Как станахме Велика сила

Тази седмица България се утвърди като Велика сила. Още в понеделник дойдоха радостните новини от Будапеща. Самият премиер Борисов даде ясна заявка: "Работим за просперитета и нещата се случват. Имаме една година и може да сме водещи и в Изтока, и в Запада.”

За сериозните анализатори условното наклонение и дадената едногодишна отсрочка бяха просто проява на скромност. От една страна, ясно е, че при такава усилено-просперитетна работа времето е просто техническа подробност (а не като в израза "ще ти купя колело, ама догодина"). От друга страна, какво толкова може да се случи в следващите 12 месеца, че да направим качествен скок от неводеща към водеща нация в две посоки?! Тъй като подобно събитие не идва лесно на ум, изводът е, че вече сме Велика сила. Но все пак трябва да го заявяваме не показно, а заобиколно и със сдържано достойнство.

Срещата на лидерите на Китай и Източно и Централно-европейските държави, домакинствана от Виктор Орбан, бе най-подходящият форум за дипломатичното оповестяване на променения ни международен статут. Новината за съжаление не направи голямо впечатление в световния печат, но самият факт, че догодина ще сме домакините на следващото събитие, е напълно достатъчно признание от партньорите. Недоброжелатели намекнаха, че Китай използва формата "16+1", за да отслаби ЕС и да си извоюва чрез сепаративни споразумения икономически плацдарм в източната част на континента. Но след като ние поемаме водеща роля на Изток, подобни опасения стават напълно безпочвени.

В следващите дни деликатността и скромността бяха леко пренебрегнати обаче и водещите ни медии гръмнаха с по-директни заглавия. БТВ поведе репортерското хоро с новината: "Като Тръмп: Бойко Борисов се включи в танца със саби в Саудитска Арабия”. БНТ прецизира за невярващите: "Арда е фолклорен арабски танц, игран само от мъже. Преди време се танцувал преди война, но вече се изпълнява и при различни тържества.”

Иранското правителство изглежда не беше разбрало важното уточнение, че танцът Арда може да има и невоенно символно значение и сигурно затова се опита да възпрепятства триумфалното пристигане на нашата делегация в Рияд. Забраната за достъп до въздушното им пространство доведе само до няколко фльонги в траекторията на правителствения ни самолет, които в светлината на последвалите събития могат да бъдат интерпретирани и като небесен тур за овации.

Ирина Цонева от БНТ обаче като със сабя отряза дипломатическите условности и заяви, че танцът на победата Арда е бил игран преди "историческата визита” само за престолонаследника на Великобритания и Доналд Тръмп (които са различни лица – бел. моя). Тази компания няма как да не ни произведе във Велика сила, след като дори Путин и Ердоган още не са били удостоявани с подобна чест (да не говорим за лидери от типа на Меркел и Макрон).

"Още от деня” на БНТ веднага отчете драматично повдигнатия ни международен статус и направи предаване, озаглавено “Има ли България роля в Близкия Изток?”. Трезвите (по същество скептични за евентуалната ни "роля") наблюдения на Мохамед Халаф по въпроса не охладиха ентусиазма на обществената ни телевизия да създава впечатление, че близкоизточният възел е на път да бъде разсечен чрез българска мъдра намеса. (Очевидно отварянето на посолство в Рияд, десет години след като ни е даден агреман, не изглежда за журналистите достатъчна причина за визита на високо равнище с цел замазване на протоколно-политически гаф. Гаф, сътворен от едно Външно министерство, което по принцип е свикнало да хвърля по едно око към Москва, когато не е сигурно какво да прави и когато не го следят внимателно от Брюксел).

Като стана дума за мъдрост, нашата делегация беше подсилена и с царската особа на Симеон Сакскобургготски. Амалгамата между републикански и монархически елементи в националната гарнитура безспорно е импонирала на домакините. Нещо повече, тази амалгама разкрива и тайната, заради която заслужаваме да сме Велика сила. Андрей Райчев наскоро закова нещата с теорията си, че докато Западът означава ред (система от норми и ценности), Изтокът търси човешкото съвършенство не в правилата, а в изключенията от тях. На западния нормативен хуманизъм ние – като по-скоро източни хора – противопоставяме толерантността към импровизацията и отклоняването от реда. От тази гледна точка както царят може да е премиер (Сакскобургготски), така и президентът може да е цар (Путин). А Борисов при визитата в Саудитска Арабия обедини и двата сценария. Какво да се прави, човещина!

От царско посрещане се очакват и царски резултати. Тръмп си тръгна от Рияд с обещание за милиардни военни поръчки. Ние, като първите след Тръмп, си тръгнахме с обещание за заявен интерес към луксозните хотели не само в София, но и по курортите. Като разчетем посланието в цялост, най-вероятно става дума за поне една Тръмп Тауър, финансирана със саудитски пари. Хубаво е, че не се постави официално и въпроса за военните поръчки, защото и без друго злите езици ни разнасят, че автоматите ни някак стигат до терористи. (За цигарите да не говорим!)

Великите сили и особено източните велики сили използват православието за разширяване на своето влияние. Тъй като ще сме водещи по отношение на приобщаването на Западните Балкани към ЕС, естествено прозвуча и новината за поканата за институционално майчинство от страна на Македонската църква към нашия Синод. Интересно, най-големи защитници на каноничността и братството с Руската и Сръбската църква се оказаха нашенци, които по принцип громят "митовете на македонизма”. Те пък бяха подкрепени от македонската ВМРО, с която по принцип спорят. Но, нейсе, да проявим човещина и да не се вторачваме в принципите!

По-важното е, че Великите сили са ядрени поне енергетично. Затова, както стана още по-ясно през последните дни, най-вероятно ще строим "Белене”. Великият статут е скъп. А и Великите сили трябва да си помагат с каквото могат. Десет милиарда евро за страна с годишен бюджет от 20 милиарда евро може да са много, но пък за Велика сила са нищо. Особено ако икономисва от наука.

И накрая, паралелите със САЩ през седмицата започнаха с Тръмповия танц на сабите, но завършиха със светските хроники ала Бил Клинтън. В тях охотно влезе бившият президент Плевнелиев в едно с очарователната си нова приятелка. Вярно, историята изобщо не е с пикантния характер на аферата „Люински”, но пък беше разказана доброволно и без натиск от страна на специален прокурор. Човещинка.

Това, което ни предстои да опитаме като Велика сила, е да наложим източната „човещина” и като отношение на другите към самите нас. Стига са се вторачвали в тази корупция и захваната държава! Ние имаме и хубави, общочовешки и външно-политически страни. Просто е време Европейската комисия да спре по протестантско-католически образец да се взира в правилата и нормите и да стане чувствителна към красотата на изключението. „Да, ние не сме съгласни с вас, но трябва да живеем заедно – ще проявим човещина!” Толкова ли е трудно да се каже нещо такова, вместо скучните и витиеватокритични твърдения на докладите по Механизма за проверка и сътрудничество?!

Ако не успеем да убедим партньорите да сменят базовото си отношение, може да останем и недоразбрани като Велика сила. Но това едва ли ще урони новопридобитият ни статут.

А иначе поуката от седмицата е, че ако се борите с култ към личността в комбинация с криза на средната възраст и ако сте заобиколен от показно сервилни медии с вкус към жълтенията, не ставайте веднага Велика сила!

И в никой случай не ходете при Гала.  

Коментарът е публикуван от портал "Култура"