"Достойнството на личността не допуска
последната да зависи от нечия щедрост.”
Сент-Екзюпери, "Военен летец”
Сякаш не методът на социалистическия реализъм – сякаш сам Рабле разказва. Разказаното звучи като злокобен виц, а е злокобна действителност: Поради нарастващата си параноя с цел да дезориентира евентуалните си и битуващи само в болното му съзнание атентатори, Сталин не само е дублиран от десетина двойника, не само поддържа в жилищата (дом не бих ги нарекъл) си по няколко еднакво обзаведени помещения, така че външен наблюдател да не може да отгатне коя е неговата стая, не само в конвоят му винаги препускат по няколко еднакви лимузини, а и където и когато гостува, Сталин гостува винаги внезапно.
И така, за безмерна радост и безмерен ужас на домакините, веднъж Вождът и учителят на цялото прогресивно човечество посещава някаква вила. Корифеят не бил сам – придружавала го цялата му свита придворни, с които нощ след нощ пиянствал в Кремъл чак до зори. С нощното посещение всички прозорци на вилата грейват, гости и домакини грабват чашите и се отдават с душа и сърце на онова, което руснаците умеят най-добре – пиенето. Оживява, макар и невидимо, и пустата градина около дачата – ръководени лично от началника на персоналната стража на Сталин, ген. Власик, там са настанени многобройните телохранители на пируващите. В тон с господстващата повсеместна шпиономания охраната е не открита и видима – дискретна и невидима е. Пазвантите са маскирани като храсти, които са педантично номерирани, а под всеки градински храст е спотаен по един млад бодигард.
По някое време, вече сериозно подпийнал, Сталин излиза от вилата, захлопва входната врата и спира пред храст 47 по малка нужда. Без да подозира, че под храста се спотайва сгушен един от телохранителите, Сталин го препикава обилно от главата до петите. Дотук – добре, дотук можем само да се посмеем, макар и злорадо. Оттук нататък започва гротеската.
Да видим обаче как е реагирал препиканият боец? Не, съвсем не както би трябвало да се очаква – като препикано мушкато. Че не би могъл в интерес на службата да издаде присъствието си, разбирам, но телохранителят съвсем не е бил, не се е почувствал посрамен и унизен.
Напротив: изведнъж израснал в собствените си очи горд и велик, гордо, велико и демонстративно разказвал впоследствие под път и над път историята, която според всеки здрав разум имал основание да премълчи.
Благодарение на неговите словоохотливи разкази случилото се надживява Сталин и сталинизма, за да стигне в автентичния си вид до нас. Гордостта на героя на разказа била двойна. От една страна, което е все още разбираемо, – гордост професионална (колко добре, колко майсторски се бях маскирал!), от друга страна обаче, и това е убийствено, гордост гражданска: препика ме лично Бащата на народите, Вождът и учителят на цялото прогресивно човечество се облекчи върху мен! С тази си гордост човекът растял и израствал в кариерата години наред, с тази си гордост години наред е печелел и служебни авоари, и възхищението на близки и приятели, и преклонението на цял един народ, тази му гордост се превръща във фундамент и на собственото му самочувствие. Ако е жив, сигурно и до ден днешен подхранва биографичното си битие с ливналата го изневиделица пикня на Вожда.
А ние, всички останали знайни и незнайни, именити и безименни свидетели на този позорен спектакъл? Какво и как подхранва социалнопсихологически нашето битие, на какво е стъпило нашето гражданско самочувствие, какви са градивните елементи на нашите лични биографии? И имахме ли изобщо такива, или душите ни бяха обсебени до последната ниша от обществения регламент, превърнал автобиографиите ни в биографии, а нас самите – от личности в безличия, от автори – във функции, от творци – в сътворени? Казано откровено, всички ние, възпитаниците на моралния кодекс на строителя на комунизма и предтечите на най-добрия от световете, бяхме не свидетели, а съавтори, съучастници на духовната нищета, в която тънехме, съавтори и съучастници на собственото си обезчовечаване.
Всеки от нас поотделно беше храст 47 – и всички ние колективно храст 47 бяхме. И дори повече, по-пълномерно, по-изцяло и от жителите (граждани не дръзвам да ги нарека – граждани ги наричаше гордо и гръмко Владимир Маяковски) на Великия Братски Съветски съюз храст 47 бяхме ние.
Докато съветските другари бяха препикавани само от собствените си лидери, ние, синовете и дъщерите на юначното българско племе, бяхме с еднаква методичност препикавани както от Вожда и учителя на цялото прогресивно човечество, така и от загнездилите се в Политбюро и Цека родни сталинчета, така и от многобройните сталинчета по места, господстващи неумолимо от окръжните центрове до най-дълбоката и затънтена провинция.
По йерархичната пирамида от върха до подножието стъпало по стъпало деспотизмът така се наслагваше, така се акумулираше поетапно, че, както установи Андрей Амалрик, най-тежко потърпевши от неговото уриниране се оказаха най-периферните покрайнини на необятната Съветска империя, към която най-несъмнено принадлежахме ние. Най-дълбоките задунайски провинции на империята бяха най-обилно препикавани: от апаратчиците по места – директно и видимо, от величествените вождове по центровете – индиректно и невидимо, но и в единия, и в другия случай издевателствата бяха налице.
Най-странното, най-налудничавото бе, че не се чувствахме поругани и нещастни – мокри, но възвеличени се чувствахме. Какво да се прави: субективното изживяване в гражданската сфера често противоречи на здравия разум. Храсти, храст 47 бяхме всички ние и в храсталака се губеше и чезнеше безследно не само несъстоялото се наше гражданско битие – губеше се и чезнеше безследно и елементарното ни човешко достойнство, и идентичността ни на сапиенси се губеше и чезнеше със същата неуловимост. За да остане едно голо, едно изцяло анатомично и физиологично хомо.
Следвайки стъпка по стъпка това повсеместно обезчовечаване, ние неусетно заприличахме на маймуната в зоопарка от античната притча, която, наблюдавайки от клетката си посетителите, злорадо възкликва: "Колко е хубаво, че всички са зад решетките!” Милата! В простодушието си тя едва ли е подозирала колко щедро ще я обезщети далечно бъдеще, наречено светло и комунистическо, как времето ще потече обратно, ще ни превърне от Връх и корона на Творението в примати и ще ни сгуши под храст 47!
