Доналд Тръмп се превръща в избора на републиканския елит

Главна роля в президентската кампания в САЩ играят двама политици, чиито имена не са в никаква избирателна листа: Барак Обама и Бил Клинтън. Надпреварата при републиканците се характеризира с консервативна ярост срещу Обама. Надпреварата при демократите - с либерална умора от клинтънизма.

Седемгодишното управление на президента Обама извади републиканците от равновесие. Те презират този президент и всичко онова, за което той се бори. Обама е върховният кошмар за консерваторите - либерал, привърженик на силна правителствена намеса и слаб във външната политика. На всичко отгоре и чернокож.

Това, което характеризира републиканската надпревара, е гневът на редовите републикански избиратели срещу собствената им партия. Републиканците спечелиха контрол над Конгреса - и какво от това? Те така и не могат да спрат Обама. Той налага вето на онова, което републиканският Конгрес гласува - като например отхвърлянето на прокарания от Обама закон за реформа на здравното застраховане. Той игнорира Конгреса и използва собствените си пълномощия да изпълнява онова, което те отказват да гласуват.

Анализирайки резултатите от 20-годишните сондажи на социологическия център "Пю", "Ню Йорк таймс" пише, че "недоволството на републиканците от собствената им партия по време на президентството на Обама надхвърля всяко предишно равнище на вътрешнопартийно неудовлетворение както сред демократите, така и сред републиканците". Гневът срещу републиканското ръководство "произведе" двама брутално антисистемни претенденти - Доналд Тръмп и тексаския сенатор Тед Круз - сегашни фаворити за партийната номинация.

Това, на което сме свидетели сега, е разцепление. Управляващата върхушка на Републиканската партия предпазливо застава зад Тръмп. Консервативно-идеологическите среди обаче гневно отхвърлят Тръмп и застават зад Круз. Каква е разликата? Лидерите на партията смятат Тръмп за по-гъвкав и прагматичен. "Трябва да правим компромиси. Не искаме да подписваме президентски укази. Искаме да постигаме добри компромиси", каза Тръмп в предизборна реч миналата седмица. Постигането на компромиси е нещо, което професионалните политици разбират.

На Круз, от друга страна, тотално му липсва гъвкавост. За него компромисите са измяна на принципите. Той е убеден, че затварянето на федералното правителство и подлагането на риск на доброто име и добрата воля на САЩ е добра тактика за преговори. Готовността му да балансира по ръба ужасява професионалните политици.

Това обаче вдъхновява консервативните интелектуалци. Те желаят лидер, който е напълно предан на принципа. И това не е Тръмп. "Уийкли стандарт" нарече Тръмп "човек на доверието". "Нешънъл ривю" издаде цял брой под наслов "Срещу Тръмп". Той е идеологически непоследователен. Той няма проблем с намесата на държавата - издигането на стена по границата, масови депортации - стига да е на власт. Единственото нещо, в което Тръмп наистина вярва, е в самия себе си.

Консерваторите се възхищават от безкомпромисната твърдост на Круз. Републиканските политици го ненавиждат. Те смятат, че това ги обрича на изборите. "С Круз ще видим една Републиканска партия, която няма да спечели гласа на нито един млад човек, млада жена или малцинство в продължение на цяло поколение", предупреди един републикански консултант.

При демократите пък бившият държавен секретар Хилари Клинтън обещава една "разумна и постижима програма". Не може да се каже, че това силно вдъхновява либералите, както не ги вдъхнови и управлението на нейния съпруг като президент. Той бе избран по време, когато рейгънизмът все още беше във възход, и смекчи имиджа на Демократическата партия като привърженик на "силното правителство", за да направи демократите по-избираеми. Това даде резултат.

Но сега времената са други. Днешните либерали не чувстват нужда да постигнат компромис със свободно-пазарния капитализъм. Не и след финансовата катастрофа, голямата рецесия и годините на стагнация на доходите и засилващо се неравенство.

Знаковите политически достижения на Бил Клинтън никога не предизвикаха ентусиазъм сред либералите. Свободната търговия, реформата на социалните системи, балансираният бюджет и дерегулацията на Уол стрийт бяха прокарани с повече подкрепа от републиканците, отколкото от демократите. Много либерали, гледайки на Хилари Клинтън, виждат Уол стрийт и т.нар. "трети път".

По-старите демократи почитат Бил Клинтън и го смятат за президент, при когото "се живееше добре". Мнозина по-млади демократи не споделят тези спомени. Клинтън в края на краищата напусна Белия дом преди повече от 15 години. За по-младите избиратели клинтъновите "добри времена" означават нещо съвсем различно. Сенаторът Бърни Сандърс въодушевява либералите. За тях той означава "убеденост", а Хилари - "пресметливост".

Особено когато тя залита наляво по въпроси като търговията. За по-младите либерали социализмът не е плашеща дума. Те не са преживели Студената война. Дори фактът, че Сандърс не е регистриран като партиен член при демократите, не ги притеснява. Много млади либерали го определят като независим.

Ако Сандърс спечели в Айова и Ню Хемпшър, той веднага ще се превърне в медийна сензация: съкрушителят на Клинтън. Той се надява, че импулсът от двете победи може да му донесе партийната номинация особено ако стане по-известен сред малцинствените избиратели на Демократическата партия.

Коментаторите постоянно обръщат внимание на сходствата между тазгодишната надпревара при демократите и надпреварата между Обама и Хилари Клинтън през 2008 г. По-голямото сходство обаче изглежда е с битката в първичните избори между вицепрезидента Уолтър Мондейл и сенатора Гари Харт през 1984 г. Мондейл бе системният кандидат на демократическата върхушка. Харт ратуваше за "нова политика" за едно ново поколение.

Има обаче една съществена разлика. Харт бе препънат от един-единствен въпрос, заимстван от една популярна тогава телевизионна реклама: "Къде е телешкото месо?" (Въпросът бе зададен от Мондейл на Харт в тв дебат и смисълът му бе, че всякакви нови идеи са нещо абстрактно и лишено от съдържание, ако не посочваш какво конкретно смяташ да правиш – бел. ред.).

Сандърс изглежда по-слабо уязвим към подобни критики. Когато става дума за политически идеи, той е доста по-конкретен.

По БТА