Ти си това, което четеш

Гледаме на училищата повече като на паркинги за нашите деца

Г-н Лазаров, на какво според вас, се дължи сегашното състояние на средното образование, от което всички са недоволни – родители, учители, деца? От каква промяна се нуждае то – надграждане на сегашния модел или коренна промяна във философията?

Сегашното състояние на българското средно образование е продукт основно на остарялото ни ”технократско” виждане - модел XIX век и на недемократично му управление. Остаряло е нашето отношение към образованието, смятано за ”основна грижа на държавата”. Използваме клишетата за ”въпиющата нужда от повече образование”, за положителните ефекти от разните там дипломи, за обществената полза от повече ”експерти” и титулувани специалисти.

Който се е интересувал живо от тази тема, няма как да не се е сблъскал с многобройните доказателства за обезценяването, инфлацията на образователния ценз и за импотентността на държавата в тази област. Забележете, че това далеч не е само български феномен. Така е и в по-голямата част от Европа, и в половината от останалия свят, където в момента се сгромолясва митът за държавата като обична майка хранилница и доверието в мастодонтските държавни институции, изпълнявали може би някога, но не и днес, някаква роля за постигане на общото добруване.

Свръхцентрализираните управленски структури вече са в перманентно шоково състояние, т.е. те са неспособни да действат адекватно в бързо променящия се свят, ами се борят за оцеляването си на някаква скандална, направо непоносима цена –финансови маневри, окачващи непосилен държавен дълг на шиите на всички нас - децата и внуците ни включително. Маневри, комбинирани с тиха абдикация от официалните им функции и борба за консервиране на системата, които по същността си са открито погазване на същия този обществен интерес, чиято защита би трябвало да е първа тяхна задача.

Кризата на доверието в училищното образование е глобална, както е глобална настоящата финансова криза. Живеем във време, в което фалшивата образователна основа поддава на натиска за повече свобода и масово благоденствие, но и на нелицеприятната истина, че гледаме на училищата повече като на паркинги за нашите деца, отколкото на места, където те да развиват пълноценно талантите си.

В този смисъл е необходимо коренно преосмисляне на всичко това, което наричаме образование, а не просто надграждане на съществуващото. Не е изключено да се окаже, че България се намира в далеч по-добро положение от много други страни (спрямо Италия със сигурност), защото, дано не прозвучи прекалено цинично, тук теренът е вече почистен – вярата и доверието към формалното училищно образование на всички засегнати пряко от него е близо до нулата. Предстои стартът на градежа на новото образование, което ще е стъпило на нова, широко споделена философия за смисъла и целите на образованието.

Кои са най-големите пороци на сегашната система?

Когато не работи цяла една система, т.е. целият сложен взаимосвързан организъм, и всички опити за ремонтирането й са произвели точно това, което виждаме в момента, е много рисковано да посочиш с пръст един ”най-голям” порок. В системата просто няма нещо, което да не оказва влиянието си върху всичко останало. Ще рече, че, ако се съсипе едно, след време неизбежно се съсипва всичкото. Не бих желал да заприличвам на онези всезнайковци, които обявяват прекалено лесно, че трябвало да се оправи това и това и всичко щяло да потръгне като в приказките. Не! Образованието, хармоничното израстване на децата ни е нещо далеч по-сложно от учебници, учителски заплати и кариери, санирани училища, бюджети, директори, закони, учебни програми и системи за оценяването на резултатите. Или по-точно то е всичко това, плюс още много, и здравите връзки между всички тези неща. То е един жив организъм. И като към жив организъм трябва да се отнасяме, когато го третираме.

Ето все пак, че стигнах до нещо фундаментално. Не до най-големия порок, ами до една фундаментална липса - на общото разбиране на образованието като система, в чието функциониране всеки от нас има определен принос. Към нея бих прибавил и липсата на еднозначност на понятията: когато говорим за образование, аз разбирам едно, вие със сигурност друго, трети човек – трето. При такива обстоятелства е нормално да не се разбираме и да не можем да свършим нещо смислено заедно.

Затова не е учудващо, че още нямаме стройна визия, концепция за родното образование, в която да повярваме и която да съградим с общи усилия.

За да не звуча прекалено отвлечено, ето един пример доколко ми е невъзможо да разглеждам отделно дори такова банално нещо като един бюджет, нека да е ”делегиран бюджет”. Това са парите, които централната власт е прехвърлила на училището, преминавайки през общината. Но, ако ”единните стандарти за ученик” не са адекватни, няма учебна програма на света, която да даде добър резултат в училище. Защото няма кой адекватен човек да работи за 350 лв. на студено с 35 ученици в клас. Добавяме учебниците. Kакъв трябва да е учебникът, съставен на базата на учебни програми с фактически и логически пропуски?! Какъв трябва да е учителят по ”Човекът и обществото”, например, преподаващ по невъзможен за четене учебник, за да постигне добри резултати?

Цикълът се затваря, но сме пропуснали да споменем и отношението на ученика към идиотския учебник (и оттам към писаното слово изобщо), и безизходицата на любящия родител, недоумяващ какво може да направи; и нечистоплътните интереси на търговци, издатели и мухлясали образователни “експерти”. Проблемите са свързани и затова всеобхватният подход при решаването им е задължителен. Нужен ни е всеобхватен подход.

Кои, според вас, са начините за окончателното излизане от това положение?

Според мен начините за окончателното излизане от това положение не са много, т.е. ние нямаме голям избор. Истинска промяна ще дойде с подмяната на сегашната супер-централизирана, капсулирана, непромокаема система за управление с друга - гъвкава система, в която непосредствените заинтересовани страни ще имат възможност да действат бързо за отстраняването на един проблем, вместо да чакат някой да разпореди. Става дума за прехвърляне на колкото се може повече права и отговорности от централната власт към периферията, от министъра, към хората от местната общност; от министерските чиновници към активните родители, учители и общественици; от министерството към училището и съдържащата го “учеща общност”.

Само така, според мен, деца и възрастни ще могат да учат пълноценно и непрестано - когато те самите са истински фактор в онова, което им се случва, когато им се налага да решават и действат сами, когато връзките между явленията и причините в основата им са далеч по-непосредствени и ясни, когато демократичното решение е съществен елемент от всекидневието, вместо да е само заглавие на урок по един учебен предмет.

Как образованието да бъде ориентирано към придобиване на знания и умения, необходими в реалния живот?

Образованието ще стане ориентирано към придобиване на знания и умения, необходими в реалния живот, когато релният живот влезе в училище, помитайки настоящото военизирано статукво, твърде далечно от всякакъв демократичен принцип.

Какво трябва да залегне в новия закон за училищното образование, според вас?

Първото нещо, което трябва да залегне в новия закон за училищното образование, според мен, е именно децентрализацията. Нека хората от един град или квартал сами да решават и да понасят последствията от решенията си. Така те ще бъркат само до едно време, след което ще се научат какво и как да правят.

Говоря за общия дух, за философията в основата на новия закон. Когато той е в посока по-голяма свобода и отговорност за хората “от низините”, тогава и разпределението на отговорностите ще е по-лесно и по-естествено. Но "низините" трябва да имат значителна свобода и пълен набор от инструменти за управление, а не само един-два от тях, каквото е положението с “делегирания бюджет”, стоварени върху раметене им от страна на централната власт от немай къде.

Законът трябва да се казва “Закон за училището”. Не “за народната просвета”, “за образованието” или “за средното образование”! “За училището” и точка. За да знаем точно за какво говори и какво точно регулира.

Аз и колегите от проект “Новото образование” работим по свой проект за “Закон за училището”, който е носител именно на този нов дух и който ще е конкурент на разработвания от МОМН закон.

Нужна ли е промяна в механизма на финансиране на учителския труд?

Нужна е не само промяна в механизма на финансиране на учителския труд, а е нужна цялостна “политика за учителите”, която да включва освен паричните аспекти, т.е. критериите, определящи нивото на заплатата на един учител, цяла серия от други теми като адекватното оценяване на дейността им, уреждането на конфликтните ситуации, в които са въвлечени, защитата им спрямо волята на работодател или родител, възможностите им за професионално и личностно развитие.

Освен това трябва да се регламентира свободата им на избор на метод, програма и образователни материали за преподаване, както и категоризирането им според показаните образователни и човешки умения, а не според дължината на престоя им в училище или според никого не интересуваща дипломна работа.

В правилната посока ли са насочени образователните програми, по които се финансират различни дейности?

Според мен артикулирането на финансирането на образователните дейности, т.е. прикрепването на едни пари към определена цел и работа, е придвижване в правилна посока. Друг е въпросът, че имаме да работим още много по дефинирането, първо, на адекватните субсидийни категории - “за същинското учене/преподаване”, “за неравностойно положение на едно училище”, “за капитални вложения”, “за проектни дейности”, “за специални програми” и второ – по дефинирането на формулата, с чиято помощ да става калкулирането на това, кое училище колко пари по кое перо да получава.

Благодарение на децентрализацията е възможно да изнамерим, въведем и стимулираме нови механизми за непарично подпомагане на образователните дейности. Помислете за потенциала на бартерното начало. То е разкачено от наличието на същински пари. Това е една от посоките, в които аз виждам големи, неизползвани до момента възможности за набиране на допълнителни ресурси.

Виждате ли политическа воля за промяна в средното образование?

Не съм сигурен, че разбирам какво точно означава понятието “политическа воля”. Ако това е най-общо “желанието на политиците”, отговорът ми е “не” - в момента политическите акценти са други. Ако това е “общото желание/нужда на народа (полис) - отговорът ми е “да”. И тя не е от вчера.

Свидетелство са някои много хубави граждански инициативи, многобройните проекти, развивани от детски градини, училища и сдружения, и фактът, че ние с вас днес говорим по тази тема...

*Павел Лазаров живее и работи в Италия от 1993 година. Консултант е по бизнес информационни системи. Интересът му към образованието се заражда в рамките на Българския Великден, от който е част от 2000 година. Лазаров е сред създателите на проекта "Новото образование", чиято мисия е изграждането на нов модел на образование с предложенията и идеите на всички ангажирани в този процес.

Още по темата
Още от България

Защо Пеевски пише закон срещу "вторичното разграбване на КТБ"?