Чиновниците – вън от кухнята

Степента, до която държавните органи са се заели с нелеката задача да се грижат за здравето на хората, е стряскаща. Последният – и доста абсурден пример - е намерението на ЕС да ограничи количеството канела в храните на основание, че в нея се съдържа отровно вещество, което би могло да представлява заплаха за здравето на хората. Тази мярка имаше силен отзвук в Дания, понеже въвеждането ѝ би означавало край на производството и продажбата на трaдиционните местни канелени рулца.

Нека се абстрахираме за момент от цялостната абсурдност на контекста и разгледаме какво всъщност представляват този тип политики. Тук иде реч за едно цялостно поведение, характерно за ролята на държава-майчица (nanny state), възприето от повечето западни демокрации, а именно забраняване или ограничаване на достъпа до определени продукти, храни, напитки и вещества в името на общественото здраве.

Другото типично поведение пък е налагане на държавни стандарти за съдържание на храните (нека си спомним българския „Стара планина“). Независимо дали става дума за забрана на трансмазнини, напитки с високо съдържание на захар, "отровни“ подправки или въвеждане на стандарти за размера и ъгъла на извиване на краставиците, този тип регулации са доста безсмислени, понеже:

1) На този етап са изключително лесни за заобикаляне и пренебрегване. Така например Швеция успя да заобиколи ограниченията за количествата канела, обявявайки канелените си рулца за "национално ястие“ (което, по някаква причина, го прави по-малко опасно за здравето?).

Други такива регулации са още по-неприложими, например популярната забрана в Ню Йорк да се продават безалкохолни напитки с размер над 470 мл., което се заобикаля чрез… купуването на две напитки по 330 мл.

2) Такъв тип регулации водят до изкривявания на пазара на хранителните продукти. Примерът с въведения през 2010 г. стандарт за качество на колбасите в България е особено красноречив – в началото цената на колбасите по "Стара планина“ беше по-висока от тази на останалите, и съответно фирмите, чиито продукти отговаряха, имаха по-високи печалби от останалите. С времето обаче потребителите се преориентираха към другите по-евтини и необхванати от държавния стандарт колбаси и съответно все по-малко и по-малко остават фирмите, които спазват стандарта.

При директната забрана на различни продукти може да се стигне до доста по-сериозни последствия като закривания на фирми и изчезване на цели браншове (да, заедно с работещите в тях).

3) Всяка регулация е плод на труда на политици и специалисти (в случая - здравни), който от своя страна се плаща с приходи от данъци. Иначе казано, всяко подобно законодателно действие представлява похабяване на инвестицията на данъкоплатеца за създаване на неприложими и неработещи ограничения и стандарти и съответно насочването на по-малко ресурси към по-важни сфери. Ако приемем, че политическият апарат може изобщо да насочва ресурси в продуктивна посока – силно дискусионен въпрос.

Дори и ако оставим настрана по-горните аргументи против въвеждането на стандарти и забрани за производство и продажба на храни, политическата намеса в това какво и как консумираме представлява грубо потъпкване на личната свобода.

Както в много други дебати (легализацията на наркотиците, например), ключовият въпрос тук е дали индивидът е собственик на тялото си и дали има право да се разпорежда с него както прецени, или/и в тази област има "задължения“ спрямо държавата. Ако ставаше дума за позитивно действие от страна на регулаторните органи, то нямаше да говорим за забрани, а за препоръки и съвети "за по-добър живот“. Забраната обаче неизменно представлява негативна мярка и ограничение на личната свобода, т.е. презумпцията, от която изхождат законодателите, е, че са в правото си да се разпореждат с телата на гражданите.

Важният въпрос, на който трябва да си отговорим, е до каква степен телата ни са наша собственост и до каква са собственост на държавата. Докъде тя би искала да се грижи за тях – различни медицински изследвания сочат възможни вреди от най-разнообразни хранителни продукти и добавки?

И дори засега забраните да са относително малко – и съвършено случайни – може би не е далеч денят, в който ще имаме достъп само до "разрешено от здравното министерство меню“.

В този смисъл, следва чиновниците да бъдат държани далеч от кухнята. Грижата за здравето и живота на отделните хора е единствено тяхно задължение, а яденето на едно или друго е техен личен избор.

*Публикувано в сайта на Експертния клуб за икономика и политика (ЕКИП)