Ти си това, което четеш

БСП и Homo Post-Sovieticus

Корнелия Нинова почете Тодор Живков и замечта за ОФ (общ фронт) с Първанов, Доган, Волен Сидеров, Велизар Енчев и Кадиев. Избрана с помощта на бизнес лобитата на Георги Гергов и Румен Овчаров, тя – новият лидер – бързо започна да се превръща в символ на противоречията, от които е изтъкана БСП:

- Уж прогресивна, а дълбоко носталгична, обърната към соца партия;

- Уж егалитарна, а гостоприемник и изразител на интереса на старата номенклатура и новите червени бизнесмени;

- Уж европейска, а вперила очи в Москва;

- Уж демократична, а с явни симпатии към (полу)авторитарни режими;

- Уж солидарна, а всъщност твърд противник на малцинства и мигранти.

- Уж всенародна, а пък реално съставена основно от пенсионери.

Тези противоречия са известни отдавна. Новото е, че докато досега те бяха позитив за левицата, помагаха й да мобилизира широк кръг избиратели, в днешния ден те се превръщат в бреме, което може да доведе до трайната й маргинализация. Защо и как се стигна дотук?

Homo Post-Sovieticus

Въпреки противоречивите си политически характеристики, БСП стъпва на идеология, която е вътрешно консистентна. Тази идеология е резултат от трансформацията на ортодоксалния марксизъм в негов постсъветски вариант. След 1989 г. наследниците на БКП не само смениха името си, но и изоставиха някои основни марксистки постулати – революцията и диктатурата на пролетариата, обобществяването на средствата за производство и комунистическия идеал за безкласово общество. Те не се разделиха с друго едно базово положение обаче – антагонистичната визия за политиката като непримирим сблъсък на интереси, най-вече на класова основа.

В най-чист вид тази идейна трансформация може да се види в труда Теория на политиката на проф. Минчо Семов, който може да бъде четен и като идейна биография на цяло едно поколение. Самият Семов – вече покойник – извървява озадачаващ политически път: от ректор на СУ и съветник на Тодор Живков, през ревностен националист след падането на режима, до човек от политическата орбита на ДПС през 21 век.

Основният въпрос, който книгата му си поставя, е как е възможна легитимна политика в едно общество, раздирано от непримирими класови противоречия. Семов „творчески“ доразвива Маркс, като към двете основни класи (тeзи на „наемния труд“ и буржоазията или „гражданското общество“, според родния теоретик) добавя и трета – класата на „хората с отклоняващо се поведение“. Т.е. престъпниците, мутрите и корумпираните, които имат собствени интереси, различни от тези на другите две „класи“.

И без подобни локални нюанси западната левица след Втората световна война също си задава въпроса за легитимността на политиката, когато изоставя идеята за пролетарска революция и диктатура. „Западните“ отговори са два. Първият – този на социалдемократическите партии – е да се изостави и антагонистичната визия за политика. Да се приеме, че са възможни легитимни решения, които примиряват интересите на различните класи. Държавата на благоденствието (welfare state) се ражда от тази идеологическа метаморфоза, която теоретически е най-видима в творчеството на мислители като Юрген Хабермас например.

Другият път е на по-радикалната левица, която запазва антагонистичната визия за политика, но изоставя възможността за легитимна власт в едно класово общество. Властта е винаги насилническа и неоправдана и тя трябва да бъде критикувана и развенчавана. Фуко е парадигматичният мислител в това направление, чиято задача е да открива и демаскира властта във всичките й превъплъщения (далеч не само класови). Роберто Унгер от американската школа Critical Legal Studies е друг вариант на подобна радикална критика: за него властта може да е легитимна само тогава, когато непрекъснато се разгражда и променя, така че да не се достигне до създаването на утвърдени йерархични структури. Радикалната левица по дефиниция няма собствена политическа, позитивна програма – тя критикува и се стреми да разгражда властовите структури и в този смисъл е анархистична. На запад тази идеология се въплъщава в „нови леви“ и протестни движения като Occupy, например, за които е ясно срещу какво се борят, но нямат кохерентна алтернатива на статуквото.

Homo Post-Sovieticus не е нито социал-демократ, нито радикално ляв анархист. Той държи едновременно и на антагонизма на класите, и на възможността за легитимна власт и силна държава. Минчо Семов пространно разгръща тази трета възможност, като достига до извода, че политиката е изкуство на превръщането на частния интерес във всеобщ, на класовия интерес в обществен. Как става това, обаче, когато частните интереси са конфликтни? Отговорът – леко енигматичен – е следният:

„В политиката се осъзнава превръщането на частния интерес във всеобщ както на основата на по-голямото или по-малко обективно съвпадение, така и чрез създаваната и поддържана илюзия за тяхното тъждество.“ (стр. 277)

БСП – технология за превръщане на частния интерес във всеобщ или в илюзия за него

Посткомунистическото битие на „Столетницата“ може да бъде описано като съвестно приложение на тази формула от Теория на политиката. БСП може да бъде сведена до удържането в общественото съзнание на две ключови нагласи:

1) Обществото е разядено от непримирими противоречия между бедни и богати, град и село, жълти павета и калдъръми, „едната България“ срещу „другата България“ и т.н.;

2) БСП трябва да участва във властта, защото е специалист по превръщането на частните интереси във всеобщи и без нея конфликтът може да излезе извън контрол.

Тоест стратегията на БСП винаги е била да засилва антагонизма в обществото и да печели от ролята на „примирител“ и „социален миротворец“. Или поне от ролята на най-добър продавач на илюзии за обществен интерес. Непосредствено след 1989 г. (за разлика от държавите от Централна Европа) тя убеди големи маси от хора, че без нея във властта мирът в страната ще бъде заплашен. Този страх я запази на върха дълго време – до 1997 г., когато се оказа (следвайки Минчо Семов), че класата на хората с девиантно поведение е успяла окончателно да открадне спестяванията на българите от банките по време на управлението на Жан Виденов.

С идването на Царя на власт БСП откри и тайните на личностната харизма за примиряването на непримирими противоречия. Според Макс Вебер харизматикът е човек, който прави невъзможни коалиции, който примирява непримиримото. Поучена от Сакскобургготски и подпомогната от него, БСП успя да произведе свой собствен „харизматик“ в лицето на Георги Първанов. И наистина, Първанов бе националистът, прегърнал ДПС; защитникът на Милошевич, приел членството в НАТО; „европейският“ модерен ляв, открито защитаващ руски голям шлем в енергетиката и т.н. Без определена личностна харизма, подобни пилотажи биха били невъзможни. Тази харизма доведе и до бащинството на „тройната коалиция“, която отново събра „леви“, „десни“ и турци в едно правителство (по модела на правителствата на Попов и Беров).

Технологията на превръщането на частния интерес във всеобщ – или в илюзия за него – разчита ключово на медийна доминация. БСП е била винаги в изгодна позиция, защото антагонизмът и конфликтността на обществото, непримиримостта на интересите винаги са генерирали медийно внимание. Медиите са по принцип катастрофични и фиксирани върху опасността от сблъсък и насилие. Дори и реално да няма такава опасност, те са склонни да я създадат или хиперболизират. Като прибавим и де факто контрола върху ключови медии, който БСП е имала през последните 26 години (например върху обществените радио и телевизия през 90-те), успешността й като „технолог“ на властта става лесно разбираема.

Популизмът и краят на Homo Post-Sovieticus?

Този модел работеше сравнително добре до 2009 г., като превърна БСП в най-дълго пребивавалата на власт партия (конкурирайки се с ДПС) и запази статута й на „основна“ политическа сила. Сривът, започнал от 2009 г., може да бъде отдаден на следните фактори:

-Появата на „специализирани“ в антагонизъм политически сили като „Атака” и други „патриоти“, които заеха ключово важни за „Столетницата“ ниши;

- Доминацията на „харизмата“ на Борисов и монополизирането от него на способността да прави невъзможни коалиции, отиващи отвъд класови и други „разломи“;

- Загубата на медиен контрол с възхода на империята „Пеевски“, която е лоялна основно на този, който е на власт.

Тези фактори всъщност определят и разбиването на печелившия двукомпонентен модел на политическа мобилизация – антагонизъм + (илюзия за) всеобщ интерес.Едни партии и играчи специализираха в антагонизма, а други в илюзията. БСП остана по средата, оказвайки се по-неефективна и изпреварена и в двете направления от по-напористи новодошли на политическата сцена.

Идеята на новия лидер Корнелия Нинова очевидно е да възроди печелившия доскоро модел, да го превъплъти в ново постсъветско ОФ. За целта тя иска обратно да прибере „специализиралите“ се и отделили се от партията-майка елементи. Антагонистите Сидеров и Енчев, харизматикът Първанов и медийното крило ДПС са необходими за възкресението на БСП-Homo Post-Sovieticus.

Но в една и съща река два пъти не се влиза, а и от цялата операция лъха на отчаяние и липса на въображение. Моделът на Минчо Семов успя да вкара столетницата в 21 век, но едва ли ще се окаже достатъчен за удържането й в него. Основният проблем е, че с този модел тя остава разкрачена между неосъществената си европеизация като социалдемократическа партия и по-радикалните превъплъщения на съвременния популизъм. Тя не е нито едното, нито другото, а е по малко от двете. Духът от бутилката вече е изпуснат и другите видяха, че могат успешно да я конкурират на собственото й до скоро поле. Дори те да се съгласят на временна широка коалиция-фронт срещу ГЕРБ, това не означава, че ще се откажат от собствените си ниши. Нещо повече, с поканата си Нинова всъщност признава, че трайно е отстъпила тези ниши на други политически субекти.

В този смисъл, фрагментирането на левицата изглежда безвъзвратно и окончателно. Какъвто е и преходът от пост-комунистическа левица от типа Homo Post-Sovieticus към новия смел свят на популистки мобилизации в лявото и дясното. Ако Европа днес се пита дали центърът, утвърдените партии на либералната-демокрация ще удържат напора на национал-популистите, при нас въпросът е друг: имаме ли изобщо такъв център?

Текстът е публикуван в портала Kultura.bg

Още от Анализи и Коментари

Защо Пеевски пише закон срещу "вторичното разграбване на КТБ"?