Да си най-бедният в клуба на богатите е много по-болезнено, отколкото да си беден извън него

"При бодряшкия - напоследък и все по-патриотарски – тон на политическо говорене, извеждането на България от мястото ѝ на най-изостанала държава в Европейския съюз се размахва като предизборен лозунг, като цел, която е на ръка разстояние, зад ъгъла, по силите на всеки политикан. Но истината е, че промяната в това положение на нещата не може да се вменява на едно правителство, защото в 135-годишната си история страната ни винаги е била около тази позиция, с малки и несъществени движения нагоре или надолу", казва известният икономист и стопански историк Румен Аврамов.

Защо толкова бавно се развива икономиката ни и защо не успяваме да скъсим дистанцията между нас и развитите европейски страни? Дължи ли се това на сбърканите политики за последните 25 години или на стартовата база, която е била много ниска, независимо от носталгичните въздишки по нея?

Със сигурност не се дължи на стартовата база. Обикновено този, който започва от по-ниско равнище, има предимство в ускорението и след дълбок спад в икономиката, ако има потенциал, наваксва по-бързо.

Ако погледнем към последните 25 години, ще видим, че България тръгна от много ниско и въпреки това не постигна прелом. По-бързо развитие имаше през 2001-2008 г. до кризата, когато на два пъти бе достигнат 6% икономически растеж. Измерено на човек от населението, нарастването на брутния вътрешен продукт се движеше между 6 и 7%. През същото време този показател по паритет на покупателна способност (т.е. като се отчете разликата в равнището на цените, което у нас е по-ниско) нарасна от 40 % на 47% спрямо средното равнище в днешна 28-членна Европа.

Смисълът на тези числа е, от една страна, в сравнението. Положителният прочит е, че икономиката ни е растяла по-бързо от средното, най-вече от развитите държави. Негативният е, че постигнатото не беше достатъчно, за да може България да изпревари когото и да било в Европейския съюз. За да се случи това, са нужни години наред по 6-7%, че и по-висок растеж. А в световната конюнктура от 2001-2008 г. нашите темпове не бяха нещо изключително, във всеки случай не надвишаваха устойчиво тези на преки "конкуренти" като например Румъния, балтийските страни, Словакия… Поради което и днес оставаме на последно място в съюза.

Но смисълът на числата трябва да се търси и в по-далечното историческо минало. За да се разбере, че и през целия първи българския капитализъм, до 1944 г., нещата не са много по-различни.

Тоест развитието е текло бавно и полека, така ли?

Тогава моментите на ускорено развитие и догонване също са кратки и спазматични. Да вземем например втората половина на 20-те години на ХХ век, когато причините за добрите резултати силно напомнят случилото се през 2001-2008 г. В двата случая България няма някакви особени достойнства, които да привличат инвестиции, а просто се оказа на пътя на световна капиталова експанзия към периферията.

Съответно и възникналите проблеми са сходни: свързани с рециклирането на тези капитали, тоест с това как те се вливат в икономиката и създават някакъв потенциал за растеж.

Когато през 1930-31 г. до нас достига Голямата депресия, става ясно, че те са напоили една неефективна, дребна, разпокъсана и слабо капитализирана банкова система (впоследствие консолидирана и спасявана за сметка на държавата), която ги е преработила по непродуктивен начин, без това да доведе до някаква радикално позитивна промяна в структурата и ефективността на икономиката. След 2002-2008 г. слабото място не са банките, които устояват, а последиците от изливането на парите основно в спекулативен строителен бум, чийто край доведе до стопанска стагнация.

Това означава ли, че има и вътрешни причини, за да не успяваме да се възползваме дори от благоприятна външна конюнктура?

Стопанският модел на България (характерен впрочем за много периферни страни) от Освобождението до 1944 г. е белязан от недостигът на собствени капитали, което я прави зависима от чуждите. Техният приток е осигурен не толкова от преки частни инвестиции, колкото от заеми, отпускани на държавата (най-важните са от 1902, 1904,1907, 1909, 1926, 1928). Тя е прекият получател, а парите отиват за уравновесяване на платежния баланс, покриване на предишни излишества, за собствените ѝ нужди (в отделни моменти например за въоръжение, за настаняване на бежанци) или се впръскват в стопанския живот чрез БНБ и другите държавни банки.

Тази схема носи редица последици. Една от тях е, че държавата се възприема като основен източник на икономическото развитие, което ѝ създава идеологически ореол и оправдава предоставянето на допълнителни лостове в ръцете на бюрократично-политическите елити.

Недостигът на капитал е характерен и за втория български капитализъм. След като приватизацията приключи, през силните му години (2001-2008 г.), за първи път в новата ни стопанска история двигател на растежа започнаха да стават частните инвестиции (най-вече външните), които се вливаха пряко в икономиката. От друга страна, картината много бързо беше допълнена от тежестта, стопанското и политическото значение, което придобиха европейските фондове, наливани отново през държавата.

Какви други особени епизоди познава българското икономическо развитие?

Те са два. Единият е втората половина на 30-те години на ХХ век, а другият са комунистическите години. И в двата случая имаме привързване на икономиката към един, поне на първо време, динамичен център.

Преди Втората световна война локомотивът е Германия. България започва да се обвързва икономически с нея още до идването на Хитлер на власт чрез клиринговата спогодба от 1932 г. След това, когато започва стопанската експанзия на националсоциализма, България под различни форми е повлечена от този растеж. Към това се прибавя позатягането на държавната машина след преврата от 1934 г. и особено след въвеждането на царския режим от април 1935 г. насетне.

От 1936-37 г. докъм края на 30-те икономиката расте бързо с плахи наченки на някои качествени изменения в селското стопанство и в индустрията. Едновременно с това протича крайно одържавяване на финансовата система. В онези предвоенни години и през войната България всъщност напълно се е подготвила икономически за случилото се след 1944 г. – създадено е едно крайно зависимо и регулирано от държавата стопанство.

Вторият период е комунистическият. Напоследък той е интензивно изследван и вече са достъпни голям обем архиви, от които много неща стават документално ясни.

Икономическата динамика може да се опише много сбито: бърз растеж, най-вече през 50-те години; постепенно и необратимо забавяне през следващите три десетилетия; насичане на целия период от три икономически кризи (началото на 60-те , края на 70-те и на 80-те години), предизвикани от политически мотивирано прегряване на икономиката и съответни проблеми с външния дълг.

В началото, с казармено свиване в юмрук на целия материален и човешки потенциал България догонва и се доближава по някои макроикономически параметри до Гърция, която е еталонът на другата политическа система в района. Но след опитите за реформи става все по-ясно, че централно-планираната икономика не генерира дългосрочни източници на растеж. Започна упадъкът, довел до окончателния срив на режима.

Общото в тези два "особени“ периода е, че отсъстват устойчиви и оригинални вътрешни сили на динамика, липсва креативност, икономиката е силно зависима от външното си окачване. И ако се огледаме в изтеклите 15 години, ще установим, че двата епизода не са токова необичайни, че днес се сблъскваме с подобни бариери.

Значи има логика в икономическото развитие в последните 25 години, която се корени в предишен исторически период.

Безспорно. При бодряшкия - напоследък и все по-патриотарски – тон на политическо говорене, извеждането на България от мястото ѝ на най-изостанала държава в Европейския съюз се размахва като предизборен лозунг, като цел, която е на ръка разстояние, зад ъгъла, по силите на всеки политикан. Но истината е, че промяната в това положение на нещата не може да се вменява на едно правителство, защото в 135-годишната си история страната ни винаги е била около тази позиция, с малки и несъществени движения нагоре или надолу.

А с влизането в ЕС, в една като цяло по-богата и по-развита общност състоянието изпъкна още по-ясно. Да си на последно място извън съюза не е толкова видимо, колкото да си най-бедният вътре в него, дори да изпреварваш някои навън.

В случая не е ли ЕС пак локомотивът, който ни тегли? Защото насам пак текат едни пари, този път от еврофондовете.

През последните години Европа излъчва не жизненост, а парализа. Колкото до еврофондовете, обемът им бе значително по-малък, отколкото частните инвестиции през 2007-2009 г. Важното при тях е, че това са пари, които отиват за инфраструктура и за други цели в публичния сектор, където частен капитал би дошъл на друга цена.

За тези 135 години на съвременно развитие защо не сме успели да развием у себе си манталитет, икономическа култура, така че със свои сили да се опитаме да тласнем страната напред?

Манталитетът е безформено понятие, което не обяснява нищо. Предпочитам да говоря за икономическата култура, която е набор от конкретни стандарти на масово стопанско поведение, потребителски нагласи, (не)умение да се управляват корпоративните и собствените финанси и пр. Всички те имат своето рационално икономическо обяснение. Елементите от икономическата култура, които тласкат напред, са като правило малцинствени и слаби у нас. Носталгията по първия български капитализъм, както и по комунизма, забравя или отрича това, като сладникаво ги идеализира.

А какво е влиянието на факта, че дълги години сме били в политическата и икономическата орбита на Русия? И както се вижда, продължаваме да сме.

От Стамболовия режим насетне България не е в икономическата орбита на Русия. До Балканските и Първата световна война Руската империя, разбира се, играе своята роля (например при договаряне на някои български външни заеми и уреждането на стари дългове), но водещо място имат Франция и Австро-Унгария, а през 20-те години важни стават английските и американските финансови пазари. В началото на 30-те навлизаме в германската сфера на икономическо влияние, като известна тежест има и Италия.

Но по-важни се оказват политическата намеса на Москва след 1917 г. и идеологическата привлекателност на съветския модел, който между войните не само в България се превръща в една от завладяващите умовете алтернативи. След 1944 г. нещата са очевидни и техни последици продължават да се чувстват до днес.

Като изследвате историческата картина на икономиката на България, не се ли изкушавате да предложите модел, който да помогне за ускоряването на развитието на страната?

Не. Играта на модели е илюзорна. Те не се налагат в чист вид отвън, нито се избират свободно отвътре. Всъщност при всички обстоятелства, дори при очевидна външна принуда, обществото изработва "отдолу“ своя си хибриден модел: смесица от нагаждане и конформизъм; от съпротива срещу неприемливи за него норми и придърпване към своите; от търсене на заобиколни решения; от имитаторски напъни на елитите…

Днес например в Европа има наглед пълен набор от модели на развитие и всеки търси да легитимира с някой от тях една или друга политика. Но малцина у нас, главно износителите, гледат на Европа като на широк конкурентен пазар. Голямото мнозинство всъщност я вижда само по два начина: като периметър за свободно придвижване и отдалечаване от тукашната действителност и като опосредстван от българската държавна машина безвъзмезден донор.

Когато отношенията са поставени между даряващ, посредник и клиентела, нито в Европа нито в България не би трябвало да се учудват от деморализиращия и корупционен резултат, който естествено се ражда от тази връзка.

_____________________

 

 

* Румен Аврамов е икономист и историк, работи в областта на стопанската история, икономическата култура, икономиката на междуетническите конфликти, централното банкиране и паричната политика. Той е старши изследовател в Центъра за академични изследвания в София.

 

До 1990 г. е в Икономическия институт на БАН; един от основателите на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет (1991-1994); член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002); програмен директор в Центъра за либерални стратегии (1995-2012).

 

Автор е на тритомника "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало" (2007); "Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989" (2008), "Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България, 1940-1944 (2012).

 

Редактор и съставител на редица издания, между които осемтомната поредица "Българска народна банка. Сборник документи, 1879-1990" (1999-2009) и (съвместно с Надя Данова) двутомния сборник $Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви” (2013).