Доверието като капитал

І. ¹

Аз идвам от Норвегия.

Това е една мирна страна. Ние се убиваме едни други относително рядко, като изключим зверствата, които извърши един мъж през 2011 г. – тогава той уби 77 души. Обикновено ние сме на дъното в сравнителните изследвания по броя на убийства на глава от населението. Но това е сега, по-рано не беше така.

Във времената на викингите ние сме били големи убийци както у дома, така и по света. Постепенно обаче сме загубили този навик. След епохата на викингите сме били принудени да оцеляваме с помощта на нашите собствени ресурси, като лова, риболова и земеделието. Тежък живот, да, но с някои добри последици. За да оцелеят, земеделците в долините и рибарите по крайбрежието са се научили да си сътрудничат. Сътрудничеството в полза на оцеляването изисква доверие между хората. Но сътрудничеството, освен това, поражда доверие: аз ще ти помогна – на теб и на твоето семейство, когато лодката ти е разбита в зимната буря, а ти, от своя страна, ще ми помогнеш, ако ме сполети беда. Да бъдеш известен като човек, на който може да се има доверие в такова общество, е било от ключово значение. Доверието се е превърнало в основния вид капитал, към който наистина може да се изпитва доверие.

Там горе, на север, има и други причини за доверието. Ние сме малко хора, разпръснати по тази толкова дълга ивица земя. Географията изисква от нас да разчитаме на съседите, а не на специалистите, които обикновено са далече. Пък и исторически, ние сме се оказали далеч от императори, които да искат да ни завладеят. В продължение на четири века сме били управлявани от Дания, но между нас и Дания има доста вода – датските крале и техните воини са били на удобна дистанция от нас. През 1814 г. ние приехме наша собствена конституция. В нея и в законите, които я последваха скоро след това, званията и привилегиите на благородничеството в страната ни бяха премахнати. Превърнахме се до известна степен в общество на равни. Или поне се опитахме да се превърнем.

Освен това, постепенно се превърнахме в страна със силна работническа класа. Профсъюзите бяха в центъра на това развитие. Един стар докер веднъж ми разказа за младостта си: „На работа имахме една малка кутия. Всеки петък, в деня за заплата, ние оставяхме по малко пари в тази кутия. Те бяха за черни дни – ако ни сполети болест или друго нещастие. Но казвам ти, Нилс, трябваше да си в много голяма беда, за да си позволиш да бръкнеш в тази кутия. Твоите приятели можеше да се нуждаят повече от теб от тези пари.”

Основен елемент в установяването на доверие е да можем да гледаме на човека, на който имаме доверие, като на човешко същество – като на един от нас. Доверието до голяма степен се гради върху способността да виждаме другите, да ги виждаме като човешки същества – може би различни на външен вид, но преди всичко хора, подобни на нас самите. Като цяло, ние не убиваме братята или сестрите си, или онези, на които гледаме като на човешки същества. Божията заповед „Не убивай!“ е дълбоко залегнала в нашата култура.

Аз лично прозрях колко е важна способността да виждаме Другия като пълноценно и заслужаващо доверие човешко същество, докато изучавах едни убийства, извършени в Норвегия по време на Втората световна война. Беше се случило далече – горе, в северна Норвегия. Хитлер воюваше с Русия. Беше закарал няколкостотин югославски затворници, повечето от тях – партизани, за да строят пътища за войната и да умрат там. И те загинаха, повечето от тях. Норвежките им охранители участваха в тези злодеяния. Аз проведох разговори с повечето от тях – по-късно те бяха осъдени за убийствата и за насилието, което са упражнявали върху затворниците. Разговарях и със също толкова охранители от тези лагери, които не бяха насилвали или убивали.

Основополагащата разлика – и тя се превърна в един от моите водещи интереси през по-голямата част от живота ми – беше, че убийците никога не бяха се сближили с югославяните. Те никога не са били толкова близо до тях, че да ги възприемат като човешки същества. Никога не са били толкова близо, че да възприемат партизаните като братя или приятели. Затворниците са били на границата на смъртта от недохранване и тормоз. Но за тези пазачи те са представлявали мръсни, смърдящи, биещи се помежду си за коричка хляб „диви животни от Балканите” – точно както се беше изразил германският комендант на лагера. Не е било никакъв проблем да бъдат убивани – един вид, „разчистване”.

Но онези, които не бяха убивали в лагера, бяха видели и нещо друго. Те бяха видели отчаяни човешки същества, изнемощели до смърт. Да видиш Другия, означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора. Онези измежду норвежките охранители в лагера, които не бяха убивали, бяха видели в югославските пленници човешки същества, подобни на тях самите, и бяха станали неспособни да убиват. Способността да видиш Другия като пълноценно човешко същество е за мен ключова, за да разберем как сме успели да построим и запазим социално отговорната държава.

Социално отговорните държави не могат да съществуват без доверието. Не можем да постигнем социално отговорна държава, ако голяма част от нас не си плащат данъците или мислят, че лекарите или милосърдните сестри имат нужда от пари „на ръка”, за да ги лекуват добре.

И то е все още с нас – в значителна степен доверието е съхранено. Преди две седмици един от нашите популярни ежедневници направи интересен експеримент. Умишлено пръснаха из Осло и в околностите му двадесет портфейла. Разположиха ги така, че портфейлите да изглеждат изгубени. Разхвърляха ги по пътеки, в паркове, пред станции на метрото и прочее. Във всички „изгубени” портфейли имаше визитка с името, телефона и леснодостъпен адрес на предполагаемия собственик, както и около 300 крони в брой, което прави около 25 евро. 15 от 20-те портфейла бяха върнати, два от тях – без парите, един – с малки липси, но останалите бяха непокътнати.

За мен днес, в модерните общества, е от основно значение да пазим и да развиваме доверието на хората към съгражданите им. Вместо от хора с пръсти на спусъка, ние имаме нужда от хора с ръце, готови да се здрависат.

ІІ.

Но днес в моята страна взаимното доверие е застрашено – застрашено е от петрола и от охолството.

Парите имат способността да задълбочават неравенството. Богатите хора „изчезват” в охолството си. Обикновените хора ги губят от полезрението си някъде във висините, а богатите губят способността си да забелязват обикновените хора – долу, в подножието на социалната стълбица. Тези хора могат дори да започнат да изглеждат като чудовища един за друг. Така се полага основата за социални конфликти и насилие.

А пък парите, за добро или за лошо, ни правят свободни. Ако съм богат, аз мога да водя живот, независим от онези, които по-рано са били близко до мен. Мога да живея където си искам, мога да платя, за да бъда приет в харесван от мен квартал, мога да пътувам до Испания или Италия всяка година и така да си спестя тъмната зима у дома. Паричният капитал убива съществени форми на взаимна зависимост и проблемите не закъсняват. Особено важно е, че той подхранва у човека убеждението, че не се нуждае от другите хора.

В повечето индустриализирани общества живеем така, сякаш сме си поставили за цел да намалим доверието помежду си и да разтурим общностите. Съседите стават все по-маловажни за нас. Не ги виждаме, не ги познаваме и смятаме, че нямаме нужда от тях.

Аз обаче искам да тръгна по другия път. Когато сме изправени пред отчуждаващите сили на модерността, за нас е жизнено важно да запазим местните общности заедно с разбирането, което обитателите им имат за общия си интерес и за това кои са те самите – хората, които живеят там заедно. Когато местното познание за общността, за другите и за сходствата помежду ни напусне обществото, тогава идва полицията. Това е неизбежно.

А съседите, разбира се, са по-добра полиция от самата полиция. Някои от тях са постоянно наоколо. Спомням си една пощенска картичка, на която попаднахме в Германия преди време. На нея бяха изобразени две дами, които разговарят помежду си на входните врати на къщите си. Текстът гласеше: „Бог вижда всички, а съседите – още повече”.

В Норвегия, с цената на известно усилие, е възможно да разбереш колко данъци плащат гражданите. Когато бях дете, имахме един съсед – елегантен в маниерите и в облеклото си, елегантни бяха дори автомобилите, които караше. Той обаче някак си съумяваше да не плаща данъци. Баща ми не му продума никога.

За някои хора животът в съседската общност, изпълнен с многообразни отношения между обитателите, е първообраз на добрия живот. Там знаеш на кого можеш да се довериш. Аз лично съм от тези хора.

Най-уважаваният министър-председател на Норвегия, който имахме по времето на моя живот, никога не смени квартала, в който живееше – и той, и неговото семейство продължиха да живеят в стария си блок в една от по-старите части на Осло.

Никога няма да забравя една дама, която срещнах на един стръмен хълм над Каракас, във Венецуела. Толкова стръмен и оголен, че обикновен човек не би пожелал, пък и не би могъл да живее там. Беше във фавелата или барио – едно от онези очевидно злочести места, където бедните завземаха земя и издигаха някакви импровизирани постройки, които да ги предпазят от дъжда и слънцето. Мястото се славеше с ужасно висока престъпност и много опасности. Имаше наоколо и няколко деца, и няколко възрастни, мисля, че всички бяха роднини. Гледахме, дълбоко под нас, светлините на Каракас, когато тя каза: „Можех да отида да живея долу, да наема прилично място за живот. Но аз не познавам никого там. Тук е моят живот. Тук, горе, аз се чувствам сигурна.”

Стъпки към запазване на местните квартални общности могат да бъдат направени, ако големите градове се раздробят на по-малки части – ако бъдат превърнати в своеобразни села в рамките на града с максимална автономия на самоуправление. За добро или за лошо, като намалим размерите на кварталите, ние увеличаваме мащаба и значимостта на всеки от живеещите в тях.

Полицейските участъци също трябва да бъдат местни. В Норвегия, като реакция на бавната полицейска реакция в отговор на неотдавнашните терористични атаки, възникнаха идеи за засилване на централизацията на полицията. Това може да се окаже полезно за упражняването на определени функции. Но по своята същност полицията трябва да бъде интегрална част от квартала, от местната квартална общност. По-рано нашите „lensmenn” – местните ни полицейски шерифи, имаха задължение да живеят в своите полицейски райони. Същата задача трябва да бъде поставена и днес на полицейските сили по отношение на техните квартални общности. Както неотдавна го формулира един парламентарист – жител на от една от нашите долини: „Най-добрите шерифи са онези, които нямат престъпност, за която да докладват.” Те познават кварталните си общности, познават съкварталците си и контролират сигурността в квартала чрез това познание.

Същото се отнася за социалната работа. Тенденцията е социалните работници за големите квартали да се съсредоточават в големи офиси. Предполага се, че това е добре за обществото и за професионалното развитие на социалните работници. Аз искам обаче техните офиси да се раздробят на по-малки, искам да раздалеча един от друг социалните работници, за да изпитат нуждата да се социализират – да се свържат с хората, на които трябва да помагат.

ІІІ.

С голямо облекчение много от нас – особено онези, които имат какво да крият, избягват местните съседски общности и се ориентират към ситуация, в която никой не познава никого и където полицията е оставена сама в контрола над живота и смъртта, и върху престъпността. При това положение, някои хора ще разпознаят в затворите основната алтернатива за обуздаване на престъпността.

Очевидно затворите също са необходими, понякога. Мъжът, извършил зверствата в Норвегия през 2011 г., не може да бъде контролиран и възпрян от съседи или социални работници. Същото се отнася и до някои други престъпници.

Но затворите поставят и няколко големи проблема. Всяко наказание е преднамерено причиняване на болка. Тези, които го изтърпяват, трябва да страдат и това страдание им се причинява преднамерено. За социалната държава това е една шизофренна ситуация – от една страна, полагаме социални грижи за хората, но, от друга страна, чрез затворите, причиняваме болка на някои от най-уязвимите. Понякога у дома, в Норвегия, в спорове по въпросите на наказанието аз питам опонентите: „Наистина ли искате да повишите нивото на причинената болка в Норвегия?”. Затворниците често пъти изглеждат окаяно. И те наистина са окаяни, включително по причини, които не произтичат от самото наказание. Затворите са основно места за бедните, за губещите в обществото – без пари, без подслон, без стабилно семейство, без образование. В допълнение, ние ги осъждаме на още повече страдание.

Съществуват големи различия в подхода на държавите по света към затвора като наказателна мярка. Броят на затворниците в Италия е относително скромен – около107 затворници на 100 000 жители. Вашите затвори обаче са силно пренаселени. По официални данни, вие имате физическо пространство за около 47 700 затворници, а общата им численост понастоящем стига до 65 000 души. Голяма част от тях изтърпяват извънредно дълги наказания. Ако правилно разбирам докладите от Италия, 1500 от затворниците изтърпяват доживотни присъди и поне 1000 от тях никога няма да напуснат затвора. Те нямат надежда. Те ще умрат там. Това състояние на нещата, изглежда, е резултат от войната срещу мафията. Но войните са опасно нещо. Те могат да разрушат онова, което държавата се бори да запази.

Друга особеност – Италия е сред първите в политиките за затваряне на психиатричните си болници. Страдащите от тежки психически заболявания трябва да бъдат интегрирани в ежедневния живот. Човекът, който стоеше зад тези реформи, беше Франко Базалия². Срещал съм се с него и високо го ценя. Но самата Италия също се промени. Семействата се свиха и остана по-малко място за старите, за болните, за лудите. В подобна ситуация е неизбежно една част от психично болните хора да стигнат до някакъв вид затвор.

Но други държави в Европа имат повече затворници, отколкото у вас. Англия и Уелс, както и Испания, имат по около 150 затворници на 100 000 жители срещу вашите 107. Скандинавците са на дъното на скалата – те имат по 70-80 затворници на 100 000 души население. Гигантът в това отношение са САЩ с техните 716 затворници на 100 000 души, което почти седем пъти надхвърля италианската статистика. САЩ имат повече от 2 200 000 затворници днес – повечето от тях бедни и злочести. Повечето от тях са чернокожи или испаноговорящи. Навсякъде по света наблюдаваме едно и също – затворите са главно за бедните. Това за мен означава, че е особено важно затворническата популация да се поддържа на възможно най-ниско равнище. Не бива целенасочено да поваляме вече съкрушени от живота хора.

И, разбира се, престоят в затвора не допринася особено за почтен живот след освобождаването. Съкилийниците могат да бъдат добри учители в престъпния занаят, установяват се приятелства, съкилийничеството може да стане източник на гордост и чест.

ІV.

Всичко това прави жизнено важно намирането на алтернативи на затворите или най-малкото – на начини за намаляване на разрушителните последици от лишаването от свобода. Най-обещаващата алтернатива, в допълнение на съседския контрол, изглежда е един подход, който често наричат „възстановително правосъдие” или, в моята страна – „комитети за справяне с конфликтите³”.

Системата е много проста. Например, някой е откраднал колелото ми, полицията открива злосторника и аз се срещам с него на територията на нашия местен помирителен съвет. Той разказва своята история, аз изливам яда си. Постигаме съгласие, че той трябва да поправи велосипеда. Той го поправя. След това се събираме на чаша кафе. Понякога, в резултат на подобен процес, следва помирение.

Или, нека си представим, че някой е обрал банка. Касиерката казва: „Той ме заплаши да ме убие. Не мога да спя оттогава, образът на студените му очи зад маската ме измъчва ден и нощ.“ „Той е осъден на няколко години затвор. Но аз още не мога да спя“, споделя тя, и пожелава да се види с него на среща, организирана от помирителната комисия. Срещата се провежда в затвора, където той изтърпява наказанието си. Накрая тя казва: „Тук, в затвора, той не носеше маска. Той се превърна в човешко същество. Аз изразих ужаса, който той ми причини. Мисля, че той разбра малко по-добре как се чувствам. А аз станах по-спокойна нощем”.

Подобни срещи се организират също между убийци и близки на убитите. Това не е алтернатива на лишаването от свобода. Това е алтернатива на нехуманността.

За жертвите основното преживяване е свързано с важността да почувстват облекчение, намирайки отговори на въпроси, като: „Какво точно се случи? Какво се случи на съпруга ми или на детето ми?“ Или, например в Аржентина: „Какво се случи с внука, който ми отнеха, след като офицерите от военната хунта убиха бащата и майката на детето?”. Понякога се оказва значително по-важно да узнаеш какво точно се е случило, отколкото да накажеш злосторниците.

Мислил съм какви са възможностите да се използват комисии от типа на Комисиите за истина и помирение⁴, когато чета и размишлявам за проблемите с корупцията и престъпността във вашата страна. Но повече от всичко си мисля за това, което вие вече постигнахте чрез работата, инициирана от Бепе Грило и сега продължена от Движението на петте звезди – вие намерихте начин да създадете отново видимост! Чрез упорития си отказ да правите компромиси, направихте същността на конфликтите видима. И когато мнозинството не го е грижа за идеалите, се чувствате достатъчно свободни да изразите това открито. Вие не притежавате мнозинството и не печелите гласове. Но сте дали ясно да се разбере кои са ценностите и как те често са пренебрегвани от властовия елит. Чрез това изясняване на ценности, вие по някакъв начин отново създавате някои черти на малките общества – като тези в селата. В тях всеки може да види за какво става въпрос. Злоупотребата с власт не може толкова лесно да остане скрита в неясни компромиси.

Желая ви късмет във важната работа, която вършите в Италия!

----------------------------------------------------------

Към началото

*Текстът е публикуван във вестник "Култура"

Превод: Румен Петров

1.Проф. Нилс Кристи произнася това слово като гост на V3Day – събитие, организирано от „Движението на 5-те звезди” (MoVimento Cinque Stelle, M5S) в Генуа, Италия, на 1.12.2013 г.. VDay celebration е организирано от Бепе Грило за пръв път на 8 септември 2007г. в Италия. V идва от италианската дума vaffanculo („майната ти/ви”). Събитието събира над 2 милиона италианци. Организираният за пореден път VДен през 2013г. се провежда в 3 града: Болоня, Торино и Генуа. През 2008г. The Guardian включва блога на Грило в класацията за най-влиятелните блогове (поставен е на 9-о място от общо 50). Петте звезди в названието на движението са пет обществени приоритета: вода, екологично устойчив транспорт, развитие, свързаност (интернет) и околна среда. Движението изповядва ценностите на демокрация на участието, функционираща чрез интернет и форми за директно участие. Тя поставя ударението върху широкото участие на гражданите в работата на политическите системи и цели по-голямата им степен на въвлеченост за разлика от представителната демокрация.

2.Франко Базалия (1924-1980) е италиански психиатър, поставил началото на деинституционализацията на психично болните през 70-те години. В основата на тази реформа е залегнала концепцията за т.нар. демократична психиатрия, при която психиатричната помощ на тежките психиатрични болести (шизофрения, манио-депресивна болест) се осъществава в мрежа от децентрализирани (обшностни) малки интегративни служби за психиатрични грижи, които обхващат целия спектър от потребности (диагноза, лечение в острата фаза, поддържащо лечение, психосоциална рехабилитация - развиване на умения за самостоятелен живот в общостта), съчетани с промяна на нагласите на общностите към психично болните, ключови за които са защитените работни места в общността (в контраст с трудово-лечебните стопанства в традицията на големите болници-приюти) и защитени жилища в общността, в които уменията за самостятелен живот имат смисъл, съвсем различен от приютно-институционалната култура на домовете за хронично болни). Издигнати са възражения срещу реформата, основани на увеличавенето на броя на тежко психичноболните правонарушители в затворите. Подобни процеси на деинституционализация текат в психиатричните системи на всички напреднали демокрации в света от 60-те години на XX век насам.

3.Помирителни съвети. В Норвегия такива съвети има към всяка община (428 на брой). Всеки помирителен съвет се състои от трима съдебни заседатели, както и от трима членове, назначени от общинския съвет за период от 4 години. Тези помирителни съвети посредничат при спорове и са оторизирани да постановяват актове. По-голямата част от гражданските спорове се решават в тези съвети. Помирителните съвети не разглеждат наказателни дела и участието в техните изслушвания е доброволно. За сравнение – районните съдилища в Норвегия (tingrett) са 83 на брой – б. пр.

4.Комисии за разкриване на истината за злодеяния, извършени в миналото от държавното управление – недържавни органи, създадени с цел да се преодолее социалната травма, нанесена в миналото от политиките на потисничество. Тези комисии възникват обикновено в т.нар. „общества в преход” от насилнически политически режими (автократични, тоталитарни) към политически режими на демократично и приобщаващо по ненасилнически начин публично управление. Подобни комисии възникват и в случаи, при които определени общества си поставят за цел да възстановят социалното доверие след периоди на държавни политики на социално изключване и дискриминация по етнически признак (спрямо инуити в Канада, спрямо аборигени в Австралия, политиките на апартейд спрямо чернокожите в Южна Африка). Обикновено работата на тези комисии (форуми) се разглеждат в контраст и като допълнение на традиционното възмездително правосъдие. Вж. разсъжденията на Нилс Кристи върху Нюрнбергския процес в статията „Помирение или наказание” в „Култура”, бр. 7, 2014 г. – б. пр.