Два разказа за "необходимото и неизбежно правосъдие"

Историческите съвпадения са кривото огледало на случващото се. Сякаш, за да покажат, че политика и история никога не се припокриват напълно, макар да са неотделими.

Вчера един заместник-председател на българското Народно събрание се прости с поста си по причина на историята. По-точно поради твърдението си (вкарано, а сетне изкарано от декларация на БСП), че "Народният съд е бил необходимо и неизбежно правосъдие". Няма да се впускам в анализ на твърденията на г-н Валери Жаблянов, нито в аргументацията му как "Народният съд е създаден във връзка с чл. 37 от Търновската Конституция и с наредба-закон от 1944 г.". С решение на Върховния съд от 1996 г. бяха отменени присъдите на Първи и Втори състав на Народния съд, тъкмо поради "липса на доказателства", а в чл. 2 на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен (от 5 май 2000 г.) се осъжда "безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения "Народен съд". Доколкото ми е известно, този закон още е в сила.

Онова, което г-н Жаблянов изглежда не иска да разбере, е, че вълната от възмущение срещу него не е защото е изразил "лично мнение" (преповтарящо комунистическия разказ на НРБ) и то по едни травматични в българската памет събития. Към тях, както и към предшестващото ги, със сигурност ще се връщаме. Историята не може да се пише в черно и бяло. Би могло да се говори много за действията на Богдан Филов по присъединяването на България към Тристранния пакт, по отговорността на личности като Петър Габровски или Александър Белев при налагането на безчовечния Закон за защита на нацията, насочен срещу евреите и т.н. Но работата е там, че последвалият "Народен съд" е всичко друго, но не и подобие на правосъдие. Самата комунистическа пропаганда го величаеше като "Възмездието" – пълната саморазправа с политическите противници, което се потвърждава и от броя на произнесените присъди: 2730 осъдени на смърт, 1924 доживотни присъди и над 5000 други присъди с различен срок.

"Необходимо и неизбежно правосъдие" – такова нещо наистина нашата история не помни. А пък веднага след "Народния съд" следва разправата със семействата и близките на осъдените: изселени са 4325 семейства, общо наброяващи 11 875 души. Репресия, която явно също носи "необходим и неизбежен характер", простирайки се чак до внуците им.

Затова ми се иска да се върна към онези събития през погледа на един човек, за когото е редно да си спомним тези дни. Става дума за друг един заместник-председател на българското Народно събрание, който точно преди 75 години (март 1943 г.) е бламиран (свален от поста си) след написването на една доста по-различна декларация. А именно – за Димитър Пешев, спасителя на българските евреи, обявен за праведник в Израел, чийто бюст се намира в Съвета на Европа, а фондацията "Раул Валенберг" направи медал с лика му.

Пак повтарям, че пряка връзка между Валери Жаблянов и Димитър Пешев няма и не може да има. Освен ако г-н Жаблянов не е използвал същия парламентарен кабинет. Историята понякога си прави такива шеги.

Заслугите на Пешев по спасяването на близо 50 000 евреи са толкова безспорни, че в случая няма нужда да се връщам към тях.

Само искам да цитирам откъс от неговото протестно писмо до премиера Богдан Филов, подкрепено от 42 народни представители от тогавашното парламентарно мнозинство:

Един елементарен правов ред е нужен за управлението, както въздухът е нужен за живота.

Честта на България и на нейния народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент на политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би се споделило от целия народ.

С това писмо Димитър Пешев зачерква политическата си кариера, за да се превърне, по определението на италианския си биограф Габриеле Нисим, в "човека, който спря Хитлер". Или ако искате, в българския Оскар Шиндлер, който още чака някой Спилбърг да направи филм за него.

След 9 септември 1944 г. Димитър Пешев не се крие от комунистите. Знае кой е и има съзнание за стореното от него. Дори оставя бележка на вратата на жилището си, че ако не си е вкъщи, могат да го потърсят на долния етаж при сестра му, където често се отбива. На 14 ноември след обяд в дома му нахълтват група милиционери. Обръщат из основи жилището му, прибират всички ценности, пари, документи, множество книги, цялата му спортна екипировка – той е запален скиор. Не получава документ за конфискуваното и никога повече не вижда иззетите скъпи вещи. В затвора е наблъскан в една килия с близо шейсет души. Вътре са и хората, на които се е противопоставил в парламента, спасявайки "честта на България".

Той обаче не губи хладнокръвие, убеден, че няма вина. Едва след публикуването на Наредбата-закон за Народния съд започва да си дава сметка, че се подготвя нещо страшно. И започва да се бои за живота си. Като дългогодишен адвокат и опитен юрист решава да се обърне към кантората на колегите си Меворах и Лиджи. Адвокат Меворах (бащата на Валери Петров) отказва да поема защитата му, аргументирайки се със своята партийна принадлежност (към комунистическата партия). Има решение на БКП, че на комунистите не се разрешава да помагат на "фашисти". Адвокатът Давид Лиджи приема, защото знае кой е Димитър Пешев, но пропуска първото заседание в съда. Обявява, че е болен. Дори представя медицинска бележка, удостоверяваща, че не трябва да работи в продължение на месец поради нервно изтощение.

По-късно, пред племенниците на Пешев, Давид Лиджи заявява, че просто не можел да се яви в съда: нямало да издържи да види колегата си на подсъдимата скамейка.

Тогава близките предлагат на друг адвокат-евреин – Йосиф Яшаров, да поеме защитата на Пешев. Той, без да се колебае, приема. Години по-късно, в своя реч в памет на Пешев, дори споделя: "Смятах, че е чест и привилегия да поема защитата му като адвокат". Комунистическият режим не смята така. На 1 април 1948 г. единственият адвокат, дръзнал да поеме защитата на Пешев, получава кратко уведомление, че се отнемат завинаги адвокатските му права, защото е "вражески настроен към народната власт на Отечествения фронт и нейните мероприятия". Това също е част от разказа за "необходимото и неизбежно правосъдие". Адвокат Яшаров е принуден да напусне родната си страна и да замине за Израел.

На процеса Пешев има шанса да бъде защитаван от истински адвокат. При мнозина от подсъдимите служебните защитници играят ролята на втори обвинители. Той все по-ясно си дава сметка, че случващото се е маскарад на правосъдие. "Революционният съд" е съставен от избрани от комунистическата партия съдебни заседатели. Прокурорите, наричани "народни обвинители" – пряко от Министерския съвет, тоест от просъветското управление.

Два дни след разпита му в съда Пешев посреща най-тежката си Нова година в килията. В утрото на 1 януари на обвиняемите е подготвена жестока шега. Внезапно вратите на килиите се отварят. Но това не е знак за жадуваната свобода. Затворът се огласява от специално подготвен концерт. "Това бяха песни, разказва в записките си Пешев, специално в духа, който се поддържаше, дух на революционна ярост. Ясно се разбираха думите на песента: "Фашисти, вас смърт ви чака".

Смъртните присъди на "Народния съд" вече са постановени в шифровани телеграми от Георги Димитров до Трайчо Костов, тоест спуснати от Москва към София. Това също е част от "необходимото и неизбежно правосъдие".

Скоро обвиняемите са върнати в затвора, за да чакат присъдата. Димитър Пешев свидетелства: "Истинска мъка беше да се наблюдават особено онези застрашени за живота си; страданието им беше изписано по лицата, то се предаваше и на другите, които чувстваха онова, което преживяват… Всичко се разбиваше от неверието на тези измъчени хора, изживели толкова разочарования от правото, съда и справедливостта. Мъчно беше да се вдъхне надежда там, където тя беше почти изчезнала след толкоз изживени разочарования и потъпкани човешки права."

На 1 февруари преди обяд обвиняемите са отведени в Съдебната палата. Всичките 134-ма обвиняеми от Втори състав са признати от Народния съд за виновни. От тях 67 получават смъртни присъди. Пешев, благодарение на защитата на адвокат Яшаров и няколко свидетелски показания като това на Петко Стайнов, се "отървава" с 15 години. Двадесет народни представители, подписали неговата декларация, с която се спасяват българските евреи, получават смъртна присъда, шестима – доживотен затвор.

"Аз се отказвам да описвам картината след прочитането на присъдата – свидетелства Пешев, за това е необходимо перото на голям гениален писател".

Той вижда как отвеждат на смърт Димитър Икономов, депутатът от Дупница, който пръв иска среща с него, разказвайки му за покъртителната ситуация с евреите от Беломорието, за "всички тези жени, деца и мъже, натоварени с багажи, отчаяни, плачещи за помощ, но безпомощни, едвам влачещи се неизвестно за къде".

Вижда как отвеждат и неговия приятел, депутата Иван Петров, който подкрепя с всички сили декларацията на 42-мата, единствения народен представител, напуснал пленарната зала, когато се гласува присъединяването на България към Тристранния пакт.

Сетне отвеждат към камиона и друг негов близък приятел – Спас Ганев, който успява само да промълви: "Целуни децата ми".

Всичко това Димитър Пешев описва през 1969-1970 г. в четири тетрадки, озаглавени "Народният съд", които наследниците му предават на Държавния архив чак след 1989 г.

Описва го във време, когато е "никой" – лишен е от граждански права, не получава пенсия, няма жилище, не разполага с никакви средства за съществуване, подпомаган е единствено от най-близките си роднини.

С тези свои записки, в пълен разрез с комунистическия разказ за събитията, един бивш подпредседател на Народното събрание поема риска да остави своето "самиздатско свидетелство" за поколенията.

С убеждението, че "може би някога, когато ще се гледа по-спокойно на миналото, това събитие ще даде сюжет на някой гениален писател да опише трагедията на едно време, пред ужаса на което ще изтръпнат бъдещите хора, които ще бъдат, да вярваме в това, по-културни, умни и благородни, за да не допускат подобни прояви на политически фанатизъм".

Уви, ако се съди по декларацията на един вече бивш заместник-председател на Народното събрание и на неговата парламентарна група, изглежда, че скъсването с този "политически фанатизъм" все още не е настъпило.