Как светът видя най-големия военен триумф на България

През декември излезе втората част на забележителната книга на Димитър Димитров "Светът за българския войн" , в която са отразени Балканските войни от 1912-1913 година.

На 400 страници с откъси от десетки европейски книги и списания, включващо 300 илюстрации, това впечатляващо издание автентично представя първостепенния световен интерес към проявите на българските воини. В България пристигат десетки кореспонденти, наблюдатели, фотографи и художници за отразяване на войната. Оригинални текстове на английски, френски, немски, италиански, испански и други езици, а също и техните преводи нагледно демонстрират възторга към българския селянин-войник, както често го наричат европейските автори.

Кроуфърд Прайс пише в книгата "THE BALKAN COCKPIT”: "България създава воин, който физически вероятно няма равен в цяла Европа.” - "Bulgaria produces a warrior who is, physically, probably without a superior in the whole of Europe.”

Специален кореспондент на DAILY TELEGRAPH”, Ашмед Бартлет пише, че се е очаквало българско влизане в Цариград:
"Мисля, че почти всеки европеец и със сигурност всеки военен кореспондент се надяваше да види триумфалното влизане на цар Фердинанд начело на легионите му в Цариград. Това бе нужно, за да се даде един велик драматичен финал на войната. Имаше много, които искаха да присъстват на тържествената церемония как кръстът сменя полумесеца на кубето на "Света София“.

Пристигналите чуждестранни наблюдатели бързо и добре научават и български изрази като "На нож!” и "По пет на нож!“, с които подробно запознават техните читатели.

B "JOURNAL DES VOYAGES”: маркиз дьо Сегонзак пише:
"Не превъзходството на оръдията донесе победата; българите победиха, защото бяха решителни и дисциплинирани. Те осъзнаваха, че се бият за една свещена кауза; и имаха волята да победят. Тази борбеност се прояви особено по време на безумните атаки с щикове. След като натъкнеха на пушката си късия и широк като ловджийски нож щик, те надаваха страшния си вик "На нож!“ и се хвърляха към вражеските окопи с рев: "Ура!“.

Изключителното себеотрицание на българите впечатлява френския наблюдател и той добавя: "Всички болни, всички ранени имаха едно единствено желание: бързо да оздравеят, за да се върнат на фронта. Веднъж един от тях бе казал нещо, което резюмира цялото величие на храбростта им, цялата пламенност на патриотизма им. Когато превързвали осакатената му ръка, от която един куршум отнесъл пръстите, той казал на лекаря, един френски лекар, който ми разказа случая: "Тя се е смалила сега, но... България ще бъде по-голяма!””

Специалният кореспондент на "TIMES” Сирил Кембъл в книгата си "THE BALKAN WAR DRAMA”, че вижда у българите пример за подражание:
"Стойността на една национална организация, така че цялото мъжко население може бързо да се включи във въоръжен конфликт, е вероятно за англичаните очебийната поука от войната. Страна с население по-малко от пет милиона и военен бюджет по-малък от два милиона лири стерлинги годишно, изпрати на бойното поле за 14-дневна мобилизация армия от четиристотин хиляди души, а в продължение на четири седмици тази армия измина 160 мили във вражеска територия, превзе една крепост и обсади друга, води и спечели две големи битки срещу наличните армии на държава с 20 милиона население и спря пред портите на вражеската столица.”

Корадо Дзоли, военен кореспондент на италианското издание "SECOLO” пише в книгата си "LA GUERRA TURCO-BULGARA”: "Генералният щаб и българската армия оставиха в световната военна история една кратка ярка страница с енергия, воля, познания. Най-добрата възхвала, която можем да им отдадем се състои в това да се обърнем с пожелание други да ги последват и да ги надминат при усъвършенстването на подготовката, организацията, воденето на война.”

Западни пратеници, а също и лекари участвали в чуждестранни мисии на Червения кръст по време на войната, описват детайлно невероятната физическа и психическа устойчивост на българите. Това прави и френския авиатор дошъл при Одрин в книгата си "SUR LА BATAILLE” :
"Удивявам се, когато си мисля за живота, който водеха нашите възхитителни войници, превити денем и нощем в калните окопи, където нерядко водата стигаше до коленете. Ако духът на тези мъже е железен, може да се каже, че физиката им е от бронз!”

Ст. Клеър Стобард, организирала от Англия санитарна мисия в България, пише в книгата си "WAR AND WOMEN”:
"Войници, които пристигнаха в болницата с подаващ се през черепа мозък, първоначално с парализа на говора и на крайниците, мъже с отнесени от стрелба задни части, мъже с разтрошени ръце и крака – с рани, които правят невъзможно да повярваш, като се втренчиш в тях, че това сурово, кървящо, отвратително вонящо нещо е част от човешко същество – те и всички други се възстановиха по един чудотворен начин”

А френският доктор Ребрейенд в книгата си "LES FRANCAIS AUX ARMEES DE BULGARIE” дава пример с новопристигнал ранен:
"Докаран със силно възпаление, с 40,5° температура, той веднага е отведен в изолационното, където настаняваме ранените с опасност за живота. Той постепенно се съживява, вижда, че е отделен от другарите си, заобиколен от многоброен и загрижен персонал; той разбира. През превръзките, които закриват лицето му, той се опитва да се разсмее, но изгрухтява:"Един българин не умира току така!“”

Не току така в различните битки загиват много хиляди българи, както отбелязва след битката при Селиолу Рене Пуо в книгата “DE SOFIА A TCHATALDJA”:
“1-ви софийски полк включваше елита на интелектуалната българска младеж и неговите загуби на адвокати бяха жестоки, инженери, учени, професори, актьори, беше жестока. За това говори и фактът, че към момента не се знае дали след войната Народният театър в София ще може отново да отвори врати – мнозинството от актьорите бяха убити.”

А ето, че и до сега паметникът на 1-ви и 6-и полк в столицата си остава невъзстановен, въпреки периодичното подхващане на идеята за връщането му в центъра на София.

В книгата има раздели "В БЪЛГАРСКИЯ ОДРИН” и "БЪЛГАРСКА ВОЙСКА В СОЛУН”.

За българските войници в Солун Кроуфърд Прайс казва: "Това, което солуняните видяха, бяха хубаво облечени български постови, застанали мирно пред резиденцията на своя генерал, и гръцки екземпляр, надничащ от караулката пред двореца на главнокомандващия принц, и си извадиха очевидните заключения.”

Относно Одрин научаваме, че веднага след превземането му от българите в града се появили зарзаватчийници "България“ и кафенета "13 март” (датата на падането на града). Французин, работил в Одрин е силно впечатлен от новосформирания "Одринския полк“ :
"В двора на бившата главна казарма около хиляда едри момчета се подреждат... Под селските им калпаци избива буйна, рошава коса. Все още никаква следа от униформи; само едрите им пръсти галят – с каква любов! – турските пушки, които току-що са им раздали ... И едно диво неспирно "Ура“ се понася от челото към опашката на колоната,"Ура“ от тези смели войници, толкова горди, толкова щастливи, толкова изгарящи от желание да защитават новата си родина – родина, която след три дни ще навърши два месеца.”

В книгата са включени и откъси от два западни романа с илюстрации за Балканските войни, публикувани непосредствено след битките.

"МЕЧЪТ НА ИЗБАВЛЕНИЕТО” от английския автор на приключенски романи Гилсън излиза през 1913г. Динамичното повествование, вплитащо факти и фикции, свързва английски младеж с българския поручик Петров. Този роман за Първата балканска война завършва пророчески:
"Невъзможно е да се предскаже, с някаква степен на сигурност, какво крие бъдещето за новородените Балкански сили... Нации, осъзнаващи силата на своята младеж, впрягат енергията си за война и само катастрофално поражение може да спре порива на тяхното настъпление.”

"Другият роман "ВЕЛКО, БАЛКАНСКИЯТ КАДЕТ“ от германския автор Арам е от 1914г. и в него става дума, както за Първата, така и за Втората балканска война. Драматизмът на Втората кулминира в самоубийството на един от главните герои в романа:
"Капитан Ников скочи бързо, когато позна човека, който му подаде писмо.Мъжът трябваше да влезе в палатката на капитана, докато той разпечата и прочете писмото. Капитан Ников пребледня като платно и се свлече на походния стол... Без да вдигне поглед, все още със следи от сълзи по бузите, капитан Ников се изгуби в палатката си. И изведнъж изстрел, вик. Всички се втурнаха към палатката. Капитан Ников се бе застрелял със служебния пистолет. Взеха писмото и след няколко секунди разбраха всичко: турците отново бяха в Одрин. Тази новина капитан Ников не е могъл да преживее. Затова се бе застрелял.”

Любопитно е, че няма известни подобни случаи в живота след изгубването на Одрин...

Загубата на Одрин е нещо, което кара кореспондента на “MORNING POST”, Франк Фокс да изрази съжаление в книгата си "THE BALKAN PENINSULA”: “Съжалявам, че дивата балканска дипломация обрече Одрин да се върне обратно на турците. Българите биха направили от него хубав чист град”. В книгата си той дава и следното обяснение на трагичния завършек за България на Втората балканска война:
"Накратко казано, намирам, че българският селянин-войник и офицер е джентълмен. Но като държава България не е "джентълмен“ и смятам, че тя стигна до сегашното си плачевно положение главно поради това.”

*"СВЕТЪТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ВОИН, КНИГА ВТОРА – БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913”, издателство "Изток-Запад” , от работилия преди в Би Би Си Димитър Димитров, е продължение на публикуваната миналата година "СВЕТЪТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ВОИН, КНИГА ПЪРВА”.