Ти си това, което четеш

Кафе се пие с хора

На фона на станалите популярни напоследък “изповеди” за връзки с Държавна сигурност, ви предлагаме един друг разказ – за морала и за цената да го отстояваш. Разказът е на Юлия Гурковска - Джу (1945-2001 г.), дъщеря на репресирания земеделец Григор Гурковски. Джу стана известна като мореплавател, звукорежисьор, началник на кабинета на президента Желев и програмен директор в Центъра за либерални стратегии. Текстът, писан през 1992 г., е учудващо актуален днес, когато Джу щеше да навърши 61 години.

Колоната от каруци се виеше по снежната добруджанска долина. В каруците имаше главно жени, деца и старци.

Сигурно небето е било сиво и е духал свиреп вятър. Не помня. Но си спомням тежките бодливи чулове, които милостив човек беше хвърлил върху нас. Под тях можеше да се скриеш като в хралупа. Керванът от каруци пътуваше към лагера Ножарево, където беше разрешено свиждане, а татко беше там.

В нашата хралупа беше уютно и тъмно. Брат ми подпираше с глава тежкия чул, който според него щял да ми счупи врата. Забавляваше ме с каубойски песни и всичко беше като истинско приключение. Отвън долитаха неясни викове на коларите, скърцането на каруците и детски гласове.

Изведнъж шумът и виковете рязко се увеличиха, решихме, че ни нападат индианци и си подадохме главите навън. Пред нас в тъмнината изплуваха очертанията на джамия. Каруците спряха. Отвътре излезе много стар човек – вероятно ходжата, който падна на колене и започна да се моли. Около него се струпаха мълчаливи хора, прегърнали премръзналите си деца. Най-накрая старецът с мъка се вдигна, огледа ни и махна с ръка: “Влезте, Аллах ще ми прости, че съм приютил в джамията жени”. Налягахме по земята един до друг. Мама, дядо, брат ми и аз – била съм на около пет години.

Когато тръгнахме да обикаляме света, Яна беше на пет години. Тайният ми аргумент, че тя ще си спомня много неща от плаването, бяха моите врязани завинаги спомени от странстванията на семейството по лагерите, където беше татко.

Не помня как изглеждаше самия лагер, но ще се сгъвам още дълги години от мъка и срам от една сцена, която изплува винаги, когато не искам.

Продълговато, мрачно помещение с две пейки до стените, на които са насядали хора. С влизането срещу мен се изправи слаб, дрипав, брадясал човек, който извика: “Юли!” и протегна ръце да ме прегърне. Когато стигна до мен, аз се дръпнах. “Ти кой си?” Той почти прошепна: “Аз съм твоя татко, не ме ли помниш?” “Ти не си моят татко, ти си много мръсен, моят татко е красив и с бял костюм!”

Когато баща ми са го взели на лагер, съм била на две години, оттогава над кревата ми висеше една негова снимка – с бял костюм, широкопола шапка, усмихнат и много красив.

Нищо не можеше да ме убеди, че моят прекрасен баща е този човек. Нито неговите молби и опити да ми припомни как сме играли двамата, как ме е наричал като бебе, как изглежда нашата стая. До края на свиждането не му дадох да ме докосне. А най-страшното беше, че всички мълчаха - и аз включително. Чуваше се само умолителният глас на татко, виждах сълзите му и почти не разбирах какво ми говори мама. Просто нищо не разбирах. Помня и един човек, който се разплака и каза на мама: “Госпожо, аз съм свещеник, две войни съм преживял и не си спомням така да съм плакал.”

Или кой знае, може би мама ми го е разказала по-късно.

Никога след това не съм вършила нещо по-лошо. И никой не ми се е сърдил. Само че годините минаваха, изгубих и мама, и татко, а споменът ми набъбва все по-страшен. Виждам се като някакъв малък, упорит изверг.

Сега често се питам защо изкарах детството си без баща, защо когато бях на петнадесет години и татко излезе окончателно от Белене (в края на 1959 г.) трябваше да се сближаваме плахо, като непознати. Аз със страх, за да не би да питам прекалено много, той също притеснен, че не знае нищо за мен, за интересите ми, за приятелите ми. Може би трябва да съм им благодарна, че остана жив, но не съм.

Кой им даде право да разполагат със съдбите на хиляди хора и семействата им като с роби? Защо на къщата на дядо ми в с.Волуяк, където ни изселиха, пишеше “Смърт на Гурковски” и старателни активисти редовно подновяваха надписа. Смърт за какво? За това, че остана верен на убежденията си, отказа да подпише каквато и да е декларация и да си плюе в лицето. Това беше цената на излизането от лагера. Само да признаеш, че досега си грешил, разкайваш се и вече ще работиш за тях. Татко, който беше абсолютно почтен човек, ми обясни, че дори не е толкова важно какво пише в тези декларации, те са по-скоро символ – ако не издържиш и подпишеш, как да гледаш после хората в очите. От него съм запомнила, че конформизмът е като блато – затъва се бавно и най-вече неусетно за самия теб.

Когато Ян Палах се запали в знак на протест в 1968 година, си дадох сметка, че никога не мога да направя такова нещо, страх ме е. Татко ми обясни, че не е и необходимо, защото у нас няма минимални условия за съпротива срещу системата. “Толкова е силна репресивната машина, така добре е смазана и толкова хора е унищожила, че това ще държи в страх още две поколения.

След Русия, у нас има най-много невинни избити след 9.ІХ.1944 г. и най-много репресирани на глава от населението. А около всеки репресиран има поне още седем-осем души – съпруги, деца, бащи, майки, братя, сестри, които са прекарали живота си с клеймото “роднина на враг на народа” и са с изкривени, пречупени съдби. Така че вашето поколение е осъдено да живее в непрестанни компромиси, за да оцелее.” „

“Добре де, ако крайната форма на протест е да се самозапалиш, то всички ние, които сме живи, сме подлеци.” Тогава бях много млада, мислех в черно-бяло и татко доста се затрудняваше с моите дефиниции. Обясни ми, че ще мине още доста време докато започне да се руши нашата система. Ян Палах за дълги години ще повдига националното самочувствие на чехите, което е много важно, но ние ще се избавим от тази система, когато светът разбере какво представлява комунизма. Когато западните държави престанат да флиртуват с него и се обединят, за да подкрепят морално зародилите се отвътре движения. “Видя ли как се направиха, че няма унгарски събития, за чешките говориха една седмица и им омръзна, скучно им е да слушат едни и същи новини, а става дума за потъпкването на цели народи” – казваше баща ми.

Чак след 20 години стана това, за което си говорехме, но него го няма, за да види. На първия многохиляден митинг след 10.ХІ.1989 г. на площад “Ал. Невски” имаше много възрастни просълзени хора, които говореха, че последният такъв митинг, на който са излезли софиянци, е бил през 1947 г. в защита на Никола Петков. Плаче ми се, че не е жив татко, на ръце щяхме да го занесем. Не дочака с десет години. От него знам, че Никола Петков е много голям българин. Татко беше земеделец, бил е секретар на Софийски окръг и естествено в опозиция до 1947 г. Затова ги вкараха по затворите през 1947 г. без присъда.

Той е бил в дирекция на милицията на Лъвов мост една година и близо шест месеца мама не е знаела къде е, жив ли е, ще го съдят ли. Там много и жестоко са биели. Но татко рядко се впущаше в подробности. По-често разказваше за прояви на другарство, смешни истории за глупави и прости надзиратели. Все пак си спомням горчивия му коментар, че са ги биели същите хора, с които са били партньори преди 9.ІХ.1944 г. За да завземат изцяло властта, комунистите обявиха опозицията за врагове на народа. На кой народ? Какво е извършил моят баща срещу българския народ, за да обиколи без съд и присъда за близо единадесет години Куциан, Богданов дол, Ножарево, Заград, Белене? Или както той винаги уточняваше – 10 години, 7 месеца и 22 дни.

А в това време мама да се мъчи да изхрани някак семейството, като я изхвърлят всеки 2-3 месеца от работа, каквато и да е тя. Мама беше хубава и стройна жена, която в онези години не можеше да работи нищо свързано с образованието си, а се хващаше на най-тежката работа, в кожарски и какви ли не други фабрики, но и от там много скоро я уволняваше някое бдително ченге. Жена на лагерист. Като че нямахме право и да живеем. Колко ли унижения е понесла, за да си спаси семейството, да поддържа духа на баща ми и да ни възпита и изучи. В арсенала на психическия тормоз над задържаните влизаха и лъжите, че жена му го е напуснала, децата са се разпилели и пропаднали. Имаше и такива случаи, но мама беше замесена от материала на декабристките жени. Всъщност на жените на декабристите им е било по-леко, защото са били заобиколени с уважението и възхищението на обществото, поети са се вдъхновявали от тях, а нашите майки живееха във вечен страх и с клеймото на враг.

Все пак е имало добри хора. Спомням си, че от време на време идваха от провинцията съвършено непознати хора и ни носеха храна. Получавахме и колети, но как са се осмелявали да ги изпращат? И досега не ми е ясно кои са били тези хора, как са знаели, че гладуваме? Ако са още живи – благодаря им!

От най-ранни години в моята детска глава здраво е заседнало убеждението, че комунизъм значи бедност и насилие. Знаех, че това което ми казват, и това, което пише, е лъжа, но къде е този свят на истинска справедливост нямах представа. И книгите не можеха да ми отговорят на този въпрос. Сега вече знам, че светът на абсолютната справедливост го няма никъде на нашата земя, но все пак има степени на справедливост, а ние сме попаднали в омагьосания кръг на Голямата лъжа. Успокояваше ме философията на татко, че всяка диктатура рано или късно пада. Наистина за историята 50-100 години са нищо, но са достатъчни да глътнат едно-две поколения.

...

До нас, в преградения хол живееше един много интересен човек, капитан Стойчев. Бил е морски капитан, знаеше разни езици, имаше най-чудновати вещи в стаята и беше обиколил много страни. Най-редовно с брат ми бягахме от училище и прекарвахме дните си при него, над морски карти, компаси и английски книги. Историите му за морета и пристанища ми заседнаха в душата завинаги. Май той пося семето на приключението, което определи живота ми. А може би чувството, че живеем в затвор и всички тези страни са недостъпни за нас българите. Но сега, като се върна назад, си давам сметка, че където и да живеех, пак щях да плавам, само че нямаше да е толкова трудно. Пак щяхме да си намерим спонсори – навсякъде по света тези експедиции се подпомагат, но нямаше да е свързано с толкова унижения и компромиси

Като тръгнахме да плаваме, татко застана твърдо зад гърба ми и каза, че се гордее с мен и е сигурен, че ще се върнем живи и здрави. Мама не беше така възторжена, но тя е брала толкова страх в живота си, че я разбирам. Сигурно не е лесно да изпратиш детето си по океаните със спасителна лодка, без да знаеш дали ще оцелее. Както тя казваше, това е по-лошо, отколкото когато чаках татко ти да се върне от лагер. Аз се върнах, но втория път тя не ме дочака. Не знам дали вината е моя или силите й свършиха. Трудно мога да си представя по-тежък живот от нейния. А ясно си спомням, че понякога пееше. И може би между тези интересни хора, които идваха у нас, някой я е харесал, тя е била все още млада, на 37 години, лишена от всичко. Татко е попаднал на лагер на 43 години. Може би са жадували един за друг, може би страшно им се е искало да се докоснат, да се погалят, да се любят. Господи, защо са им отнели правото на живот, правото на любов? Дали човек когато е на лагер, убит от работа, мръсотия и глад, гледайки нощем в койката  над себе си, от която падат дървеници, си мисли за жената, която някога е обичал и галил? Толкова много неща съм пропуснала да го питам.

Чак сега, когато отидох на срещата на лагеристите в Белене и слушах хората да си говорят, научих колко по-страшно е било, отколкото си го представях. Усетих, че се задушавам от ярост. И разбрах колко мъдър баща съм имала. Сигурно ако беше разправял подробности, които ти се забиват в главата, щях да израсна озлобен и деформиран човек. Нямаше да мога да премина ведро и с усмивка през собствения си живот, а щях да живея неговия. Той всъщност ме е съхранил.

Трудно мога да преценя кои са нещата, които са ме оформили. Може би атмосферата на дома. Атмосфера, в която имаше много приятели, музика, пълна солидарност в семейството и непрестанна грижа за храна. А това, което ставаше у нас, не го помня толкова като нещо трагично, колкото като случки, които са ми помогнали сама да открия къде е истината и къде лъжата в този живот и в обкръжението, в което живея.

Не знам коя година е било, но помня беше късно, вечеряхме и на вратата се звънна. Изтичах да отворя. На земята лежеше човек полуоблегнат на стената. Вгледах се в него, той не си отвори очите. Върнах се обратно и пелтечейки обясних, че отвън има някакъв просяк, ама прилича на татко. Беше 36 кг. Върнали ни го бяха, не знам от къде, за да не им умре в ръцете. Спаси го доктор Темелков, който ни лекуваше всички. Няколко месеца го хранихме с чаена лъжичка на малки интервали и оживя. Като се пооправи, пак го прибраха.

Една година след като умря Сталин, го пуснаха и прекара към две години в къщи. Тогава научих от татко, че Сталин е най-големият убиец в историята на човечеството. “Добре де, а защо всички плакаха като умря?”. Така и не можа да ми отговори на този въпрос до края на живота си.

Пак по това време, била съм на 9-10 години, научих сложната за мен чужда дума “тоталитаризъм”. Включително и какво значи. Трудно ми беше да я казвам, но на мен и сега ми е трудно. От време на време ме предупреждаваха да не казвам нито дума извън къщи и аз мълчах.

Но пък съвършено ясно си спомням като го прибраха за всеки случай на 5.11.1956 г. Тъкмо беше задухал “Априлският вятър”, няколко дни след унгарските събития, той си приготви лагерните дрехи – ботуши, ръкавици, шуба, шапка. Дойдоха в три часа през нощта. Десет души с две джипки.  Не знам дали така разточително са постъпвали с всички. Обърнаха стаята наопаки, възмутиха се от многото книги, включително и от Вазов. През 1956 г. сътрудниците на милицията още не бяха наясно как стои въпроса с Иван Вазов – той буржоазен писател ли е или опростен? Взеха ни много броеве на зеленото “Земеделско знаме”, някакви книги и една оригинална томахавка, която ни беше подарил морският капитан и ние с брат ми страшно се гордеехме с нея. Ровиха кюмюр в мазето дълго и всеотдайно. Обискът продължи 5 часа. Какво може да са търсили и досега не знам. Към 7.30 часа мама ме накара да седна и да свиря на пиано. Не можах да разбера защо, но тя ме изгледа настойчиво и аз засвирих. След това разбрах, че погледът й е означавал “После ще плачем, сега свири!”.

Когато го извеждаха, татко си взе вързопа с дрехите, а те чистосърдечно го уверяваха, че го викат само за справка и след няколко часа ще го пуснат. Татко се позасмя, каза, че доколкото знае не е забранено човек да се яви на справка с резервни дрехи и излязоха. От тази “справка” се върна чак след три години. Като се прибрах в стаята, преди да се разплача, взех “Повест за истинския човек”, която четях, и я изхвърлих през прозореца.

Към края на 1959 г. започнаха да пристигат лагеристи от Белене. А ние започнахме голямото чакане на гарата в София. Минаваха дни, а татко все не слизаше от влака. Най-после се чу, че вече пускат последните “партиди”. Като че ли властимащите бяха постигнали крайната цел на многогодишните лагери. Всеки, който не мисли като тях, не е човек. “Партиди” им казваха. Та последната “партида” с освободени лагеристи от Белене пристигна, а татко го нямаше. Казаха ни, че е свалил чичо Атанас Лерински в безсъзнание на гара Левски и е останал с него.

Чичо Атанас беше от най-близките му приятели. Когато дошли да го арестуват, той отказал да им отвори, знаейки прекрасно за какво са дошли. Обяснил им, че по Конституция нямат право да влизат в дома му преди шест часа сутринта. Държал ги три часа пред вратата, вдигнал се шум до Бога и ги лишил от възможността да го арестуват дискретно. Познанията върху Конституцията си платил, естествено, с бой. По-късно в Белене няколко надзиратели много го намразили, защото ги правел за смях. Чичо Атанас имаше прекрасно чувство за хумор, което му струва живота. Поддържал духа на хората в бараката с вицове и солени шеги по адрес на надзирателите. Един от тях му се заканил, че жив няма да излезе от там - и го изпълни.

По пътя от втори обект до брега го карал да тича пред каруцата, чичо Атанас падал многократно, ставал, тичал, биели го и когато стигнали до понтоните, паднал в безсъзнание. Качили го на влака, но той не се свестил и татко се уплашил, че няма да го докара жив до София. Свалил го посред нощ на гара Левски и помолил кантонера да намери лекар. Човекът впрегнал каруцата, отишъл до града и докарал лекар, но той не успял да му помогне. На гарата бяхме останали само ние с мама, брат ми и трите дъщери на чичо Атанас, едната от които също лекар. Когато го свалиха на ръце, той вече нищо не разбираше. Така и не дойде на себе си след няколко дни почина.

Като слушам сега призивите към чувството ни за хумор, все се сещам за чичо Атанас. От опит знам, че то е едно от най-важните качества в трудни моменти, но се оказа, че може и да убие човек.

Много от моите приятели, някои от които комунисти, идваха често при татко да им разправя за лагерите, да сверяват неясните места от историята ни между 1920 и 1944 г. и всички те знаеха за лагерите. Рядко съм срещала човек, който да не е чул, че в България е имало лагери. Стотици хиляди хора могат да бъдат репресирани чрез апарат от стотици хиляди копои. Като се включат семействата, близките и съседите на двете страни, цифрата става огромна. А сега все чувам, че никой нищо не знаел. Може би не им се е искало да знаят. Или искрено са вярвали, че тази част от обществото, която не мисли като тях, трябва да бъде унищожена. И като ги унищожат докрай, ще изградят новия и прекрасен живот. Възможно ли е човек да вярва в такова нещо? Сигурно е възможно. Моят разум отказва да го разбере. Но вече знаем, че в т.н. социалистически страни, начело с Русия, именно така се е градил новия и светъл живот. Така са повелявали идеолозите. И досега като чуя “в името на идеята” или “целта оправдава средствата”, ми настръхват косите. Най-страшното е, че насадиха класов расизъм, плодовете на който ще берат не само комунистите, а цялото общество.

Мама ми е разправяла, че преди 9.ІХ.1944 г. по-голямата част от интелигенцията е била прогресивно настроена. Криели са марксистка литература когато се наложи, без да мислят, че вършат Бог знае какъв подвиг. И не са вярвали на слуховете, които все пак са се прокрадвали откъм Съветска Русия. Някакъв руски писател (едва ли е останал жив) им разказвал за украинския глад, за процесите 1934-38 г., за милионите по лагери и никой, абсолютно никой не му е повярвал. Както Западът не желаеше да вярва, че написаното в “Архипелагът Гулаг” на Солженицин е самата истина. Говорила съм си с американци, които поглеждаха към небето и казваха убедено:”Бог не може да позволи да стават такива неща на земята!” А, де – какво да им кажеш?! Позволява и още как. Изглежда, че не зависи от него.

Когато четях на татко “Архипелага”, той от време на време казваше: “Така, така, точно така, системата е една и съща. Но трябва да призная, че нашите лагери не бяха толкова тежки – у нас температурата не може да падне до -55оС или -60 оС.

Един ден татко се прибра много ядосан и ми разказа любопитна случка. Срещнал го на площад “Славейков” някой от бившите надзиратели в Белене и го поканил на кафе по следния начин: “Гурковски, ела да пием по едно кафе, да ти се оплача какви мръсотии ми правят моите хора. Тебе барем толкова съм те бил, знам, че си честен човек и няма да ми натопиш”. Татко му отговорил, че кафе се пие с хора и отминал. До вечерта го чувах да си мърмори:”Кафе ще ме кани да пия, с него да си говоря.”

Татко почина през 1980 г., когато обикаляхме света. Не го заварих като се върнах и никой вече не можа да ми отговори на стотиците въпроси, най-важният от които е какво трябва да се прави с тези, които са унищожили хиляди хора. Сега вече всички знаем, че върху кръв не може да се изгради нищо друго освен диктатура. А ние искаме децата ни да живеят в една свободна и порядъчна България. Може би някои от масовите убийци и вдъхновителите им трябва да бъдат съдени, а останалите да бъдат заклеймени и да умрат от собствената си старост.

На мен ми се струва, че е достатъчно страшно децата ти и внуците ти да се срамуват от името, което носят, ако за тях важат общочовешките морални категории.

Какво правителство ще е най-добро за страната?