Медийната върхушка у нас е една от най-вредните

Как оценявате медийната и публичната среда в България няколко дни преди изборите? 

Има голяма разлика между медийна и публична среда. И това е сериозен проблем на късната демокрация и късния капитализъм. Публичността в идеалния си вариант представлява поле, където гражданите се проявяват със своето гражданско качество. Т.е. водят дебати, спорове в името на общественото благо, защото защитават града, страната си, социалното цяло, в което живеят и за което се грижат – така, както еколозите защитават въздуха, който всичко дишат.  

Предполага се, че идеалната публичност е средство за натиск върху изпълнителната власт, народът проявява своето мнение и то има тежест и влияние.. Това мнение е съставено от разнородни и спорещи отделни индивидуални позиции и в този смисъл публичността, в своята идеална норма, е непрекъсната дискусия, от която трябва да следват политически и социален ефект.

Медиите фрагментират публичността, но това е най-малката беда. Публичността през медиите се превръща в пазар. Принципът на пазара е различен от принципа на публичността. На пазара се продават стоки и се защитават индивидуални интереси, а не се обсъжда общото благо.

В този смисъл, когато медиите се намесят в публичността, тя се комерсиализира и човек не знае определена медия в кой случай какво защитава – дали общото благо или индивидуалните интереси.  

Затова е важно е да се разбере, че има основна разлика между принципа на пазара и принципа на публичността. Медиализацията на публичността е равносилна на нейната комерсиализация, а това значи, че вече не спорещите граждани, а пазарните интереси започват да оказват натиск върху политическата сфера и изпълнителната власт. Чрез това,  пазарът, който е в късното капиталистическо общество е станал всеобемащ и е на път да погълне другите сфери. Той започва да се намесва не само в публичността, но и в областта на политическото, там, където отделни индивиди, партии и движения спорят за лидерство и за легитимната власт.  

Къде тогава е ролята на медиите в подкрепата или неподкрепата на този процес?

Самите медии са се размножили по най-разнообразни начини, но ако очертаем два идеални полюса – единият е този на комерсиалните медии, които не се интересуват от нищо друго, освен от своята печалба /в тоя смисъл са готови да продават всичко и на всякаква морална и политическа цена/, а другият е полюсът на некомерсиалните медии, които така да се каже, се ръководят от идеална цели.

Това са две идеални положения, които никъде не са реализирани в своята чиста форма, а в България хибридите са размножени по най-разнообразни начини. Интересното е, какво се случва когато разрасналият се медиен пазар навлезе в територията на политическото – той започва да играе ролята на четвърта власт с една особеност – тази власт е безконтролна. За разлика от съдебната, законодателната и изпълнителната, които взаимно се контролират, предполага се че публичността се саморегулира чрез дискусията и нормите на истината и общественото благо: те обаче отпадат при медийната власт, която претендира, че представлява публичното мнение, а всъщност представлява пазара. Регулаторите на честната дискусия престават да действуват. Там регулатори са конкуренцията и пазарният успех, а не истината. Разбира се,  от некомерсиалния полис на медиите има съпротива – те се опитват да въведат етични норми и кодекси, както  и минимални законови ограничения /защото другото би било ограничения на свободното слово/. Но, разгледани като пазар,  медиите нямат друг контрабаланс освен конкуренцията. И това е конкуренция между звезди, рейтинги, известност, видимост  – те.е. между образи и медийни привидности, а не между истини и блага. И това не е български проблем, а световен.

В тази ситуация българската медийна среда, монополизирайки видимостта,  произведе специфични политически играчи.Те могат да бъдат наречени представители на четвъртата власт.  Поне двама от тях са очевидни медийни творения, единият се казва Волен Сидеров, а другият Бойко Борисов. За последния,  който е любимец на медиите и прекрасно се “продава” на българския медиен пазар, казват че даже нямал PR – не му бил нужен, до такава степен медиите сами го търсят.  

За това вероятно има много причини. Борисов извършва типично популистка манипулация – той е на власт, но си е запазил позицията на протестиращ. Към това е прибавил чисто медийни качества мъжкарско-балканска безцеремонност/, която се харесва едновременно и на жените /по едни причини/, и на мъжете /по други/. Неговият номер е непрекъснато да се прави на различен от политическата класа, към която принадлежи.

Както си спомняме, Волен Сидеров пък беше излъчен като фигура от телевизия Скат, беше стилизиран до полу-фашизиоиден образ /облекло, жестикулация, реторически похвати, силни националистически послания, откровен расизъм/  и от медийна фигура директно стана политическа.

Забавното обаче е , че въпреки намесата на медийни играчи в политическото поле, избирателната активност продължи да спада. Това, според мен, е симптом за следното/ не само спада престижът на политическата класа, а този процес започва да се прехвърля и върху класата на медийните звезди, монополизирали четвъртат власт. .В началото на прехода политическите партии и публичните фигури бяха способни да мобилизират огромни маси, сега все по-малко са способни на това. Но медии и фигури като Слави Трифонов бяха в състояние да организират огромни публики и да ги манипулират по определен начин, това време вече свърши, недоверието на населението се е прехвърлило и върху тях. 

Това се отнася и до хора като Волен Сидеров, които  манипулират през медиите определени публики, но последните се стесняват,  хората, които се интересуват от всичко това, стават все по-малко.

Аз намирам за позитивен процес това, че  недоверието към политическата класа  се прехвърли и към медийната, защото, според мен, медийната класа, или по-точно нейната върхушка,  в България е една от най-вредните. Добре е, ако обществената енергия се изтегли от нея, включително аз лично ще се радвам тиражите да паднат, рейтингите на тв предаванията да се сринат, та най-накрая да се разбере, че този принцип, по който важни публични истини се заменят скрито със своите комерсиални двойници и стават просто стоки, е просто разрушителен за обществото.

Разбира се, има и други процеси. Има микропублични пространства, разнообразни форуми, които са невидими за медиите, те са под равнището на официалната “публичност”.  Такова например  е “Червената къща”, където се срещат млади хора, обменят мнения, спорят, дискутират,предполагам, че и в София, и в  провинцията има много други подобни места, които не са обществено видими. Аз съм убеден, че тъкмо в тях текат важните обществени процеси, тъкмо в тях се подготвят различни хора и промяна, която в момента можем само да подозираме.

Медиите налагат ли ни стереотип на мислене?

Не искам да обиждам целокупната медийната класа в България, говоря за монополистите на видимост.  Има страшно много други журналисти в България, които са едновременно професионалисти и граждани: те са хора с критично мислене, точни информатори, добри коментатори, те правят разследваща и сериозна журналистика. Т.е, има пространства и ниши, в които има точки на съпротива срещу процесите на медиализация и комерсиализация.  В тоя смисъл те трябва да бъдат използвани. Но първо трябва да се изясни какъв е проблемът, за който говорихме в началото – за разликите между политическа сфера, медиен пазар и публичност.

В предизборна кампания сме, а се оказва, че много хора нехаят, че предстои вот.

Ако съм Рупърт Мърдок или някой главен редактор на вестник, щях да се тревожа от този факт. Тревогата отдавна трябва е напуснала политическата класа, която е загубила своята легитимация и някак си стои в безвъздушното пространство. Защото движението надолу застрашава вече и медийните звезди, четвъртата власт. Има огромна криза на фигури във всички сфери.  Самият факт, че т.нар. дясно пространство трябваше толкова време да излъчва Неделчо Беронов, показва, че няма хора.

Новият проблем, обаче е тъкмо в това: вече и медийната класа е дискредитирана. На нея хората не ѝ вярват, не се хващат на манипулациите ѝ. Народът е уморен. Неговата социална енергия отива другаде. Тя се капсулира в частни отношения, в семейството, в приятелски кръгове  и ние не знаем това. Макар че последните години имаше поне три ярки симптома, за това, че текат подводни процеси, за които знаем малко - говоря за избора на Симеон Сакскобургготски, за внезапния възход на фигури като Бойко Борисов и Волен Сидеров. Те сами по себе си са много различни, но за един момент успяха да олицетворяват онова, което народът искаше: т.е. изхитриха се да символизират чрез себе си въпросните “подводни” процеси.  Резултатът обаче: народът за известно време ги припознава за свои говорители и после отново оттегли своето доверие. Това се случи вече на царя, а аз лично очаквам, че ще се случи и с другите двама.

Какво тогава трябва да се промени?

Цивилизацията. Става дума за усвояване на една политическа и гражданска цивилизация, която се добива трудно. Тя се придобива с тежки всекидневни микро-битки, с образование, с възпитание в семейната среда, с авто-възпитание.  

Напоследък се заговори за протестен вот. Според някои мнения той е също гражданска позиция.

И аз ще гласувам не защото съм възхитен от определена политическа фигура, а защото няма друга. Но, честно казано, подобно на всички и аз съм много уморен от това, ужасно ми е писнало, всъщност вече не искам да гласувам така. Изборът все повече е в това дали да гласуваш или не. Но ако не гласуваш, увеличаваш потенциалното напрежение в обществото.

Все пак ще повторя:  смятам, че единственият шанс е бавната, европеизираща промяна -  което в последна сметка означава гражданското съзнание и публичното мнение да застанат редом до пазара и борбата за власт, без да ги отричат, разбира се, а  да бъдат техен коректив и опонент. И освен това значи още върховенство на закона -  да живеем по определени правила и норми. Към това трябва да прибавим още и нуждата от  де-провинциализация и  усещане, че живеем в целия свят, глобално мислене. Впрочем, тъкмо българските медии скрито провинциализират българското общество, създават му усещането, че е малка, фамилиарна общност, “нашите”, които са приницпно различни от всички други. А това е хранителна среда, в която фашизиодно-националистически послания могат да имат опасен ефект.