Ляв фашизъм

Терминът "ляв фашизъм“ се употребява за пръв път от известния германски философ Юрген Хабермас през 1968 г. като обозначение за антидемократични позиции на някои лидери на тогавашното студентското движение в Западна Германия, на което Хабермас иначе до голяма степен симпатизира. Този термин идва да ни подскаже, че фашизмът като политическа нагласа и манталитет не е запазена марка на крайно десни идеологии, а че се среща и при политически субекти, които се смятат за леви.

Днес, 45 години по-късно, виждаме колко точно понятието "ляв фашизъм“ описва определени политически тенденции и явления на много места в Европа. Така например, позициите и публичните изяви на неонацистката германска партия НПД (Nationale Partei Deutschlands), която междувпрочем Федералното правителство от години опитва да забрани, са белязани от пламенна анти-капиталистическа и анти-глобалистка реторика, която иначе се среща само при представителите на левичарската ортодоксия.  В рамките на тази реторика големите транснационални компании се представят като злокобни сили, изсмукващи корените на локални етнически общности, и поробващи техните членове в полза на космополитни глобални играчи, зад които не рядко, и повече или по-малко открито, се привиждат "ционистки кръгове“.

Не един и двама наблюдатели на съвременния български политически живот с право отбелязват, че точно тази фашизоидно-антиглобалистка реторика е отличителен белег на партия "Атака“. Според мен са прави тези, които смятат, че идеологията на "Атака“ е по-скоро лява, отколкото дясна:  Нека не забравяме, че основна точка в последната предизборна кампания на "Атака“ бе популисткото искане за масово и рязко повишаване на заплати и пенсии чрез "освобождаването“ на страната от "оковите“ на "чуждестранния капитал“, уж експлоатиращ нейните национални богатства.

С оглед на факта, станал очевиден най-късно след прегласуването на президентското вето за актуализация на бюджета на страната, че правителството разчита на подкрепата на "Атака“ и че получава тази подкрепа, възниква въпросът, доколко нагласи и възгледи на левия фашизъм могат да бъдат разпознати в политиката и на това правителство, както и на партията, с чийто мандат то управлява.

Разбира се, аз съм далеч от мисълта, че правителството на Орешарски може да бъде наречено "фашистко“, или пък че БСП може да бъде като цяло определена като ляво-фашистка партия. Все пак тези политически субекти публично се позовават на принципите на политическия плурализъм и на парламентарната демокрация – колкото и формално и повърхностно да изглежда понякога това позоваване. През последните години към БСП със сигурност са се присъединили (като членове или като симпатизанти) и немалко демократично мислещи хора, търсещи алтернатива на авторитарното и в много случаи некомпетентно управление на ГЕРБ, и надяващи се, че БСП ще се развие като "нормална“ социалдемократическа партия – тоест, че нейното кадрово и електорално ядро няма да е повече съставено от биографично вкоренени в комунистическата номенклатура лица, от представители на олигархичния червен капитал, натрупан от фондовете на репресивния апарат на комунистическия режим, както и от носталгици по същия този режим.

Политиката на БСП през последните месеци красноречиво показа, колко напразни са били тези надежди – за това човек може да се увери дори и само от снимките на водачи на тази партия, демонстративно носещи пионерски връзки на Бузлуджа, или от лозунгите на доведените с автобуси техни поддръжници на манифестацията в София заради извънредното заседание на парламента на 16 август. Продължаващата пост-тоталитарна идентичност на БСП е още едно основание да се постави  въпросът, доколко политиката на тази партия и на подкрепяното от нея правителство не проявява фашизоидни мостри на мислене и действие – дори и да би било пресилено тази политика да бъде като цяло определена като фашистка.

Според мен политиката на БСП и на подкрепяното от нея правителство показва следните три фашизоидни прийоми, добре познати например от нацисткия режим  през 30-те години на миналия век в Германия: (1) систематичното клеветническо, лично дискредититане на критиците на собственото управление, и отказването на каквато и да била аргументативна дискусия с тях; (2) представянето на тези критици като агенти на чуждестранни, транснационални сили; (3) опити за овладяване на гражданското общество чрез създаване на имитати на граждански организации и активности.  Всяка от тези три фашизоидни характеристики заслужава малко по-подробно обсъждане.

(1) Протестиращите срещу правителството на Пламен Орешарски имат поне един силен, много добре обоснован аргумент за искането на неговата оставка. Именно Орешарски предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС  и поради това именно Орешарски носи основната отговорност за позорният избор на Пеевски и за отменянето му само няколко дена по-късно: две действия, които напълно разрушиха авторитета на настоящия български парламент. С опита за налагане за шеф на ДАНС на може би най-емблематичната фигура на българската олигархия очевидно се целеше да бъде злоупотребено с тази невралгична държавна институция, като тя бъде използвана за саморазправа с противниците на партиите, подкрепящи правителството. Поемането на отговорността за такова действие, което не е просто “гаф“, а е абсолютно несъвместимо с базови принципи на демократично поведение, може да означава във всяка държава член на ЕС само едно: незабавна оставка.

Правителството на Орешарски, поддържащите го партии БСП, ДПС и "Атака“, както и прислужните му медии от групата на същия този Пеевски, нито за момент не се опитаха да оборят съдържателно тези според мен напълно състоятелни и обосновани аргументи на протестиращите. Вместо това те водят кампания за лично дискредитиране на изразителите на тези аргументи, включително и на президента на републиката, чрез вписването им в конструирани "кръгове“ и изработването на нагли и същевременно нескопосани компромати. Нека да припомним, че лично председателят на БСП Сергей Станишев е водещ участник в тази кампания, например с внушенията си за някакъв кръг "Капитал“, който уж организирал и финансирал протестите. В същото време министър-председателят непрекъснато демонстрира нежеланието (или неспособността) си, публично да оспорва аргументите на протестиращите за неговата оставка.

Всичко това е отровно за развитието на демократична политическа публичност в България, разбирана като арена на противоборство на аргументи. В тази връзка не мога да се въздържа да не спомена, че за това развитие не благоприятства и пост-модернисткият релативизъм на редица български интелектуалци и политически наблюдатели, размиващ разликите между състоятелни аргументи и идеологически заклинания. В рамките на този релативизъм и едните, и другите изглеждат като “възможни интерпретации“, транспортиращи групови интереси и властови аспирации. Но това е тема на друг разговор.

(2) Известен ляво-фашистки прийом е дискредитирането на политическите противници като агенти на "международния империализъм“, докато дясно-фашистите ги представят преди всичко като проводници на "световния ционизъм“. Интересно е, че активистите на кампанията срещу протестиращите са само на една крачка и от двете заклинания, когато представят протестиращите като "соросоиди“, тоест като "агенти“ не на кой да е, а на Джордж Сорос!

Това внушение е толкова нелепо, че на мен ми е просто неудобно да го тематизирам. Но то е симптоматично за фашизоидните тенденции в мисленето и действията на защитниците на правителството на Орешарски, така че се налага да се занимаем накратко с него.  

Както е добре известно, международната мрежа от фондации на Сорос е посветена на каузата на утвърждаването на принципите на отвореното общество в страни, които се опитват да преодолеят тоталитарни обществени модели. Финансирането на проекти от тези фондации се осъществява на основата на ясни и прозрачни правила. Това финансиране е посветено на една кауза,  която, поне на думи, е приета и от БСП и ДПС, а не на обслужване на частни икономически интереси – още повече, че самият Сорос отдавна не участва в икономически активности. Но разликата между работенето за кауза и обслужването на клиентиелистки интереси изглежда е извън мисловния хоризонт на поддръжниците на правителството,  който като че ли е ограничен до постулатите на класовата борба, както показва едно нашумяло изказване на Антон Кутев от преди няколко седмици. Еврейският произход на Сорос изглежда го прави особено подходящ кандидат за набеждаването му за основен "кръстник“ на протестите. Все пак да не забравяме публичните антисемитски изказвания на прословутия лидер на контра-протестите Мишо Шамара. На мен не ми е известно министър-председателят или лидерите на БСП и ДПС да са осъдили тези изказвания.

(3) Централен момент в тоталното овладяване на властта от нацистите в Германия през 30-те години на миналия век е един похват, който често бива описван с немското понятие Gleichschaltung – включването на широки социални слоеве в нацистката политика чрез креирането на марионетни обществени, уж граждански организации, пропагандиращи и провеждащи тази политика. Тук паралелите с действията на  сегашното правителство и поддържащите го партии са повече от очевидни. Нима всички не станахме свидетели на това как хора, доведени с автобуси от различни селища на страната на "граждански протест“ срещу президента на 16 август, разказваха по националните телевизии, че пътуването им до София е било инициирано и организирано от местни функционери на БСП? Нима премиерът не води "граждански диалог“ единствено с подкрепящи го организации, които организират контра-протести, несъизмеримо по-малобройни от демонстрациите срещу правителството, и които в някои случаи се предвождат от откровени рецидивисти?  И нима много от назначенията на новото правителство, начело със скандалния опит за назначение на Пеевски за шеф на ДАНС, не са тъкмо опит за Gleichschaltung на държавните институции?

Всички тези фашизоидни мостри могат да предизвикат единствено възмущение у всички хора с що-годе нормална морална сетивност. Въпросът е как това морално възмущение да бъде преведено в ефективни и легитимни политически действия.

*Красимир Стоянов е професор и ръководител на катедра по философия на образованието в Университет Айхщет, Германия.