Не хвърляйте вината за бежанците върху Меркел

Грешката е изцяло на Ангела Меркел. Ако германската канцлерка не беше протегнала дружелюбно ръка, бежанската вълна щеше да се оттегли. Сирийците щяха внезапно да спрат на място по пътя от Дамаск, иракчани, афганистанци, еритрейци и останалият свят щяха да напрегнат мишци и хладнокръвно да се изправят пред недоимъка и смъртта в родината. Очевидно е, наистина.

Реакцията на Европа на бежанската криза се свежда до работа по разселването - безнравствена (унизителна) игра на криеница, при която политиците - с изключение на един-двама от тях, се занимаваха предимно с криенето. На стотиците хиляди сирийци, бягащи от варелните бомби и от обезглавяване, не им трябваше разрешението на Меркел, за да се натоварят на кораби, обещаващи им нов живот, нито пък оградите от бодлива тел в един недружелюбен край на континента, ще ги откажат след дългото им пътуване.

Силите, направляващи най-голямата човешко преселение, с което се сблъсква Европа от 40-те години на миналия век насам, не се интересуват от взаимните обвинения, които си отправят европейските столици. Ожесточеният спор за разпределянето на 120 000 кандидати за убежище изглежда направо извратен, при положение че след тях се задават още един милион.

Тази година се наблюдава сливане на три различни миграционни потока. От няколко години десетки хиляди хора от районите на конфликти в Африка прекосяват Средиземно море. През 2014 г. към тях се присъединиха значителен брой жители на Западните Балкани, отказали да чакат покана от ЕС. Никой не би трябвало да е изненадан, че подгонените от война сирийци и иракчани сега решиха, че достатъчно дълго са хранили напразни надежди един ден да се върнат у дома.

Преди година би било вярно да се каже, че като цяло т.нар. икономически мигранти са мнозинство. Сега везните се накланят към бежанците. Мащабът на предизвикателството е внушителен. През зимата числеността на пристигащите може да намалее - в зависимост от времето в Егейско и Средиземно море, но никой не бива да си въобразява, че напливът това лято е циклично явление. Общественият строй в голяма част от Близкия изток и Магреба едва не рухна, Африканският рог е раздиран от конфликти, а ислямистки екстремисти застрашават сигурността в част от Западна Африка. При това положение бягството към Европа изглежда като единствен избор.

Популистите и ксенофобската десница се възползваха от случая. Годините на икономически трудности им осигуриха благодатна почва. За никого не е изненада, че те са привлекателни в очите на изплашените за жизнения си стандарт и работни места европейци. Колкото и добре да се управлява миграционния наплив, стресът и объркаността са неизбежни. Да имаш либерално виждане за задълженията на Европа към бежанците (а между другото и за дългосрочната ѝ нужда от работници мигранти), не би трябвало да означава да си сляп за разрушителната сила на движения с подобен мащаб. При все това, още по-ясно е, че гневната политика "ние и те" на етническите националисти не дава никакви отговори. Не можем да построим стена около Европа.

Вбесяващото в колебливата реакция на ЕС това лято е, че всички знаят как напливът би могъл да бъде по-добре овладян. В краткосрочен план кардиналната задача трябва да е разпределянето на тежестта и (което е жизненоважно) да се гарантира, че задачата за подслоняване на новодошлите не се възлага на отделни градове и общини. Правителствата трябва да променят данъчните си правила, за да започне интеграцията да работи, ако ли не - те трябва да са готови да платят цената с надигащ се популизъм.

Не е нужно чудо, за да стане ясно какво да се прави занапред. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск предложи добър списък: да се възстанови контролът по външните граници на Европа, да се създадат общи приемни центрове за идентифициране на истинските бежанци, да се финансират бежанските лагери в Турция, Ливан и Йордания и, да, разбира се, да се използва икономическата и политическа тежест на Европа в боксуващите усилия за установяване на мир от Сирия през Сомалия до Либия. Отпуснатите досега за целта 1 милиард евро трябва да се разглеждат само като малка първоначална вноска.

Онова, което обединява тези мерки, е изричната необходимост от сътрудничество. Националистическата риторика е неспособна да даде национални решения. Та нали в името на сътрудничеството беше създаден и Европейският съюз. Основополагащото прозрение бе, че страните могат да постигнат най-добре националните си цели като обединят суверенитета си. На моменти това беше представяно чрез високопарните приказки за европейската цивилизация, ценности и солидарност. Главната движеща сила на начинанието обаче винаги е била преследването на националните интереси.

В началото водещата цел беше да се избегне война - да се предотврати възможност за трети голям пожар с континентални измерения, като едновременно се изгражда стена срещу съветския комунизъм. По-късно мотивът вече беше общият просперитет, а след падането на Берлинската стена - износът на стабилност и демокрация в бившите комунистически държави.

Логиката на сътрудничеството е както винаги необорима. Укрепването на еврото и постигането на контрол върху миграцията изискват същия проблясък на просветен егоизъм. Големият проблем на ЕС е, че политическата динамика се обърна. Избирателите, които искат да споделят националната власт в добри времена, бяха накарани да се опитат да я поискат в лоши. Когато се наблюдава проваляне на националните правителства, този цикъл взема още по-лош обрат.

Прекъсването на цикъла няма да е лесно. Политическите елити на Европа загубиха доверието на гражданите. В моменти на силен стрес простите решения на популистите може да изглеждат толкова по-примамливо, колкото по-измамни са. Точно затова беше измислен ЕС. Днешните лидери имат болезнено къса памет.

По БТА