Историята за евреите, които България не спаси

За първи път български премиер се покланя в Скопие пред паметта на евреите, депортирани преди 75 години от Вардарска Македония. Този жест ни приближава до моралния прочит на историята за евреите, които България не спаси.

Декември 2012 година. В Атина премиерите на България и Гърция категорично подкрепят отказа на Брюксел да отвори пътя на Македония към преговори за членство в ЕС, понеже не спазва „правилата за диалог и добросъседство". Андонис Самарас (тогавашният гръцки министър-председател) държи да се реши спорът за името. Борисов иска да бъде спряна „антибългарската кампания“ и се съсредоточава върху филма „Трето полувреме“, чийто исторически фон е именно депортацията на евреите от Вардарска Македония.

Преди пет години

"България е страната, която е спасила най-много евреи по време на Втората световна война. (...) Ако сме могли, да сме спасили всички евреи в света, но сме могли и сме спасили тези 50 000. Другите държави и това не са направили. (...) И България да заслужи да се правят филми срещу нея? Това е все едно сега да обвиниш някого, че в Африка има бедстващи от жажда или от глад хора“, казва Борисов преди пет години.

Месец по-късно в телевизионно интервю повтаря същото: „Българският народ е спасил 50 хиляди евреи. И никой друг народ не е направил това нещо в света. И не е правилно ние от нашите съседи да биваме непрекъснато оплювани в тая посока". Попитан директно „не е ли добре да отиде един български политик и да каже извиняваме се, да стъпим на чисто“, понеже „става дума за съдбата и животите на хора, които са били под българска администрация“, Борисов отговаря възмутено с въпрос: „Да им се извиним, че сме спасили 50 хиляди евреи?“. След което най-чистосърдечно си признава, че не познава българския Закон за защита на нацията, който в края на 1940 година въвежда антисемитизма като държавна политика. Обещава да го извади от архива и да го прочете, защото иска да си „формира становище и мнение на базата на сериозен анализ“. И защото „има исторически факти и събития, които сигурно са многопластови или двупосочни“.

Фактите

Събитията, за които става дума, са именно такива. Скоро след приемането на споменатия закон България влиза в Тристранния пакт. После са приети още два закона, които стават основа за отнемане на правата и имуществото на „лицата от еврейски произход“ и за предприемане на „всички мерки за уреждане на еврейския въпрос". Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, в окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от Хитлеристкото правителство през 1942 година. На 22 февруари 1943 германски пълномощник и българският комисар по еврейските въпроси подписват споразумение за депортиране в „германските източни области на най-първо 20 000 евреи“. На 2 март излиза съответното правителствено постановление. На 4 март започва депортирането на над 4 хиляди евреи от Беломорието, а на 10 март към концлагера Треблинка потеглят и над 7 хиляди евреи от Вардарска Македония. 500 от жертвите са бебета на възраст до една година.

По същото време е трябвало да започне и депортирането на първите (близо 9 хиляди) евреи от „старите“ територии. Тогава обаче се намесват пловдивският митрополит (и бъдещ патриарх) Кирил, софийския митрополит Стефан и група депутати начело с Димитър Пешев. Надига се широка обществена съпротива, заради която плановете за депортиране на евреи от България са спрени и повече не се подновяват.

Два паралелни разказа

Това е историята на забележителното спасяване на българските евреи, която е добре известна. За разлика от другата история - тази за неспасените евреи от „новоосвободените земи“, която в България е тема табу в продължение на поне половин век. Българският разказ за нея започва едва в края на 1990-те години, а днес вече може да се говори за два паралелни разказа.

Единият отрича съучастието на българските власти в събитията отпреди 75 години и съответно необходимостта от някаква форма на извинение. Защото депортацията на евреите е била наредена от Берлин и България не е имала никаква възможност да ѝ се противопостави (също както не могла да откаже да се включи в Тристранния пакт, понеже на практика вече била окупирана). Защото окупираните от германската армия Беломорие и Македония не са в държавните граници на българското царство - техен действителен суверен е Германия и макар да са представяни като „освободени“, тези земи са предоставени на България само за „администриране“. Защото, пак по нареждане от Берлин, разпоредбата, която превръща местното население в български поданици, не се отнася до „външните евреи“ и затова те остават без българска закрила. И защото българските власти не знаели за взетото „крайно решение“ на еврейския въпрос и съответно за крайната цел на депортацията (газови камери за масово изтребление, а не фабрики и трудови лагери).

Другият разказ, без да отрича германската роля, настоява да се признае колаборационизмът на българските власти в това престъпление. Защото депортацията е планирана, нормативно и логистично подготвена от тях. Защото е осъществена от тях с иначе рядко срещани в практиката им старание, систематичност и организираност. Защото крайната дестинация на транспортирането на евреите (за сметка на българската хазна) е била добре известна. Защото среднощното им „вдигане“ е било съпътствано от жестокост и мародерства. Защото животът на тези хора изглежда част от сделка - цената за „освобождаването“ на Македония и Тракия, която хвърля срамна сянка върху героичното спасяване на българските евреи, каквото „никой друг народ не е направил". Затова, според този разказ, официална България трябва да намери начин да поиска прошка.

Досегашната българска позиция

След дълги години на пълно мълчание българската официална позиция за тези събития се приближава по-скоро до първия разказ за тях. Преди десет години, през март 2008, израелски вестник съобщи, че в Ерусалим президентът Първанов е „признал отговорността на България за депортирането на евреите от Тракия и Македония“. "Не съм виждала публикацията и не мога да я коментирам. Вероятно това е тяхна трактовка", опроверга съобщението говорителката на държавния глава и добави, че той не е заемал различна позиция от официално обявената.

Пет години по-късно, през 2013 в Париж, президентът Плевнелиев заяви, че "страната ни ще се ползва с уважението на света, когато успеем да покажем фактите, каквито са, а не да премълчаваме един или друг аспект на истината". Но добави: "Истината е категорична и тя показва, че България не е била в състояние и не е имала предпоставки да спаси живота и на евреите във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия“.

Малко по-късно, на 8 март 2013 година, в декларация българското Народно събрание заяви: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре“. За позицията на министър-председателя по онова време стана дума в началото.

Пет години по-късно

Какво се е променило от тогава? Със сигурност се промени политическият климат в региона. Дали поради осъзната преоценка на досегашните позиции или по прагматични съображения - новото македонско правителство промени тона и съдържанието на политиката към съседите си. Дълго отлаганият Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония вече е факт.

От друга страна можем само да гадаем дали Борисов вече се е запознал със Закона за защита на нацията от 1940 година и „на базата на сериозен анализ“ е променил мнението си за последвалите „многопластови или двупосочни“ събития. Сигурно е обаче, че той прагматично следва дневния ред на новата си външнополитическа роля - регионален лидер, който примирява историческите различия в името на бъдещето. Като дава и личен пример. („Върнем ли се към историята, нямаме бъдеще“, каза той преди няколко месеца, пак в Скопие.) А евентуална покана към Македония да започне преговори за членство в ЕС би могла да остане като траен отпечатък от българското европредседателство, на което Борисов се е посветил.

В Скопие той най-вероятно ще се опита (бел. ред. - текстът е публикуван преди днешното посещение на Борисов в Скопие) да сближи и примири двата разказа, за които стана дума. Според официалното съобщение, премиерът ще участва във възпоменателната церемония и заедно с македонския си колега ще поднесе венец на паметника на загиналите евреи. Позовавайки се на свои източници, някои медии твърдят, че Борисов ще поднесе и извинения за това, че преди 75 години България не е успяла да спаси евреите от придадените към Третото българско царство земи. Това извинение със сигурност ще предизвика недоволства: за едни ще е прекалено, за други - недостатъчно. При всички случаи обаче самото присъствие на българския министър-председател на този ден в Скопие е стъпка напред към моралния прочит на историята за неспасените от България евреи.