Капанът, в който падна България

Много или малко са 550 милиона евро? Зависи. Ако срещу тази сума България може да се измъкне от десетилетно изнудване и зависимост, може би си струва.

Сигурно сте се питали защо от няколко седмици насам българският премиер като самотен борец за мир, изправен срещу армия от "ястреби"-войнолюбци, започна с повод и без повод, щом види микрофон или камера, да повтаря, че "добра война няма", че "няма да допусне военен конфликт", че е против "дрънкането на оръжие" и "черноморски фронт срещу Русия" и че, ако народът не го харесва, ще си избере някой "смел, голям боец, който да налита с крилати ракети и да пребива руснаци".

Как така изведнъж прозря, че Черно море трябва да стане демилитаризирана зона "с платноходи, яхти, туристи, мир и любов" и "без военни кораби и подводници"?. Само поради незнание ли изтърси чутовната лъжа, че някога България е обявила война на СССР? И дори успя да свърже атентата в Ница с някаква въображаема опасност от самолети, които да летят и да "хвърлят крилати ракети" в Бургас, докато "хората бягат".

Да умилостивим Москва

Отговорът на тези въпроси, разбира се, е свързан с политическия стил на премиера, който не блести с особена последователност и привързаност към фактите. Като например този, че не някой друг, а именно Русия "дрънка оръжие", разполага подводници, кораби, крилати ракети и самолети, окупира чужди територии и поддържа взривоопасни "замразени" конфликти в района на Черно море.

От друга страна, пътем поредният му завой може да свърши някоя и друга вътрешно-политическа работа: в предизборното търсене на партньори и в омайването на обременения с исторически заблуди, но не и с прекалено много реална фактология путинофилски електорат.

Основното обяснение обаче най-вероятно е друго. На 16 юни бе обявена присъдата на международния арбитраж в Женева, според която България трябва да плати на Русия 550 милиона евро – цената на изработеното оборудване за спряната АЕЦ "Белене". Точно същия ден премиерът внезапно влезе в ролята на "гълъб" и оттогава досега не спира да демонстрира умилителна загриженост за сигурността на Русия. С благородната цел да се спестят пари, като се умилостиви Москва с галещи ухото ѝ приказки.

Този политически ход може и да е тънък и хитър, но едва ли има големи шансове за успех. Не толкова защото става дума за много пари. И не само защото "спестяването" им е свързано с толкова много технически и технологически трудности, че изглежда като пъзел, който няма как да бъде нареден, понеже част от елементите му липсват. А защото, както е отдавна доказано, "Белене" не е просто един енергиен проект. Сегашната ситуация го доказва за пореден път.

Да се отървем от реактора

Теоретично възможните изходи от тази ситуация са четири. Най-напред ни беше казано, че ще се отървем от готовия, но неплатен реактор за "Белене" (който, впрочем, все още не е виждан от никого), като го продадем на трета страна ( Иран, Индия...). Което обаче е много сложно. Защото първо: това не е като да продадеш резервни части за автомобил. Второ: трябва третата страна да го поиска.

И трето: няма как да стане без благословията на Русия. А тя, ако е искала, е можела и досега да си пласира реактора. И не е ясно дали няма да предпочете да си търси парите от България, а за третата страна да построи нов реактор срещу още повече пари, като така натовари бездействащите си заводи.

Още преди да има някаква яснота по тези въпроси, се заговори, че, всъщност, за българите най-изгоден е вторият вариант – проектът се продава на инвеститор, желаещ да строи "Белене", при което не само си спестяваме 550-те милиона евро и лихвите по тях, но и си връщаме, вложените досега, милиард и половина лева, без държавата да поема какъвто и да било ангажимент и без да дава нито лев. Даже вече имало "инвеститорски интерес".

За такъв интерес обаче досега се е говорило не веднъж и всеки път митичният "инвеститор" се оказва някой световно неизвестен авантюрист или просто подставено лице. Защото изглежда направо невероятно да се намери сериозен частен инвеститор, който да вложи много милиарди, за да се сдобие с ядрена централа с напълно неясни пазарни перспективи за възвръщаемост. А и, както свидетелстват експертите, в малка страна като България проект с такива мащаби е невъзможен без дългосрочни ангажименти и рискове за държавата.

Да довършим Белене

Така че схемата с частния инвеститор на практика се покрива и тихомълком ни тласка към третия вариант – държавата отново под една или друга форма да се заеме с довършването на "Белене".

Разбира се, аргументите срещу такова решение са също толкова валидни, колкото бяха и преди четири години. България има инсталирани мощности, които надхвърлят два пъти потреблението ѝ на електроенергия, тъй че няма никаква нужда от нова АЕЦ. Такава няма да има (след модернизацията на двата блока в Козлодуй) и в близките 30 години. А дотогава развитието на технологиите (при източниците и съхранението на енергия, при управлението на енергийните мрежи) може да предлага и да изисква други, по-евтини и по-ефективни решения.

Четвъртият вариант

Възобновяването на "Белене" е икономически безсмислено и абсурдно, но за неговите (и на руските интереси) защитници това няма значение. Защото, както стана дума, "Белене" не е просто един енергиен проект, а дългосрочен инструмент за изнудване и зависимост.
Затова "строителството" му вече десетилетия все започва и все не е стигнало доникъде (въпреки че мнозина натрупаха много пари около него).

Затова тепърва ще се нагледаме на хора, които все по-въодушевено ще се вайкат и ще доказват, че "няма друг начин". Затова и тънкият политически ход на премиера няма големи шансове за успех.

"Друг начин" обаче има и това е този вариант: да платим 550-те милиона евро и най-после да забравим веднъж завинаги. Може да са много пари. Но цената на пребиваването в капана "Белене" е несравнимо по-висока.