Коледен разказ

“Беше времето, когато купоните командваха стомасите, снабдяването с въглища и дърва беше лукс, магазините бяха празни, а ресторантите не съответстваха на празните джобове.” Разказът е прочетен по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.

Това се случи точно преди трийсет години.

Ние бяхме дузина млади и гладни софиянци, които следваха във Висшето техническо училище в Русе. Горкото училище, то просъществува само три години, след което беше налапано и изядено от Софийската политехника с гордото име… „Сталин“. Но за тези русенски години всеки от нас би могъл да разказва до края на живота си. Струва ми се, че рядко е имало такава плътна любов между един оригинален град и група оригинални чешити. Когато и да поискам, аз виждам пред себе си старата гара-пристанище, стръмните улици нагоре към центъра, където сякаш се простираше обширна театрална сцена, заобиколена с бутафорни сгради, стария хотел „Тетевен“ и сладкарницата под него, Народния театър, където хората свещенодействуваха, и църквата, превърната в опера, където някои посетители се прекръстваха. И нашата многообещаваща игра, да застанем пред халите и да питаме всяко минаващо по-хубаво момиче: „Извинете, бихте ли ми казали къде са халите?“ Остроумни отговори, предизвикателни усмивки — и познанството започваше. Возехме се на файтон с достолепието на херцози, носехме широкополи меки шапки, било нахлупени до очите, било килнати назад, въобразявахме си, че сме поети и бродехме посред нощ като призраци по брега на реката. Ние все още бяхме „господа студенти“. Последните студенти, които са били „господа“.

Но „господата“ губеха доста от фасона си, когато се натискахме кой да бъде дежурен по менза, защото дежурният можеше да яде до пукване; когато през студените дни изтръгвахме коловете от градините, за да ги напъхаме в най-бързогорящите печки на света, когато си заемахме едно и също палто, за да идем на някаква среща. Защото беше времето, когато купоните командваха стомасите, снабдяването с въглища и дърва беше лукс, магазините бяха празни, а ресторантите, както винаги, не съответстваха на празните джобове.

Затова всеки мечтаеше за ваканцията, за да иде у дома си, където все се намираше нещичко за плюскане. Ала за наше нещастие изпитната сесия през тази зима започваше много рано и фактически беше невъзможно да караме Коледа далеч от Русе. Новата година току-що бе отшумяла и не само, че не ни зарадва с нищо ново, но и унищожи оскъдните ни стари запаси от по няколко яйца, буркан захаросано сладко и проклетото кондензирано мляко, което беше помощ от чужбина за децата, но ние го крадяхме.

Три дни преди Бъдни вечер ние се събрахме в квартирата на Стефан, който през нощта бе отмъкнал цяла тараба отнякъде, и печката му беше нажежена до червено. Въпреки топлината всички бяхме вкиснати, предчувствувайки най-тъжната и гладна Бъдни вечер. И тогава може би Витлеемската звезда се смили над нас. Един от нашите най-скромни колеги, чиято майка беше аптекарка, бе срещнал във влака между Бяла и Русе млад селянин, който бил отчаян, защото не можел да намери някакво рядко и най-необходимо лекарство. Колегата беше писал на майка си и за късмет на Стойчо, така се казваше селянинът, лекарството му беше изпратено. Благодарността на човека нямаше граници. Той написа до колегата дълго признателно писмо, в което се казваше, че той би желал да му подари маса работи за ядене, но не може да ги прати по пощата и някой да иде да ги вземе. Селото се намираше на десетина километра от гара Две могили. Излишно е да разказвам какъв ентусиазъм предизвика у нас това писмо. Решихме двама души веднага да заминат, така че да се върнат за Бъдни вечер, когато щяхме да имаме „гала вечеря на пода“. Но кой да отиде? Изборът се сведе до наличност на здрави обувки и як носачески гръб. Тръгнахме Стефан и аз. Обувките бяха негови, а гърбът беше мой.

Пътуването ни до село Острица премина без приключения, като не слагаме в сметката дебелия сняг, поради който раздрънканият частен автобус отказа да се движи. Ние носехме две празни раници и крачехме в студа, стопляни от мисълта за свинско със зеле или пълнена пуйка, а в най-лошия случай — дебела домашна сланина.

Стойчо се оказа много сърдечен и гостоприемен млад човек. Може би за първи път от доста години пред нас се разстла трапеза, която ни напомни как хубаво са се хранели българите по празници. Имаше печено прасенце, приказна свинска пача, домашни наденици, кокоша чорба, баница, петмез и накрая истинска диня, която магически бе запазена, заровена в жито още от лятото. Нашите домакини постеха, така че всичко на масата беше за мен и Стефан. Ние ядохме като спасени корабокрушенци, лакомо, настървено, като че храната не беше храна, а враг, който трябваше да се унищожи с пръсти и зъби. От чиста лакомия и егоизъм ние приехме охотно поканата да останем още един ден. И когато в деня на самата Бъдни вечер потеглихме обратно, не можеше да се каже, дали раниците или стомасите ни тежаха повече. В добавък Стойчо ни връчи две кошници, от които подаваха змийските си шии две гъски. Той категорично отказа да вземе пари и когато ни изпрати до края на селото, ни каза:

„В раниците съм ви сложил още няколко кила мас и по малко брашно и фасул. Понеже селото не е изпълнило наряда, маста, брашното и фасулът са под възбрана. Затова гледайте милицията да не ви среща!“

Нашите изпитания започнаха веднага след като поехме пътя. Внезапно се развихри такава снежна виелица, че пътят не само започна да изчезва пред очите ни, но и все по-често затъвахме до кръста в нови преспи. И понеже беше пред Бъдни вечер, нямаше жива душа по целия път. Беше страшно студено и по някое време чувствувах, че лицето ми е замръзнало и се е превърнало на посмъртна маска. Възторгът ни от тежестта на раниците се изпари и по пътя ние проклинахме не само храната, но и цялата идея да идем при Стойчо. Ала най-неприятното бяха гъските. Господи, никога преди това не знаех, че тези вкусни животни имат такива отвратителни характери и умеят така болезнено да кълват. Моята гъска направи десетина опита да хвръкне заедно с кошницата, като междувременно изхапа до кръв ръката ми. Бях вече решил да я заколя насред път, когато Стефан бе осенен от гениалната идея да си свали колана, да върже своята кошница и да я пързаля като шейна. Нашето пътешествие се превърне в бродене из „мъртвите сибирски полета“. Бяхме потеглили тържествено заранта, а почти на мръкване на гара Две могили се добраха два крачещи, почти вкочанясали трупа с две замръзнали раници, следвани от две триумфиращи гъски.

Гарата се намираше на възвишение, на което, изглежда, ветровете от Румъния и България провеждаха постоянна конференция. По неизвестни, но сигурно важни съображения чакалнята беше заключена и ние четиримата — двама студенти и две гъски — застанахме на открития перон. Краката ми бяха така измръзнали, че ги чувствувах като протези, принадлежащи на някой друг. Чувствувах, че противоречието между замръзналото ми тяло и все още мъждукащото съзнание започва да изчезва. Срещу мене Стефан стоеше неподвижен, заснежен и заскрежен като паметник на незнайния воин. Часовникът на гарата бе замръзнал. И може би и самата гара бе замръзнала. Единствено на гъските им нямаше нищо. Цялата атмосфера беше толкова безнадеждна, че ние не вярвахме, че през тази бяла пустиня изобщо можеше да мине влак.

„Тук нищо друго не може да мине освен гъска!“ — каза Стефан.

Но за наше нещастие ние се бяхме излъгали. Влакът не дойде. Вместо него се зададоха два силуета, в които дори посинялото от студа съзнание би разпознало представителите на народната власт. Те бяха един лейтенант, тъничко младо момче с женствени сини очи и рунтави русоляви мустаци, и един дебел старшина, чието лице ужасно напомняше на артиста Хари Бор. Двамата бяха облечени в дълги дебели кожуси и носеха плъстени ботуши.

— Отваряй раниците! — извика лейтенантът с писклив глас, като че в нашите раници се намираше трупът на майка му.

— Мас! — извика той горе-долу с ликуването на мадам Кюри, когато открила радия. — И фасул! Че и брашно! Орехи, мед, пушено месо, сланина, яйца и не една, ами цели две гъски! Тук мирише на контрабанда!

— Искате да кажете, на черна борса! — поправи го хладнокръвно Стефан.

— Ти нема да ме учиш български! Аз знам какво е контрабанда и какво е черна борса! Това е контрабанда!

— Слушай, лейтенанте! — каза Стефан, който винаги настояваше, че с органите на властта трябва да демонстрираш мистериозна важност. — Ние сме студенти и бяхме при приятели, които ни подариха всичко това за Бъдни вечер!

Въпреки измръзналото ми съзнание почувствувах, че тук Стефан сбърка. Тези мустаци и тези женствени очи на фанатик чакаха само религиозния мотив.

— Искаш да кажеш, че вие, народните студенти, ще празнувате Бъдни вечер, ще празнувате празниците на поповете и реакцията, ще се кланяте на религиозните дивотии! Какви студенти сте вие, бе? — гласът му изпищя като ехо от виелицата.

— Нали знаете, просто традиция, не е работата до вярване… — опитах се да загладя религиозния конфликт. Но Стефан, който беше инатливо магаре, студено и ясно каза:

— Защо пък да не вярвам! Аз съм християнин, това е мой празник и не е ваша работа!

Оттук нататък само атомна бомба можеше да възпре лейтенанта. Законът за маста, брашното и фасула беше на негова страна.

— Аз ще ви дам един Бъдни вечер, та ще го помните цял живот, контрабандисти!

— Черноборсаджии! — поправи го Стефан, който, изглежда, беше развеселен от срещата с лейтенанта.

От перона, в колона по един, ние с милиционерите и гъските се отправихме зад гарата по някаква пътека към участъка. Лейтенантът крачеше пред нас и продължаваше да надава бойни викове:

— Сега, когато работническата класа гладува, когато ние водим борба на живот и смърт с най-подлите и най-мръсните врагове, които има по земята, нашите студенти, народните студенти, стават контрабандисти! И отгоре на всичко — религиозни контрабандисти! Ще празнуват Бъдни вечер с поповете!

Знаех, че сигурно щяхме да изпуснем влака. Но се надявах, че поне в участъка ще бъде по-топло.

Озовахме се в голяма, абсолютно празна стая без прозорци, но с яки железни решетки. Явно това представляваше арестантската стая на участъка. Раниците ни бяха взети и върху пода на стаята се намерихме само ние и гъските. Изглежда, те също бяха респектирани от милицията и започнаха да се държат по-примирено, и даже ни поглеждаха с известно съчувствие.

— Бъдни вечер, а! Ще ви дам аз една Бъдни вечер! — извика лейтенантът и отиде да търси кантар, на който да премери съдържанието на раниците.

До този момент старшината с физиономията на Хари Бор не бе проговорил нито дума. След като лейтенантът изчезна, той дойде при нас, притвори вратата, поднесе ни кутия с цигари и каза:

— Слушайте сега, момчета. Заради вас ще трябва да седя цяла нощ в участъка да ви пазя. А пък аз си имам семейство и деца и искам като всички да си карам Бъдни вечер. Лейтенантът не е лошо момче, но религията му боде в очите. Като се върне сега, кажете му, че никаква Бъдни вечер няма да празнувате, ами така, от глад сте ходили до Острица, и може да ви пусне да хванете влака в 12 часа!

Но тук Стефан за моя голяма изненада изтърси:

— Старши, аз заради твоя лейтенант от Бога не се отмятам!

— Тогава ще караш цялата Коледа тука! — сопна му се старшината.

— Ще я карам!

— Да ама и аз трябва да стоя тука заради тебе! — повиши глас старшината. — Слушай, младо, свети Петър три пъти се е отметнал от Бога, та кой си ти да не се отметнеш!

— Аз не се казвам Петър, казвам се Стефан! — отвърна моят колега.

Старшината вдигна ръце и излезе, заключвайки вратата. Докато се готвех да излея яда си срещу Стефан, лейтенантът се завърна с кантара.

— Сега ще падне малко писане! — каза заядливо той.

— Внезапно Стефан скочи на крака и с някакъв наполеоновски глас ревна:

— Слушай, лейтенанте, ако ме държиш още половин час, аз ще ти обръсна мустаците! Ти знаеш ли кой е другарят Младенов?

Лейтенантът се стъписа за миг и със снижен глас попита:

— Кой е другарят Младенов?

— Ако не си научил, ще научиш! — викаше Стефан.

За първи път видях как по лицето на лейтенанта премина съмнение, което се превърна в колебание. Той остави кантара на пода и излезе.

— Както я караш, ако излезем оттук след един месец, пак ще сме добре! — казах аз, почти сигурен, че ни чакаха тежки часове.

Настъпи дълга тишина. Чувствувах адска болка в краката и в ръцете. Проклинах за кой ли път и Стефан, и Бъдни вечер, и гъските, и всичко.

Към осем часа вратата се отвори и се появи Хари Бор.

— Хайде момчета — каза с неочаквана любезност той. — Бързо, че има един товарен влак и ще им кажа да ви качат във фургона! Ами ако бяхте казали още отначало, че сте хора на другаря Младенов, нямаше да има никаква разправия. Лейтенантът се извинява, но вие сте си виновни! Хайде, да не изпуснем влака!

Във фургона на товарния влак ни лъхна най-сладката и най-болезнената топлина на земята. Едва когато болките понамаляха, попитах Стефан:

— А кой е този Младенов?

— Де да знам! — отвърна той. — Трябва да има някакъв Младенов, иначе нямаше да ни пуснат!

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа”. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

* Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков в Портал „Култура“, откъдето Mediapool го препечатва без редакторска намеса.