На един 11 май

Дотолкова свикнали сме да отбелязваме датите, обагрени с кръв в календара – на въстания, битки, преврати – че ден като 11 май (ден стародавен, посветен на паметта на светите братя Кирил и Методий) някак не се вписва в него. Сякаш това листче от календара просто бива отвято от историята, още повече, че – ето го аргументът! – празникът е двоен (отбелязва се по стар и по нов стил). Съответно и новото му държавно-установено честване на 24 май като Ден на българската просвета и култура (и на славянската писменост – в разширения му вид) изцяло надделява.

Щом толкова много неща в историята ни са раздвоени или пък насила сдвоени, защо тогава и честването на Солунските братя да не е в две версии: църковна (11 май) и държавна (24 май)? Един вид – всекиму своето.

Затова на всеки 11 май Църквата почита паметта на светите равноапостоли Кирил и Методий, както е било отколе (навярно още от XII в.). Сетне, в средата на XIX в., българското Възраждане само възкресява традицията. Казвам само, защото е лесно да си представим как и защо между XIV и XIX в. зейва пропаст: паметта за делото на светите братя е заличена, словата оскъдняват, почитта също.

И тъй до онзи 11 май 1857 г. в Цариград, за който се знае малко. Изглежда сполуката с появата на българската църква "Св.Стефан" в столицата на империята е подбудила и епархийското училище, поставено под покровителството на светите братя, да почете паметта им. Учениците просто изпяват няколко църковни песнопения пред иконата Св. св. Кирил и Методий, без да си дават сметка, че тяхното възпоминание не само възкресява традицията, но и поставя едно ново начало – на таченето на словото, буквите, книжнината и всенародното просвещение. Обърнете внимание, че празникът е преди всичко учебен, напълно неинституционален, ни най-малко помпозно тържествен.

На следващата година, както научаваме от спомените на видния наш книжовник и педагог Йоаким Груев (никога непреиздадени!), той, развълнуван от това събитие, решава да отправи покана чрез "Цариградски вестник", подсещайки обществеността, че "народен дълг е да почитаме и славим паметта на нашите първоучители".

Поканата, съпроводена от частни писма до негови приятели и други учители, намира благосклонен прием и ето че на 11 май 1858 г. в Пловдив, както и в други съседни места, се отбелязва тази дата отново като училищен празник – "без участието на народ и духовенство".

Възпоменателната инициатива набира сила и скоро нещата се променят. Йоаким Груев свидетелства:

Бляскаво празнуване паметта на Св. св. Кирил и Методия се начна в Пловдив на 1860 г., когато градът се сдоби с българска църква. На 11 май, след тържествено богослужение в храма "Св.Богородица", духовенството, придружено от ученици и от народ, с литии отиде в училището, дето след водосвет аз изрекох поучително слово с обяснението на празника… Така се положи начало на тържественото празнуване на 11 май, който от година на година се обобщи не само по цялата Пловдивска епархия, но и по цяла България, и от училищен празник, какъвто беше изпърво, достигна да стане всеобщ, народен Великден.

Същото потвърждава и в един късен спомен Иван Вазов, отбелязал като дете първия 11 май в Сопот:

Има някаква великденска тържественост в този ден, светъл и благодатен. Защото и 11 май е един Великден, Великден на духа и на просветата, на възкресението на новите надежди през векове заспалите сили на един народ, лишен от велики традиции и жаден от тях.

За да се стигне до онзи 11 май 1867 г. в Калофер, когато един местен даскал, син на най-почитания просветен деец в града, решава да политизира самото това честване. Речта на Христо Ботев е скандална, тя взривява духовете и скоро след това баща му, даскал Ботьо Петков, прави всичко възможно, за да му осигури отново стипендия за Одеса, ала буйният деветнайсетгодишен младеж решава друго и свърва към емиграция в Гюргево. Какво е съдържанието на тази реч можем да съдим по една късна Ботева публикация във в. "Знаме", посветена на 11 май и делото на Солунските братя (от 9 май 1875 г.).

В този свой текст Ботев едновременно универсализира събитието и го секуларизира:

Днес почти сичкият славянски мир празнува денят 11 майя и днес секи славянин въздава чест и хвала на двамата наши солунски братия Кирила и Методия. Тие са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история, и тие са представителите пред богът на славянският братски, равноправен и свободен съюз. Като българи и проповедници на свободата, на братството и на сближението между славяните, наша длъжност е да видиме какво значение има и тряба да има за назе денят, в който ние празнуваме памятта на нашите равноапостолни братя. За нас не е важно дотолкова тяхното значение в историята на християнството и на православната возточна черкова, затова ние оставяме в мир и покой епохата на тяхната деятелност и обръщаме се към съвременното значение на празникът 11 майя.

За Ботев датата 11 май е важна и като "празник народен, празник, който трябва да ни въодушевлява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение". В този смисъл 11 май е значим, доколкото е положил началото на една "славянска култура", която и днес продължава да сближава отделните славянски племена. Този ден е важен и доколкото отваря една от онези страници в историята, в които "българският гений е записал важни и знаменити събития", доколкото и ние сме допринесли с нещо "за историята на общочовеческия напредък".

Хоризонтът на този празник според Ботев е именно Просвещението (разбира се, светско), което сближава отделните европейски народи, а българинът като европеец трябва да е горд с приноса си по предаването на кирило-методиевото наследство на другите славянски народи, превръщайки се, можем днес да кажем, в "народ-конструктор" на културната идентичност на немалко европейски (че и "евразийски") народи.

А пък втората Ботева теза, която и до днес продължава да се преповтаря, е още по-секуларна: "делото на двамата Солунски братя" (мислени направо като славяни, а в по-ново време едва ли не като българи) трябва да се мисли отделно от "византийската зараза". Не знаем какво е говорил през 1867 г., но през 1875 г. той е напълно прям и краен: "11 май е празник над православно-разбойническия разврат". И още: "Паметта на Кирила и Методия се избърса из минеите на фанариотската черкова…".

С други думи, този 11 май, който "ще бъде празник на нашата революция и нашата свобода", трябва да се мисли изцяло като "ден на просвета и култура", ала извън историческите си рамки, извън християнската си същност, извън цялото дело на светите братя, които освен гениални филолози, преди всичко са били християнски мисионери.

Изведем ли романтико-просвещенската теза на Ботев докрай, би трябвало да заключим следното: най-добре би било този 11 май не просто да е някакъв друг празник, а да е направо друг ден. Което и става през 1916 г. с ненадейното преминаване на България към Григорианския календар – налагат го неумолимите изисквания на Първата световна война, доколкото е имало сериозно разминаване между датите в българските и немските документи и заповеди, което на фронта може да е наистина фатално. И все пак правителството на д-р Васил Радославов решава да прилага новия календар гъвкаво. Разрешава се примерно на хората да запазят рождените си дати, стига да пожелаят. Денят 11 май, празникът на св. св. Кирил и Методий, бива обаче задължително фиксиран на датата 24 май. Нещо повече, задължават се околийските управители да организират съответните училищни чествания като на държавен празник. И тъй като правителството е прогермански настроено, празникът, разбира се, вече е "ден на българската просвета и култура" (всякакво там "всеславянство" постепенно изчезва).

Тъй че Христо Ботев се оказва невероятно прав във визията си, но само наполовина. Същността на този основополагащ за нацията ден продължава да измъчва българското общество. В периода между двете световни войни (когато сме повече българо-хуни, а не славяни) тържеството на "българския елемент" се засилва до крайност. Търсят се всевъзможни съответствия между прабългарските "черти и резки" и глаголицата. Сериозно се лансира хипотезата как българският "държавотворен" елемент "българизира" целия славянски свят и т.н.

И така до 1944 г., когато обратът е пълен и още по-зашеметяващ. У нас се публикуват изследванията на академик Державин, от които ясно личи, че българите са "чисти славяни", както и че прабългарите, доколкото ги е имало, били само капка вода в безбрежното славянско море, погълнало ги на свой ред. За нищо "византийско" в произхода на Солунските братя вече не може да иде реч. Постепенно става ясно, че не само чрез майка си Мария, но и чрез баща си Лъв те са били "чисти славяни". Изказват се дори съмнения в техния гръцки, все пак чужд език…

Изниква обаче нов проблем. Как на "новия 24 май" да се твърди, че два пъти освободеният от Русия български народ – някои дори лансират тезата за "трето освобождение" (при похода на езическия варяжки княз Светослав Игоревич, плячкосал Преслав през 968 г.) – е дал писменост на своя Голям брат? Доста неудобно е някак… Съветски историци спешно се впускат в проучвания дали пък по време на моравската мисия на Солунските братя не е възможно техни ученици да са проникнали в Киевска Рус. Но кои са те и къде тогава са съответните писмени паметници?

Иначе какво излиза: че покръстването на българите и приемането на учениците на Светите братя през 886 г. от княз Борис Покръстител е пролог или обрат в европейската история. Че ако това не се бе случило, сблъсъкът между държавата на франките и Борисова България, между Константинопол и Рим можеше да има съвсем друг характер. Защото нещата опират не само да съдбата на България, а до нещо друго: накъде – към Константинопол или Рим – е щяло да поеме безбрежното славянско море, което тогава е половин Европа. Залогът, дори с днешна дата, е огромен.

Известният руски философ Густав Шпет в своя "Очерк по история на руската философия" (1922 г.) пише: "Кръстиха ни по гръцки, но ни дадоха български език… Солунските братя изиграха за нас фатална роля… Какво би било, ако както Западът усвои всичко на латински, нашите московски и киевски предци четяха на гръцки онова, което християнството не е унищожило от наследството на Платон, Тукидид и Софокъл?…"

Наистина интересен въпрос. Ала немалко изследователи смятат, че при подобна хипотеза московските и киевски предци е могло да четат не толкова Платон или Тукидид, а направо… Корана. Всеки, разгръщайки книгите по руска история, може да прецени какво хипнотизиращо въздействие оказва ислямската култура върху вече споменатия варяжки княз Светослав Игоревич, щом той обмисля да премести столицата на държавата си от Киев… чак по долното течение на Волга, някъде край Казан. Така че изборът на княз Владимир Светославович Киевска Рус да приеме християнството през 988 г. е наистина от исторически значение. Така се елиминира и арабско-мюсюлманското влияние, което, разпространявайки се по Волга, разсича днешна Русия на две части: северна (под скандинавско влияние) и южна (под силното влияние на Византия и хазарите). Археологическите проучвания на онази епоха изобщо не позволяват да се говори за единна "руска нация", още по-малко пък за "руска култура", доколкото елементите на нейния етногенезис са възможно най-разнородни.
В тази връзка никой не може да подценява значението на църковнославянския език (като книжовна норма) – по своя произход говорѝм български език – за формирането на руската нация. Както и да се извъртат нещата, от колкото и кладенци да се черпят исторически аргументи.

Нито един друг език – тъкмо поради своята периферност с Визания и леснодостъпност за южнославянските племена – не е могъл така бързо да изгуби характера си на "чужд език" , за да стане общолитературен език и носител на християнското евангелско слово.

Ала за всичко това е имало съответните предпоставки: необходима е била предшестваща лингвистична работа в гръко-славянската среда на Солун и огромното вдъхновение на Константин Философ, на бъдещия св. Кирил, като изключителен филолог и богослов. На практика дейността на светите братя е огромна културна стъпка: да се предаде на славяните целият свод от знания, натрупан от Византия в продължение на векове и наследен от античната цивилизация. И тук в просвещенския си патос Христо Ботев е напълно прав.

Но онова, което мнозина не искат да видят и до днес, е следното: въвеждането на българите в християнската цивилизация и тяхното покръстване е съпътствано от колосално християнско книжовно дело. Преведени са почти всички книги на Светото Писание и на основните тълкувания към тях от Отците на Църквата. С усилията на Светите Седмочисленици и техните следовници като Йоан Екзарх, Константин Преславски и други са направени и преводите на "Шестодневите", природонаучните енциклопедии на онова време; преведени са многочислени "слова" на св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Еферем Сирин и др. Чрез църковнославянския език и книжовното дело в България славянският свят започва да разполага с почти всички песнопения на Константинополската църква, с фундаментални трудове като богословието на Св. Йоан Дамаскин или "Лествицата" на св. Йоан Лествичник. Без да забравяме и за историографията – за хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол. И не на последно място: с всички оригинални творби на книжовниците от "Симеоновия век", които Русия и останалите славяни получават наготово.

Смайващо е как духовните и физически сили на тогавашните наши книжовници са стигнали, за да се извърши едно толкова колосално по мащабите си дело и то само за около четвърт век!

Без него, признават днес и руски изследователи, не би била възможна древноруската литература, което в условията на многоплеменна Рус би могло да означава следното: вместо до единна нация с обща историческа съдба да се стигне до конгломерат от народи с доста съмнително историческо бъдеще.

Ето защо и във втората си версия – като 24 чай – тази дата създава напрежения между българи и руснаци, има исторически ревизионизъм. Проф. Боряна Христова преди време разказа как в началото на 50-те години, под натиск от съветското посолство, било отменено студентското шествие на 24 май към паметника на Солунските братя. Щом чул за това, проф. Георги Цанев на своя глава завел там група студенти и на следващата година забраната била отменена.

Ала въпросите си остават.

Какво е значението на Светите братя за славянските култури? Чисто културно или християнско мисионерско? И как да бъде наричан езиковият носител на тяхното книжовно дело – църковнославянски или старобългарски?

И над тях е редно да се замислим. При това на езика си, без който, както пише Александър Теодоров-Балан, "щяхме да сме изключени от стъгдата на културното човечество, за да животворим и тлеем по крайните улички на човешкия град".

Все някога трябва да помислим над това.

Било то днес, на някой 24 май, или пък на някой следващ 11 май.

Статията е публикувана в портал "Култура".