмът добро нещо ли е или е лошо?

И лошо, и добро. Популизмът е начин на конструиране на политическия свят, който казва следното: "Политическият свят е съставен от тези отдолу – народът, и тези отгоре – елитът, като народът са моралните, добрите, а елитите са лошите, неморалните". Популизмът в този смисъл идентифицира нещо, което никой не може да отрече – голямата дистанция между управляващи и управлявани, която е резултат от тази ситуация на постдемокрация. Казано с други думи – огромна част от гражданите в Европа не вярват на своите политици, защото ги виждат, че те са в управлението, но фактически нямат власт. Властта от политиците е трансферирана към транснационалните корпорации и глобалния финансов капитал. Политиката е изместена. Няма го идеологическото противопоставяне – няма ляво-дясно, а всичко е правилно или лошо, всичко е само дясно и политиката е минимизирана до технологично администриране на решенията, които се вземат от Световната банка, Международния валутен фонд, СТО, различните търговски споразумения и т. н. С други думи, няма политика. Избирателите искат нещо от политиците, но дори политиците да искат да го направят, не могат, защото са функция на определен тип режим и система, в която политическите решения са резултат от интересите и логиката на корпорациите, финансовите институции и т. н. Всичко това много се засили след финансовата криза, когато се наложи политиците да действат. И какво направиха те? Казаха, че банките са "too big to fail" ("прекалено големи, за да фалират") и трябва да бъдат финансирани с публични средства. Тогава гражданите си казаха: "Нас някой пита ли ни дали искаме да даваме собствените си данъци, за да платим за това, че някакви хора са спекулирали и са правили каквото си искат". Ето пример за това как политическият елит се размина тотално с очакванията на хората.

Но в крайна сметка се приеха правила в ЕС, според които спасяването на банки с публична финансова подкрепа занапред ще става само в изключителни случаи, като преди това загуби ще понасят акционерите и големите кредитори и депозанти?

Това е технологично замазване на ситуацията. Усещането, че на огромна част от населението им се налага да правят неща, които не са функция на техния народен суверенитет, е огромно. Тук поставяме и тежкото недоверие в пазара – мерките по остеритет, тоест по строгите икономиии, финансиализацията на икономиката, замразяването на социалните разходи и заплатите, потъпкването на трудови права. Това доведе до огромна безработица, невъзможност държавата да интервенира.

Но безработицата в България силно намаля и стигна нивата отпреди кризата.

Да, но имаме много работещи бедни и то не само в България. И тук идваме до въпроса за популизма. Десният популизъм е толкова силен в момента, защото той легитимно адресира всички тези проблеми. Дава им лесни обяснения и много лесни решения. Популистите казват: "Тези корумпирани горе в Европа накараха нашите политици да направят неща, които, освен че ни ощетяват, накърниха и националната ни гордост. Напълниха икономиките и обществата ни с емигранти и бежанци, които ни взимат работните заплати. Следователно решението е - излизаме от ЕС, гоним емигрантите и всичко ще се оправи". Но този тип етнонационалистически, ксенофобски решения, които предлагат десните популисти, намират почва в настоящата криза, за която говорим. Когато европейските политици мислят къде е проблемът, трябва да го потърсят вътре в системата. Проблемът не са Марин льо Пен, "Алтернатива за Германия" и т. н. Те използват тези проблеми, за да получат легитимност и власт. Вместо т. нар. истаблишмънт и високата средна класа да се замислят за системните основания за този популизъм, каква е тяхната реакция – че това са необразовани, неграмотни хора. Тоест от една страна, десният популизъм предлага ксенофобски разказ, в който има добри и лоши, а какъв е отговорът на естаблишмънта? Същият. Те казват: "Тези са глупавите, ние сме умните. Тези са грешните, ние сме правите". Изведнъж се оказва, че големият проблем на европейската либерална демокрация не е структурен, а се свежда единствено до лидерите на популистките партии.

Защо според Вас европейските лидери не реагираха адекватно на проблемната страна на популизма?

Има нещо много парадоксално. Говорим за това, че популизмът потъпква ценностите на либералната демокрация. Донякъде съм съгласен, защото се минава някакъв праг. Но от друга страна, отказът да се говори с популистите и това да бъдат форматирани като неправилни, неадекватни не е ли също потъпкване на плурализма? "Ние няма да говорим с тях, ще им правим санитарен кордон, ще ги изолираме, това са лоши, неграмотни хора". Подобен подход не показва разбиране на проблема и ако в момента все още политическата система все още успява през изборите чрез включване помалко да неутрализира популистите, проблемите отдолу в обществата си седят. Ние можем да стигнем до състояние, в което политическата система вече да не може да регулира тези дълбоки конфликти и противоречия в обществата.

Науката е свикнала да дава само диагноза на проблемите, а какви са решенията?

Решенията ги дават политиците. Но доброто решение е функция на добрия анализ. В момента какво е решението – да не им обръщаме внимание, да пазим публиката от това да не чете какво те правят и говорят. Това очевидно не е добро решение. Доброто решение е търсене на варианти за връщане на демократичния компонент в либералната демокрация. Част от решението според мен минава и през формулирането на популистка левица, която да не е изключваща, а включваща, която да дефинира народа не на базата на ксенофобски и етноцентрически признаци, а на базата на социална справедливост, равенство, солидарност. А тя трябва да бъде популистка в смисъл, че трябва да идентифицира тежката дистанция и разслоение между елита и гражданите.

В този смисъл в България не е ли недостатък на политическата система това, че липсва автентична левица, доколкото БСП е твърде далеч от това пълноценно да изпълнява тази роля?

Да, в България няма такава левица. Имайте предвид, че традиционната левица в Европа е в тежка криза. Примерите са много – Франция, Германия, Гърция и т. н. Причините за това са, че тя просто реши да участва в неолибералния консенсус и загуби идеологически образ. В България положението е още по-тежко, тъй като БСП е тежко консервативна партия. Тя не е прогресивна. От нея можем да очакваме всичко, но не и формулирането на някакъв прогресивен дневен ред. Така че БСП не е лошо да се загледа в процесите в Европа, да види какво се случи с ПАСОК, с Френската социалистическа партия, какво е на път да се случи с Германската социал-демократическа партия и да не разчита много на онова, което винаги я е спасявало – здравият традицонализъм и консерватизъм на българското общество.

Доколкото сте специалист по политическа комуникация, ще кажете ли как политиците у нас да говорят с народа, така че да покажат, че го уважават и че го чуват?

Някои от политиците директно си казаха, че се разбират с народа, защото "аз съм прост и вие сте прости". Връзката обикновено се прави чрез инструмента на демагогията. Едно е демагогия, друго е популизъм. Демагогията е да използваш определен тип традиционни народни предразсъдъци и нагласи и да ги инструментализираш в името на постигането на властови цели. Но това не е популизъм. Видяхме, че популизмът има своите основания на друго място. Това е демагогия. Някои са склонни да наричат г-н Бойко Борисов популист. Не, той не е популист, той е демагог. Колкото и да му се иска да прилича на Виктор Орбан, това няма да стане.

Възможно ли е разкъсването на зависимостта на политиците от глобалния финансов капитал в световен план, както го определихте, и съответно – от олигархията, както условно сме свикнали да наричаме процеса в България?

Онова, което анализаторите наричат глобална финансова олигархия, която е превзела политическите институции на ЕС, го виждаме тук по един провинциален, балкански начин, който носи със себе си съответния тип поведение, представа за света, култура. Голямата разлика е, че виждате демократичния отговор в Европа през формулирането на някакви мощни популистки движения и алтернативи не само в дясно, но и в ляво. Джереми Корбин, за когото се смята, че може да стане следващият премиер на Великобритания, формулира политическата програма на лейбъристите като създаване на ляво популистко движение и утвърждаване на позитивна версия на популизма, което е много интересно. И това се случва във Великобритания, не във Венецуела, не в Гърция. Но преформатирането на политическата система става с натиск отдолу, с осъзнаването на общия интерес от връщането на демокрацията като ключов компонент, а у нас това го няма.

Тоест нямаме революционно, протестно настроение сред гражданите у нас, условно казано?

Една от причините е свързана с процесите, които се развиха около протестите преди четири години. Като краен резултат от тези процеси демократично мислещата общност у нас се оказа хипер разделена, хипер поляризирана. Това минира всякакви възможности тези хора да се припознаят като общност. Подобно нещо се случи и с журналистите преди около месец на протеста за т. нар. "празен стол" - колко разделена е дори една такава малка гилдия. За съжаление, подобен тип разделителни процеси има сред хората, които автентично изповядват демократични ценности у нас.

Искате да кажете, че гражданското общество не ни се получава много в България, така ли?

Така е, то не е достатъчно ефективно. Но този тип демокрация не може без гражданското общество. В основата на либералната демокрация стои гражданското общество и няма как да минем без него. У нас има групи по интереси, но те отново са много партикулирани, включително заради разделенията, които се получиха по време на големите протести. Може би трябва да мине време, но това, което опитът на Европа показва, е, че трансформацията на политическата система, която очевидно тече в европейски мащаб, при всички положения минава през самоорганизация отдолу. Така се формира народ в демократичния смисъл на думата, а не в ксенофобския, етнонационалистически смисъл – през връзки. Народ, който след това да може да си върне демокрацията било то от ръцете на глобалната олигархия, било от ръцете на местната.