Ти си това, което четеш

Истината на Георги Коритаров

12:22 | 26 май 2006 | 69 коментара

Уважаеми зрители на смелата и достойна Нова телевизия,

Уважаеми слушатели на радио “Нова Европа”, продължител на традициите на скъпото ми радио “Свободна Европа”,

Граждани на България, които ме гледате в този момент,

Всички вие очаквате от мен един от най-важните отговори, които трябва да дам през живота си. Трябва да го сторя публично и открито, защото като журналист в продължение на 16 години винаги съм отстоявал принципите на демокрацията, откритостта и истината. Това е отговорът на въпроса бил ли съм сътрудник на бившата ДС и в какво качество. За да ви дам изчерпателен отговор на този въпрос бих искал да започна малко по-отдалеч.

Завършил съм 35-та гимназия с преподаване на руски език. За времето си това бе истинско интелектуално средище, в което руската култура бе реална ценност. Това бе и училище, в което се преплитаха понятията “патриотизъм” и “интернационализъм”, а комунистическата идея и Съветският съюз бяха повече от свещени понятия.

Самият аз, възпитаван в семейство на баща, чиято ремсова младост беше за мен най- красивият житейски пример, възприемах тези понятия с особена и съкровена лична стойност.

През 1977 година завърших средното си образование и бях разпределен да отслужа военната си служба в Строителни войски. Бях чувал често, че в казармата се извършват издевателства, но издевателствата, на които се случи да бъда подложен, надминаха въображението ми. За да се спася от гаврата, започнах да симулирам припадъци. Помолих баща си да ми помогне да се спася и той помогна. Влязох във Военна болница, където военните лекари ми казаха, че има възможност да ми напишат такава диагноза, която да послужи като аргумент за моето уволнение по болест. За целта трябваше да се подложа на тежка лумбална пункция в гръбначния стълб, а някой от лекарите трябваше да бутне писеца на апарата така, че да се получат данни за епилепсия. Такава беше и диагнозата, записана в епикризата - епилепсия.

Тази диагноза направи така, че да се разделя с първата си ученическа приятелка, чието семейство я бе убедило, че е безперспективно да има каквото и да е общо с мен. Приятелката ми се казваше Ваня Димитрова Стоянова. Нейният баща бе министър на вътрешните работи. В онези години с подобна диагноза не беше възможно да се следва в университет и да се запише висше образование. По тази причина, при записването си в Софийския университет в специалността “Славянска филология” със сърбо-хърватски език, аз укрих факта на уволнението си - по болест заради “епилепсия”.

Започнах следването си с големи очаквания, че най-сетне ще намеря своята реализация и час по-скоро ще излекувам спомена за това, че не успях да издържа на терзанията в армията и я напуснах с измама. Това породи у мен дълбоко чувство за вина пред България и аз много се надявах, че ще получа някой ден възможност да реабилитирам името си. В университета заедно с изучаването на сърбо-хърватски език започнах да изучавам още китайски и албански.

Една сутрин ми позвъниха по телефона вкъщи и ме поканиха за разговор с офицер от ДС. Ултиматумът беше недвусмислен. ДС знаеше за фалшивата диагноза и аз трябваше да избирам: или моят скъп баща да бъде уволнен от работа и аз да отида в затвора за симулация и отклонение от военната служба; или, както ми бе казано - “да избера да бъда полезен на България”, чрез сътрудничество на ДС.

Избрах да бъда полезен на България и пожелах да бъда ориентиран към външнополитическото разузнаване. Казаха ми, че преди това да се случи трябва да бъда добре обучен и проверен мога ли да се справям в оперативни ситуации. Не знам дали е било практика или не, но офицерът, чието име дори не желая да си спомням, въпреки че то е известно, не ми каза, че е представител на Шесто управление. Просто каза: “ДС”, защото може би не е имало никаква морална разлика между отделните управления.

По онова време в Софийския университет идваха лектори от бившата Социалистическа федеративна република Югославия, за да ни преподават сърбо-хърватски език. Офицерът от ДС обясни, че повечето от тези лектори били свързани с югославската Служба за сигурност, известната навремето УДБА. Една от моите първи задачи беше да се проверява дали освен с лекторски занимания тези югославски преподаватели вършат и друга дейност, проявявайки някакъв по-специфичен интерес към малцината студенти от групата.

Предположението на ДС беше, че югославските лектори или сътрудници на УДБА под прикритие, правят характеристики на българските студенти, с оглед намирането на уязвими места у тях, за да може при евентуална бъдеща реализация на ключови позиции с тях да се контактува от името на югославската държава. Това е основната причина, поради която ми бе посочено, че от българска страна също трябва да се правят съответни характеристики на студентите и по някакъв начин да се проверява дали контактите на югославските лектори с тях са подчинени на някаква зависимост.

В онзи период бивша Югославия се раздели със своя дългогодишен лидер Йосип Броз Тито и пое по пътя на самоуправленския социализъм. Очертаваше се перспектива за партньорство на различни политически равнища, едно, от които бе размяната на делегации на най-високо равнище между младежките организации на двете страни - ДКМС и Съюзът на югославската социалистическа младеж.

Бях изпратен като преводач на подобни срещи със задачата да завържа дългосрочни контакти с лидерите на югославската младежка организация. Идеята беше, когато след време започна работа във външнополитическото разузнаване на България, да имам предварително спечелени позиции по високите югославски политически върхове, каквато бе кариерата на по-голямата част от лидерите на Югославската социалистическа младеж.
Един от хората, за които ми бе казано, че българската ДС особено разчита да вляза в близки отношения, се нарича Предраг Булатович. В момента той е лидер на най-голямата опозиционна партия в Черна гора. Контактите ми се развиваха добре и аз се чувствах мотивиран, защото вярвах, че съм и ще мога да бъда полезен на България.

С напредването на познанията ми по китайски език ДС реши, че мога да бъда използван ефективно и при противодействието на китайските разузнавателни служби, които водеха специфична дейност на територията на България. Бе замислено да бъде извършен, както се наричаше на езика на ДС, “пробив” в място, за което се предполагаше, че е легендирана позиция на китайското разузнаване в България. Това място бе кореспондентският пункт на агенция “Синхуа”.

Пробивът бе извършен успешно и аз станах доста чест посетител на китайските представители. Идеята и тук беше да завързвам дългосрочни контакти, като същевременно трябваше да се проверява дали съответните журналисти използват тази професия за прикритие и ако това е така, каква е истинската им дейност.

По китайско направление трябваше да се следи и за това кои от дипломатическите представители на посолството на КНР ще дойдат да разговарят с мен, как ще преминават тези разговори и в зависимост от това да се правят изводи дали тези хора работят за китайските служби, и какво точно работят.

По онова време в страната нямаше толкова масирано присъствие на китайски граждани. Предположението беше, че основен източник на политическа информация за китайското посолство е госпожа Джан Сун Фън. Много важно обстоятелство, което беше съобщено от ДС, бе за предполагаеми връзки и размяна на информация между представители на разузнавателните служби на КНР и тогавашната Социалистическа република Румъния. Разбира се, размяна на информация на територията на България.

Румъния, макар и страна-член на Варшавския договор, бе обект на активна контраразузнавателна, а така също и разузнавателна дейност от страна на България. Такава бе и структурата на 17-ти отдел на бившето Първо главно управление. Това бе отделът, който работеше по направление “Социалистически страни”. Тези страни бяха: Социалистическа Федеративна Република Югославия, КНР, Румъния и Албания.
Някъде към края на 1983-началото на 1984 година, официално бях прехвърлен към този 17-ти отдел на Първо главно управление. Започнах работа с офицера от югославското направление Данаил Серафидов, който както се оказа, вече е покойник. Един ден при среща с него той ми каза, че е възникнал сериозен проблем.

Имало данни около здравословното ми състояние, а законът не позволявал при такива обстоятелства аз да работя в разузнаването. Обясних му, че нямам проблем със здравословното си състояние и че с този въпрос ДС е била наясно още преди привличането ми към сътрудничество. Нещо повече: тъкмо това е бил проблемът, който е станал повод аз да бъда поставен пред избор: или полезен на държавата, или всички останали последици.

Представителят на Първо главно управление обаче ми каза, че не е бил информиран за случая и ме посъветва да се обърна към зам.-завеждащия на отдел “Военна и социална сигурност” към Централния комитет на БКП, ген. Тодор Радулов. Отидох при ген. Радулов с писмено оплакване за шантажа, на който бях подложен. В писмото си описах точно и какво се случи в казармата. Нещо, което дори и днес не съм в състояние да произнеса дори на глас. Тодор Радулов взе писмото, но никога не получих официален отговор. Това писмо впрочем не фигурира в нито един от архивите на бившата ДС. Единственият “отговор” бе от офицера, който ме бе привлякъл към ДС и който твърдеше, че е наясно с фактическата ситуация около моето здраве. Отговорът гласеше: “Ние сме юристи. Ние винаги ще те надговорим. Колкото и да протестираш, и пред когото и да протестираш, ние ще казваме, че не сме били информирани за твоята диагноза, че едва сега сме разбрали и че само си въобразяваш, че проблемът с диагнозата е бил изяснен. Не се озлобявай срещу ДС, защото ние винаги ще бъдем по-силни”.

Така още през 1984 година, а не както твърди министър Румен Петков - през декември 1989 година, напуснах ДС със скандал, а в архивите на Първо главно управление продължава да стои епикризата с фалшивата диагноза “епилепсия”. Службите ме обявиха за човек, на когото не може да се вярва, защото си бил въобразявал разни неща, поради заболяването, отразено в диагнозата.

Съзнавам, че разказвам неща, които могат да прозвучат шокиращо. Давам си сметка, че ако през годините, когато бях един никому неизвестен български гражданин, подобен разказ би предизвикал ужасени погледи, сега, когато съм известен и утвърден журналист имам основания да се надявам, че ще бъда правилно разбран.

Още повече, че след 1984 година в условия, при които трябваше да мълча, ми бе изключително трудно да потърся нова реализация и изграждането на новата си личност.

При опитите ми да потърся адекватна работа според езиците, които владея, ми бяха създавани всякакви препятствия. Веднъж дори един колега на баща ми, когото бях помолил да ми потърси работа, ме запита: “Какво си направил с дъщерята на Димитър Стоянов, та службите имат толкова лошо отношение към теб?”. Отговорих, че нищо лошо не съм й сторил. Опитах се да се срещна лично с Димитър Стоянов и да го попитам защо ми пречат.
Обърнах се с молба за съдействие да ми бъде организирана среща със Стоянов към една моя преподавателка от университета, чийто съпруг тогава бе секретар по външната политика на ЦК на БКП. Тази жена бе Дина Станишева, която изслуша със съчувствие разказа ми, въпреки че не съм й споменавал за преживяванията си в ДС, а само за пречките, които ми бяха поставени. Просто за връзки с ДС тогава беше страшно да се говори.
Дина Станишева не успя да ми помогне да се срещна с Димитър Стоянов, но Дина Станишева беше и ще си остане един от любимите ми преподаватели. Човек, чиято култура и гражданско мислене, и досега са топъл човешки спомен за мен.

За кратко време работих в Института за младежта към ЦК на Комсомола, където попаднах с препоръката на мой приятел от протокола на същата организация - ЦК на ДКМС, Петър Пейчев. И там се натъквах на различни дребни и странни на пръв поглед препятствия, и само след две години бях уволнен, като директорът на института по онова време, г-н Андрей Райчев, ми каза, че предпочита да съкрати мен, защото говоря китайски и най-лесно ще си намеря работа.

Тук е мястото да кажа, че докато имах отношения с ДС, както за брата на Андрей Райчев - Владимир, така и за редица други мои колеги, получавах информации, които трябваше да проверявам дали са верни или не. Някои от фактите се потвърждаваха, а други биваха опровергавани.
Искам да се извиня на всички български граждани, чиито съдби по някакъв начин съм променил и на които съм причинил страдания. Мотивите ми не са били водени от злонамереност, а от представата ми в моята ранна младост, че на тези хора едва ли не се помага да коригират някаква своя грешка.

Пътищата и израстването до разбирането за демокрацията са различни за всеки човек. За мен откритието за демокрацията като ценност започна с откритието за облика на ДС. Затова и през всичките години, през които намерих себе си и избрах да се развивам като журналист, най-високо съм ценял демокрацията, свободата и независимостта. Просто, защото знам какво означава за тях да се воюва всекидневно.

Много години, след като бях приключил взаимоотношенията си с ДС, през 1993 година, на един прием в китайското посолство, с чиито представители личните ми отношения продължаваха, се запознах с румънски дипломат, един от секретарите в румънското посолство - Александро Лика. Той прояви твърде силен интерес към мен и към възможността да правим заедно анализи на вътрешнополитическата обстановка в България, както и на външнополитическите перспективи пред страната.

Подобен тип интерес бе разпознаваем за мен като произход. Поради това, че отдавна нямах контакти със службите за сигурност, помолих мои по-близки познати от тогавашната охрана на Андрей Луканов да ме свържат с хора от румънския отдел в българската служба за сигурност, с чиято помощ да изляза от ситуацията.

Контактът с румънския дипломат бе прекратен и повече не го видях, нито чух за него. Макар и косвено, за мен този случай бе потвърждение на предположението за партньорство между китайските и румънските служби на територията на България. Това бе и пример колко трудно работи една система за сигурност, в която няма приемственост, а цари хаос и разпокъсаност на информацията.

Искам да кажа още няколко думи за Шесто управление. Това бе звено, което освен своите функции изпълняваше и ролята на посредник при изпълняването на задачи, поставени от други управления в ДС, чиито представители обаче не желаеха да разкриват своята самоличност от съображения за секретност.

Така дълго време и по югославска, и по китайска линия се оказа, че с мен контактува представител на Шесто управление. Влизането ми в различни форми на контакти с български граждани ми бе представяно и като част от подготовката за извършване на по-сложни контраразузнавателни и разузнавателни задачи. Беше ми обяснено, че преди човек да се изправи срещу професионалисти от служба на чужда държава, той трябва да се контролира в различни психологически ситуации и да се научи да получава различни видове информация.

Болезнено е осъзнаването, че тази така наречена “професионална лаборатория” на българските специални служби по онова време е функционирала за сметка на интересите, на чувствата и достойнството на българските граждани.

Не се гордея с този период от живота си. Нямаше да мога да издържа издевателствата в армията, но може би трябваше да намеря някакъв друг начин за изход. Не знам точно какъв. Може би изход, при който едва ли днес щяхме да си говорим. Не знам дали по някакъв начин изобщо съм бил полезен на българската държава, но много по-страшно с годините беше откритието, че такава държава практически няма. Пример за това е и последното действие на министъра на вътрешните работи Румен Петков. Разбрах, че експертите от оперативните управления на МВР са го предупреждавали преди да оповести моето име да се консултира, както с Националната разузнавателна служба, така и с други специализирани служби. Той не ги е послушал, просто задраскал препоръката. И може би за добро, защото иначе нямаше да изслушате този разказ. Но аз разказвам всичко това, защото вече името и честта ми струват много повече, отколкото представата ми за опазване на класифицираната информация. Още повече, папката с разработки по югославска и по китайска линия е предоставена от МВР чрез посредника Ангелина Петрова, не на чужда разузнавателна централа, а на конкурентна телевизия - бТВ. За мен това означава, че МВР е достигнало най-ниската си морална точка на деградация и превръща държавните тайни на България в разменна монета при конкуренцията между две телевизии. Съжалявам, ако при тази неизбежна форма на самозащита дам повод за влошаване на междудържавни отношения или накърня интереси на Националната разузнавателна служба. Искам обаче да кажа нещо много специално - искам специално да благодаря на ген. Кирчо Киров. С този достоен и отговорен човек обсъдихме ситуацията още след писмото на Ангелина Петрова до Румен Петков. Изрично помолих ген. Киров да не се намесва, за да не постави нито себе си, нито мен в каквото и да било форма на зависимост от хората, които в момента управляват МВР. Аз не вярвам на морала на тези хора, аз имам много сериозни опасения от тях. Аз съм български журналист, отвоювал правото си да бъде независим в много трудна битка. Платих цената за своята свобода с това, че изтърпях върху себе си тонове помия. Платих я и през 2004 година, когато материали от същата папка от архива на МВР бяха изнесени отвътре в драстично противоречие с Закона за класифицираната информация. Папката имаше печат с гриф “Строго секретно”, това беше най-високата степен на секретност. Виждал съм я и съм чел тази папка. Няма да разкривам подробности точно как и къде. Все пак, не забравяйте, това ми е било някога работа. Тогава не проговорих, не само защото не желаех да разпространявам информация, която може да навреди на страната ми, но и защото не исках в българското общество да води дебат за миналото си под натиска на мафията. Днес, обаче, този дебат е болезнено необходим. Той трябва да започне от решение за пълно и цялостно разсекретяване на всички архивни единици на всички видове специални служби на България от преди 10 ноември 1989 г. Уродливият шантаж, за който ви разказвам днес може да ви звучи стряскащо, но той всъщност беше формулата на принудата, която е накарала хиляди български граждани да се подчинят или да приемат ДС заради зловещия ултиматум, който навремето чух и аз, и който гласеше: “Който не е с нас, е против нас”. Разказвам ви всичко това, защото искам да помоля за вашето доверие към мен като български журналист. Съзнавам, че в този момент заличавам, този път публично и може би драматично, нереализирания служител на българското разузнаване Георги Коритаров. Искам да направя и едно признание: в други условия за мен би било огромна чест и най-съкровено признание, ако можех да бъда полезен на родината си именно в нейното разузнаване. За мен би било огромна чест и най-съкровено призвание, ако можех да работя с човек като ген. Киров. За съжаление той е единственият, за когото мога да кажа топли думи на благодарност, единственият, но той е и единственият, заради когото няма да си позволя да призова българските граждани да не сътрудничат на специалните служби, макар че нека всеки направи своите изводи. Ако работите за служби, които са като сегашните и като предишните, някой ден всичко това може да се обърне срещу вас като тонове помия, както се случва през тези дни с мен. Бих се радвал, ако можем с общи усилия да продължим и да превърнем България в демократична държава. Бих се радвал, ако можем заедно да отстояваме на опитите да ни бъде налаган произвол и бих се радвал, ако никога не падаме на колене. И накрая, но не и на последно място, позволете ми да се извиня на вече бившата държава Югославия и на всички мои скъпи приятели от там. Аз съм работил срещу представители на югославските специални служби, мислейки си, че го правя заради България, оказа се, че не е така. Бих искал да се извиня и на Китайската народна република, където също имам много приятели. Дано не съм навредил особено много на Китай. Бих искал да се извиня и на Република Румъния. Искам да благодаря на Нова телевизия за смелостта, доблестта и достойнството да застане до мен в един толкова труден момент. Благодаря

Още по темата
Още от България

Има ли полза България от бързо приемане на еврото?