Изоставените деца на България

„Bulgaria’s Abandoned Children” - така се нарича излъченият неотдавна по BBC документален филм на Кейт Блюит, който разказва за кошмарното ежедневие на деца и младежи от дома в Могилино, Русенско. Деца, запокитени в далечно село и изоставени без всякаква специализирана помощ в ръцете на персонал от местни хора, които втрещяват с липсата на всякаква подготовка и да го кажем направо - втрещяват с невежеството си.

Гледах филма. Вижте го и вие, ако имате сили:

http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126

След излъчването на филма българските и английските форуми в интернет закипяха. Няма да коментирам изказванията в английските форуми на иначе известните със сдържаността си англичани. От филма обаче са потресени не само англичаните, от него са потресени до дъното на душата си и българските граждани и то не само българите, живеещи в чужбина. Само в един-единствен от форумите, този на бг.мама, темата „Българско сиропиталище втрещи света”  вече надминава 40 страници и е прочетена от близо 9 хиляди души. Но едва ли и от министър Масларова, защото тогава петицията на българските майки: „Човещина за децата ни!!! Моля, подкрепете ни!” може би щеше да я възпре да направи арогантния си коментар по повод филма. По стар навик, министър Масларова опита да манипулира общественото мнение. Филмът, който до този момент тя очевидно не си беше дала труда да види (и толкова по-зле, ако го е гледала и си позволява подобно арогантно поведение), бил злонамерен и клеветнически към България. 

Министър Масларова обаче забрави, че Желязната завеса вече я няма, че България е член на ЕС, а българските граждани отдавна не разчитат само на официалната пропаганда. Днешният българин, за разлика от министър Масларова, е добре информиран.

Ако търпеливият читател е стигнал дотук, той вече се досеща защо ми беше толкова трудно да напиша тази статия, провокирана от престъпното отношение на българските управници и чиновници към децата с увреждания и от дебелашкото (няма друга дума!) изказване на министър Масларова по повод филма. Опитах се да потисна гнева, който ме душеше и да пиша спокойно по темата. Моля читателят за извинение – не успях. Прекалено голям беше контрастът между трагедията на тези деца и комунистическото дебелокожие и дебелоочие, демонстрирано от министър Масларова в интервюто й за Инфо радио.

За какво става дума?

Срамната практика – нежеланите деца и особено децата с психически и физически недъзи да се изолират в отдалечени места, където липсва квалифицирана помощ,  датира от времето на реалния социализъм. Безобразие е обаче, че 17 години след падането на режима, в България децата все още живеят в отдалечени села, където за тях се грижат не специалисти, а неподготвен и поради глупост и невежество често жесток персонал, съставен от местни хора. (И не е въпрос на липса на средства. Ако човек погледне харчлъците на нашенските управници, ще помисли, че сме една от най-богатите страни в Европа.)

За какво става дума във филма? Накратко казано, той показва как 75 деца са оставени да умират бавно и мъчително. Те са лишени от образование, от рехабилитация, от подходящи занимания, дори от специализирана лекарска помощ.

Всички сме виждали ужасяващи снимки на дълго гладували деца – живи скелети с тънки, изкривени кости на ръцете и краката, с хлътнали очни ябълки.... Това са обикновено снимки на деца след края на Втората световна война. Наистина е страшно, но много по-страшно е да видите такива деца в мирно време и то не в страна от Третия свят, а в страна - член на ЕС.

- Ми тя Васка като дойде - беше весела, пълничка - казва една от жените, които се грижат за децата и показва снимка на Васка.

Трудно е да се сравни момичето –тийнейджър, настанено в детска количка за 3-годишно дете с детето на снимката. Жената поглежда към друго дете и продължава: - Стоян и той беше едно живо дете, говореше,... даже танцуваше. Нали Стоянчо?

Стоян се държи на изкривените си ужасяващо тънки крачета за таблата на кревата и издава някакви звуци, от които разбираш едно - детето чува и разбира всичко и нечовешки страда. В очите на Васка – неописуемо страдание. От време навреме тя плаче и вика от болка. Страшно е да се гледат изкривените й тънки кости.

Кей Блюит се навежда над креватчето на Васка и пита:

- Какво казва лекарят? Какво е лечението?

Симпатичната жена от персонала гледа объркано:

- Лечение? Ми няма лечение.

- Няма лечение - предава преводачката.

- Но какво казва лекарят, какво казва сестрата? - упорства англичанката, невярваща на ушите си.

Жената гледа неразбиращо:

- Ми то ако не дигне температура, за нас не е болно. Ако вдигне температура, тогава го водим на сестрата и тя си знае по-натам.

Жената съвсем се обърква. Реакциите на англичанката й подсказват, че нещо не е наред, но тя наистина не разбира какво. Обръща се за помощ към преводачката:

- Според вас болна ли е? Аз така като я гледам, не е болна.

Прекъсвам филма за малко, защото не издържам. Изпитвам мъчителен срам от невежеството на тази простодушна женица. Тя е убедена, че детето „си е така”, такова му е заболяването. Не знае, че което и да е здраво дете, лишавано от силна, разнообразна храна, от активни движения и от слънце ще изглежда като Васка. А Васка изглежда като току-що излязла от сибирски концлагер.

Пускам филма отново. Кейт Блюит е в кабинета на директорката. Симпатична млада жена, която искрено вярва, че е добър директор. На въпроса защо не изпратят Васка на лечение, директорката самоуверено отговаря:

- Тя няма нещо конкретно, че да се вкара в болница. Няма пневмония, няма ангина... Краката и костите, ако са й начупени,  ходим, бинтоваме ги, връщаме я. Ти какво искаш – да живеят до 100 години? Самото заболяване си е такова, разбери го това нещо. Просто няма какво да му помогнем на това дете! Един вид ... трябва да се остави да си изживее това, което е. Истината е такава. Сега, ... ако питаш някой доктор, ще ти каже съвсем други работи, … но истината е такава..

Да, наистина, ...ако питаш някой доктор, той ще ти каже съвсем други работи. Виж, министър Масларова очевидно е на един акъл с младата директорка, само дето е още по-самоуверена и категорична. Крайно време било да се разбере, че тези деца не могат да се научат нито да говорят, нито да четат.

Потърсих Славка Кукова* за коментар:

На 19 септември, в интервю за Инфо радио, по повод излъчения от ББС филм за дома в Могилино, министър Масларова заяви, че информацията във филма била „абсолютно некоректна и злонамерена към България”. Вие сте отлично запозната със състоянието на домовете в България, тъй като от години ги наблюдавате. Според вас коректна или некоректна е информацията във филма?

Нека започна с това, че аз съм гледала филма (а участвах и като консултант за неговата концепция и реализация), за разлика от хората в България, които го коментират – медии, политици, служители в държавни институции, включително и г-жа Масларова. Информацията във филма е поднесена интелигентно, с грижа към децата и с максимални усилия да се извлече най-доброто от персонала в дома.

За съжаление в този дом, както и в други, разбирането на персонала за смисъла на работата им е толкова минимално, че няма как да се прикрие невежеството, безотговорността, абсурда и ефекта от тях върху живота на децата. Филмът, според мен, трябва да се гледа най-напред от служителите на Министерството на труда и социалната политика (МТСП). Те потърсиха информация от мен, когато посланикът на България в Лондон ги попита как да отговори на писмото на BBC. Аз предадох цялата информация, която сме събирали в БХК през последните 6 години. Служителка от МТСП ме попита: ” Какво толкова има в този дом и какво показва филмът?”. Казах, че показва как бавно умират деца от недохранване, липса на човешки контакт, престъпно небрежно отношение на персонала. Тя само благодари за бързата ми реакция и каза ”Ох, пак проблеми.” Каза, че нямат време да пътуват до дома, за да го видят лично.

За мен продължава да бъде крайно неприемливо МТСП да отрича проблемите на тези около 1700 деца и младежи с умствени увреждания, като просто съобщава, че се правят усилия за подобряване на живота им. Това категорично не е вярно. Ситуацията в тях се задълбочава и утежнява, няма внимание и интерес към тях от местното население, общините, отговорните служби за социално подпомагане. Най-важно е да се разбере, че тези деца не умират заради уврежданията си – това е мит. Те умират заради непрофесионална грижа и институционализацията, която ги убива.

В интервюто министър Масларова твърди, че български журналисти може би не биха били допуснати в домове от тези страни, които излъчват такива позорящи нашата родина филми и намеква, че там ситуацията не е по-добра. Тя казва дословно следното: „Много бих се радвала, ако вие, българските журналисти, отидете в аналогични домове, ако ви допуснат да отидете, в страни, които излъчват това, което беше излъчено по ББС.

Вие имате ли впечатления от домове в „тези” страни? И там ли децата са оставени по цял ден да се клатят до умопомрачение на столовете си и да лежат в креватчетата си до пълно атрофиране - атрофиране в буквалния смисъл на думата?

Имам впечатления. За мен институционализирането на хора е сериозен проблем, с който различни държави се справят по различен начин. Смятам, че държави, в които усилия и средства са насочени към подобряване на институции, не развиват политика в правилна посока и обратно – онези, които инвестират в подпомагане на хора с увреждания да живеят сред всички нас пълноценно, намирам за прогресивни.

Институциите/домовете в европейските държави имат достатъчно на брой и квалифициран персонал, постоянно обучение и наблюдение на предоставяните услуги, механизми за прецизно диагностициране, които гарантират кратък престой в институция. Но най-вече те разполагат с услуги в общността за хората с увреждания, с алтернатива, която е превантивна спрямо настаняването в дом. България се опитва да развие такива услуги през последните 4 години най-вече със средства от Европейския съюз, но те не са съобразени с потребностите на клиентите си, с наличието на квалифициран персонал, с модерни концепции за образование, професионално обучение и заетост на тези хора.

На практика усилията са съсредоточени в построяване на нови, красиви сгради, дейността в които не се организира по начин, който да гарантира на хората с увреждания упражняване дори на основни техни права като образование, медицински грижи и заетост. През последната година се занимавах само с наблюдение именно на тези услуги и разбрах, че те няма да доведат до деинституционализация на децата и възрастните, които сега живеят в домове, нито ще подобрят качеството на грижа и помощ за тях, защото самата концепция не предполага това.

По-натам министър Масларова заяви: „Струва ми се, че крайно време е да се разбере, че когато едни хора, било то възрастни, деца са с тежки умствени увреждания, те не могат да проговорят, нито да започнат да четат.”  Как ще коментирате това? 

Трудно ми е да си обясня подобно дискриминационно схващане, освен с невежество и арогантност. За съжаление, мнението на г-жа Масларова се споделя от голяма част от населението в България и то трудно се оборва, особено ако не се правят никакви опити за разбиране на потенциала на хората с увреждания. В България малко от хората, които се занимават със социални услуги, са пътували поне в Европа и виждали, че е възможно “такива хора да проговорят и започнат да четат”.

Разбира се, колкото по-малко усилия се полагат за това, толкова повече ще е вярно твърдението на г-жа Масларова. И това се случва в България. Уврежданията на децата от дома в Могилино не са тежки, децата са в това състояние, защото за тях години наред не се полага елементарна човешка грижа и дори да са родени с някакво заболяване или увреждане, тежкото им състояние сега се дължи на ужасна институционална грижа.

Затова усилията ни (няколко НПО) ще са насочени към извеждане постепенно на тези деца от дома и настаняването им първо в голям град и после осигуряване на достъп за тези деца до образование, прецизно диагностициране и грижа и достъп до защитени жилища. За съжаление няма НПО, което да е правило това до момента в България и пътят ни ще бъде осеян със съпротиви от всякакво ниво и характер.

_______________________

* Славка Кукова е дългогодишен сътрудник в Българския хелзинкски комитет (БХК), политически съветник по Програма за психично здраве към Отворено общество, Будапеща. Задачите й през последната година са да посети и анализира дейността на разкриващите се услуги в общността за хора с ментални увреждания – дневни центрове за деца, дневни центрове за възрастни, защитени жилища, центрове за социална рехабилитация и интеграция, ресурсни центрове.

Предстои публикуване на този анализ. Това, което се опитва да направи сега, е да координира деинституциаонализирането на тези 75 деца от Могилино, за което БХК е готов да я подкрепи. Остава само и другите НПО в областта да са готови да предложат своята експертиза. В момента усилено се занимава със съставянето и изпълнението на плана за действие, който са направили с Иван Станчов веднага след излъчване на филма във Великобритания.

Още по темата