Маастрихтският провал

Една от основните цели на Европейския съюз и една от причините за съществуването му е постигането на икономическа стабилност и устойчив растеж на Стария континент. Сами по себе си това са понятия, лишени от особен смисъл и без практическа стойност, чиято основна роля е да звучат добре в политически речи и доклади.

Именно по тази причина след близо 50 години на политики на уеднаквяване и сближаване на икономическите политики на страните членки през 1992 г. еврократите решават, че е необходимо помпозните понятия най-сетне да бъдат изпълнени със смисъл и да им бъдат придадени конкретни измерения и параметри. В резултат на това се раждат т.нар. Маастрихтски критерии, които залагат ограничения на няколко основни макроикономически показателя, за които се предполага да гарантират икономическата стабилност на страните от ЕС [1].

По-късно критериите се ползват и като условие за съмнителната чест определена страна да стане част от еврозоната.

И наистина – заложените критерии на книга звучат съвсем разумно за всяка една страна, която спазва относително разумна бюджетна политика – не повече от 3% бюджетен дефицит, инфлация не по-висока от 1.5% над средната стойност на трите страни с най-ниска инфлация в ЕС (понастоящем 2.5%), не повече от 60% държавен дълг като част от БВП.

И най-добрите политики обаче не струват и пукната пара, в случай че не се прилагат реално.

До каква степен всъщност страните от ЕС се съобразяват с ограниченията, които сами са си наложили?

Таблицата показва последните налични данни за показателите на страните-членки по различните критерии (за 2012 г.)

Източник: Евростат. (Легенда: в зелено са маркирани страните, които отговарят на критериите, в жълто – тези с приближаващи се стойности, а в червено тези, които не отговарят)

Изводите от разглеждането на данните са повече от очевидни. От всички страни от Европейския съюз единствено България, Естония и Литва успяват да покрият всичките критерии, или поне да се приближат до тях[1]; обратно, някои страни, например Португалия и Ирландия, дори не се приближават до нито едно от изискванията.

Иначе казано, ако Еврозоната се градеше през 2012 г., едва три страни биха отговаряли на условията за участие в паричния съюз. Днес членките не са в състояние да спазят изискванията, които сами са заложили. Въпреки това броят на наказателните процедури е незначителен.

Официалното обяснение на настоящото състояние е икономическата криза и необходимостта от целенасочени държавни политики за борба с нея [2]. През 1998 г. The Economist обяснява подробно защо повечето от страните (от тогава все още бъдещата еврозона) не са в състояние да се придържат към критериите [3]. Още тогава списанието предвещава скорошния край на тази очевидно непостижима регулация.

Петнадесет години по-късно обаче ЕС продължава да твърди, че уравниловката е разумна и, въпреки доказателствата за нейния провал, се опитва да се придържа към нея.

Необходимо е бюрократите в Брюксел да възприемат една съвсем различна линия на разсъждение. След като в исторически план повечето държави никога не са успявали да се съобразяват с критериите и това никога не е водило до особени последствия (даже, както е в случая на Гърция, е водило до щедри помощи за спасение на икономиката), следва да се запитаме дали въобще има смисъл от съществуването на критерии, които хронично не се спазват, и на механизми и наказания за тяхното налагане, които системно не се ползват?

Отговорът е не.

Изследванията на проблематиката сочат, че опитите за вкарване в еднакъв калъп на значително различаващите се една от друга европейски икономики водят по-скоро до негативни резултати [4].

От една страна, очевиден е провалът на критериите да постигнат оригиналната си цел, а именно да гарантират стабилността на еврозоната и на европейското икономическо пространство като цяло. Случилото се със страните от PIIGS (PIIGS - Portugal, Ireland, Italy, Greece and Spain - бел. ред.) от началото на кризата е пример как "механизмите за стабилност“ са първата жертва в момент на трудности.

Друг крещящ проблем е чисто политическият, а не икономическият характер на предписанията – конкретните им стойности са съвършено случайни. На практика липсва реална обосновка защо тяхното спазване се счита за магическа формула за успех и съответно не носи на държавите, които се придържат към тях, много повече от съмнителен престиж в очите на останалите.

Самият опит за дефиниране на икономически успех през няколко бюджетни характеристики е обречен на неуспех [5]; тук прозира етатисткото схващане, че ако "натъкмим цифрите“ всичко ще е наред. В този смисъл, без значение е точно кои са подбраните индикатори, при положение че избраният подход е тотално сбъркан.

България е най-подходящият пример как връзката между тези няколко случайни показателя и реалното икономическо развитие реално няма, а за усилията си не получаваме много повече от потупване по рамото от Брюксел от време на време. Не се опитвам да кажа, че целта на критериите – постигане на балансирано и консервативно бюджетиране – е лоша сама по себе си; избраният подход на случайно регулиране и налагане на ограничения обаче е крайно непродуктивен.

На трето място, те се основават на погрешна прогноза за бъдещето – през деветдесетте години създателите на еврото очакват, че всички членове на ЕС ще прегърнат идеята за общата валута и ще се стремят да станат част от еврозоната. Както стана ясно в следващите години обаче немалка част от страните (като Великобритания и Дания, които на референдум решават да не стават част от еврозоната, или Полша и Чехия, които не полагат особени усилия към присъединяване) предпочетоха да запазят независимостта на националните си валути, вместо да се подчинят изцяло на контрола на ЕЦБ, което прави спазването на случайните правила излишно и безпредметно натоварване, при положение че крайната им цел не се счита за приоритет от тези държави.

В крайна сметка от критериите остава само неуспешен – и самоцелен– опит да се наложат общи рамки и ограничения на прекалено различни икономики. Дори и да си поставят наглед благородни цели, каквато в случая е умерената и дисциплинирана бюджетна политика, то подходът отгоре надoлу, целящ уеднаквяване, неизбежно опорочава и изкривява резултатите.

Остава единствено да се надяваме, че ЕС е научил урока си – опитите за изрязване на икономики по калъп са обречени на прoвал – и няма да си поставя подобни непостижими цели в бъдеще.

___________________________________________

[1] Естония е единствената, която го прави, но тук трябва да имаме предвид, че в нейния случай е невъзможно изчисляването на дългосрочен лихвен процент, виж тук.

[2] И въпреки че обикновено в публичните си изказвания лидерите на европейските държавиговорят за austerity и за "затягане на коланите“, то горните данни сочат точно обратното – в сравнение с периода преди кризата, европейските държави всъщност харчат повече.

[3] http://www.economist.com/node/159467

[4] Например Paleta, T, Maastricht Criteria of… Divergence?, Review Of Economic Perspectives 2012

[5] Както ЕКИП е писал и преди, макроикономическите индикатори само до известна степен представят реалното състояние на икономиката на дадена страна.

* Анализът е публикуван в блога на ЕКИП.