Около оставката на Живков

Разговор на Петър-Емил Митев с Виктор Василиевич Шарапов.

 

Виктор Василиевич Шарапов[1] е последният съветски и първият руски посланик в България (март 1988 – лятото на 1992 г.). Роден е в Москва през 1931 г. Завършва китайския отдел на Московския институт за изучаване на Изтока (1954). В продължение на десет години работи като кореспондент на в. "Правда” в Китай. Награден е от Чжоу Енлай с медал "Китайско-съветска дружба”.

 

Автор е на три книги за Виетнам. През 1971 г. е поканен от Юри Андропов да стане политически сътрудник на Председателя на КГБ. Достига до чин генерал-майор, но никога не е бил на оперативна работа. Когато Андропов оглавява партията, преминава в апарата на ЦК като помощник на генералния секретар. Запазва този статут и след смъртта на Андропов – бил е помощник на Константин Черненко, а след това и на Михаил Горбачов. През 1988 г. Горбачов го изпраща като посланик в София.

 

Посланик Шарапов се среща три пъти с Живков непосредствено преди 10 ноември 1989 г. Стремял се е Тодор Живков да се откаже от условията за оставката си, а именно: да остане председател на Държавния съвет; въпросът за приемника да се реши в България.

 

Разговорът се проведе в старата сграда на българското посолство, великолепен аристократичен „особняк”, в който по това време се помещаваше Съюзът на приятелите на България.

 

Виктор Шарапов е негов председател и до сега. Личеше, че сградата отдавна не е ремонтирана, вероятно за да бъде приватизирана на по-ниска цена. Извадена е от българския списък на паметници на културата и вече беше закупена от ТИМ...

 

Преди 20 години по това време в София вече е изчерпана първа точка от дневния ред с докладчик Тодор Живков. Дадена е обедна почивка, преди да се пристъпи към втора точка. Бих ви попитал къде бяхте всъщност на тази дата през 1989 г.? Вероятно в посолството, очаквайки събитията?

 

Аз бях в посолството, знаех какво ще стане, защото предишния ден, на 9 ноември, веднага след заседанието на Политбюро, ме повикаха в сградата на ЦК, там беше цялото Политбюро и ми казаха за решението, което е взето.

 

Тодор Живков е на мнение, че вие сте дошъл с мисията просто да го смените. И това мнение се споделя всъщност от българската общественост. Така ли беше в действителност?

 

Най-напред не ставаше дума за замяната на Тодор Живков.

 

Значи, допускаше се, че е възможно преустройството с Тодор Живков?

 

Да, допускаше се напълно, че преустройството може да се осъществи под ръководството на Тодор Живков. В течение обаче на 1988/89 г. ставаше ясно, че Тодор Живков създава видимост на преустройство. Вместо икономически реформи, се правеха мащабни, но безплодни административни преобразования, например, ново административно деление. Нямаше гласност. В 1988 г. аз получих задача не да сменя Тодор Живков, а да дойда в България и да подтикна, да допринеса с каквото мога за процесите на преустройството. Решението да бъде заменен, решението да се гласува доверие на Петър Младенов беше взето след неговото писмо. Начинът, по който разговарях със самия Тодор Живков и с българските ръководители, беше: нека да видят какво става в Германия. А три месеца преди Десети ноември се бяха водили решаващите разговори между Кол и Горбачов. Когато се видях с Михаил Горбачов през септември 1989 г., той четеше писмото на Младенов и каза точно това: Ще загуби България, нека да решат, нека да видят какво става в Германия. Нека побързат с решението, ситуацията не търпи отлагане. Налагаше се всеки ден да информирам ръководството докъде са стигнали нещата.

 

Имаше версия, според която вие сте предали на Живков лично писмо от Горбачов и това именно е изиграло решаваща роля за неговата оставка. Така ли е?

 

Не, няма такова нещо. Не е имало никакво писмо на Горбачов. Становището на Горбачов, на съветското ръководство беше изразено от мен.

 

Да се върнем към писмото на Младенов до Политбюро. Носи малко странен характер, защото в него той описва биографията си буквално като кадрова справка. Това звучи нелепо, когато става дума за писмо до хора, с които е работил в продължение на повече от десет години, които го познават добре. Не е ли всъщност това предназначено за КПСС?

 

Наистина е странно. Не мога да кажа защо писмото е така построено.

 

Твърди се, че Петър Младенов, който замина неочаквано за Китай на 5 ноември и се върна по спешност, само два дни стоя в Китай, е имал междинно кацане в Москва, за да се срещне със съветски ръководни представители.

 

Не знам за такова нещо. И не мисля, че това е било необходимо.

 

Добре, в крайна сметка, не се ли оказа грешка това, че беше гласувано доверие на Петър Младенов?

 

Петър Младенов наистина излезе недостатъчно твърд човек, недостатъчно устойчив.

 

Може би щеше да бъде по-добре Луканов да беше поел ръководството в свои ръце?

 

Луканов беше мой приятел. Аз се обърнах именно към него, но Луканов ми каза: „Аз съм само кандидат-член на Политбюро. Чувствам се по-подготвен в икономическата област. Петър е по-силен в политическата и дипломатическата. Петър трябва да поеме ръководството на партията.”

 

Твърди се, например в мой разговор с Димитър Станишев, че е имало разногласия между вас и сектор "България” в Международния отдел на ЦК на КПСС: сектор "България” е държал на Лилов, а вие сте държали на Луканов/Младенов.

 

[Виктор Шарапов кимна с глава, без да даде пряк отговор на този въпрос, не оспори казаното от Станишев, а фактът, че е разговарял най-напред именно с Луканов, показваше, че информацията е вярна.]

 

Защо Живков е предлагал Лилов и в срещата и с вас включително? Защо е предлагал Лилов?

 

Живков изтъкваше, че ето, Луканов е икономист, Петър Младенов е международник, а Александър Лилов има собствено партиен опит, бил е всъщност негов заместник. Казал е и за Георги Атанасов. Но истинската причина беше друга. Живков предлагаше Лилов, за да печели време. Лилов дори не беше член на Централния комитет. Би трябвало най-напред да го изберат в ЦК, да го кооптират, да стане член на Политбюро и след това да стане генерален секретар.

 

В противен случай това би изглеждало като държавен преврат... Какви разговори водихте всъщност в началото на ноември с Тодор Живков?

 

Аз се върнах от отпуск и разговарях на няколко пъти с Тодор Живков. Казах му какво е положението, казах му и онова, което е подчертал Горбачов – нека видят какво става с Германия. Тодор Живков каза, че той самият съзнава, че е време да се оттегли; и че той всъщност и по-рано е поставял този въпрос, но другарите единодушно са отказали да приемат оставката му. В разговора, разбира се, стана дума за това кой може да поеме ръководството на страната. Тодор Живков изтъкна Лилов. Между другото, той се отнасяше много по-отрицателно към Луканов, отколкото към Младенов. Измежду членовете и кандидат-членовете на Политбюро Живков се отнасяше най-отрицателно към Андрей Луканов.

 

Защо, в крайна сметка, изборът падна върху Петър Младенов?

 

Изборът падна върху Петър Младенов тъкмо защото той беше член на Политбюро. Това беше неговото предимство. Кандидатът трябва да бъде член на Политбюро, промяната да бъде максимално легитимна.

 

Не се ли оказа в крайна сметка грешка това, че след Десети ноември ръководството на страната се оказа в ръцете на няколко души едновременно, а именно на Младенов, Луканов и Лилов... По-късно възникна проблем, Лилов сам постави въпроса за "двувластието” и поиска да си подаде оставката през лятото на 1990 г., юли месец, поради различия между него и Луканов. Не се ли оказа всичко това грешка, това разделение, липса на предимство?

 

Събитията показаха, че наистина е било грешка.

 

Защо беше игнорирана възможната кандидатура на Георги Атанасов? Живков е предлагал и Атанасов, а Атанасов имаше достатъчно влияние в политбюро, беше министър-председател. Според мнения в София, Атанасов просто не се е ползвал с достатъчно доверие от страна на съветското ръководство.

 

Не е така. Отношението към Атанасов беше нормално, уважително. Не може да се говори за недоверие към Атанасов. Недоверие имаше към Балев.

 

Оставката на Петър Младенов беше предизвикана от една негова реплика. Беше ли необходима тази оставка?

 

Аз бях в парламента тогава на 14 декември и бях близко до самия Петър Младенов. Спомням си точно каква беше неговата реакция. Реакцията му беше: какво става тука, какво да се прави, танкове ли да викаме. Нямаше никакво нареждане да се викат танковете, това беше реторичен въпрос. Всъщност, всичко това беше извадено от контекста.

 

По това време в България съществуваше тежка етническа криза, предизвикана от т.нар. „възродителен процес”. Съгласуван ли е „възродителният процес”, смяната на имената на българските турци, с руската страна? Трябва да е било по времето на Черненко.

 

Не. Въпросът за смяната на имената не е съгласуван под никаква форма със съветското ръководство. За нас това беше изненада.[2]

 

През 1988/89 г. България имаше особен статут. Това беше единствената страна, която е предлагала да влезе в Съветския съюз, тя беше отделна категория, най-близката страна. Всички останали бяха вече друга категория. По сведения, които имам, в международния отдел на КПСС, социалистическото направление, се е дискутирал въпросът дали и към България трябва да има същото отношение, както към всички останали, или тя да остане с особен статут. И е надделяло това мнение: трябва да бъде отношението както към всички. Така че, има като че ли известно съвпадение на това – едновременно пада рейтингът на България в международния отдел на КПСС, международната политика на КПСС, и, от друга страна, пада рейтингът на самия Живков като ръководител на партията и на държавата в България. Може ли да се каже, че има такава зависимост?

 

Да, така беше. България имаше особен статут и по-късно този статут беше изравнен с всички останали социалистически страни. Причината беше една. Надделя прагматизмът.

 

Живков вас не ви обичаше, но, надявам се, това не пречи на вашата обективна оценка. Какво е вашето мнение за Тодор Живков в сравнение с останалите ръководители на Източна Европа? В компанията, в която беше Живков, бяха Ерих Хонекер, Янош Кадар, Николае Чаушеску, Густав Хусак, Едвард Герек... Как изглеждаше Живков между тях?

 

Живков се открояваше, той виждаше нещата много цялостно и имаше компетентност, можеше да се заема и решава проблеми в различни сфери – икономически, политически, културни. Нито един от другите не се отличаваше с такава цялостност, с такава многостранност. Впрочем, има един, който надвишаваше Живков, и това беше Янош Кадар. Кадар беше по-дълбок. След него бих поставил Живков. Живков се ползваше с авторитет сред останалите ръководители на социалистическите страни.

 

Перестройката беше замислена като укрепване на социализма чрез неговото реформиране, а всъщност се получи капитализъм. Защо се получи така?

 

Да, ето това е много добър въпрос. Наистина така стана, получи се капитализъм. Субективният фактор е много важен и специално позицията на Горбачов. Горбачов се оказа един двуличен човек. Той говореше едно, а всъщност правеше друго.

 

Вие бяхте близък помощник на Андропов. Какво беше виждането му за реформирането на системата?

 

В икономиката беше стигнал до извода, че въпросът за стимулирането на труда според неговите резултати трябва да се решава на друга основа. Във връзка с това беше заложен експеримент в Московска област: съкращава се числеността на работниците и възнаграждението се разпределя върху по-малък брой. Андропов смяташе, че съветските хора не са готови за демокрация. Процесът на демократизация, според него, трябва да се извършва плавно и постепенно. При това, с паралелно затягане на дисциплината и повишаване на отговорността на всички.

 

Имахте ли връзка с българските дисиденти? За някои от тях се смяташе, че са русофили – например, Мария Бойкикева. Какво мислехте специално за Желев?

 

Не, не сме имали никакви връзки с българските дисиденти. За Желев мога да кажа, че, по наша преценка, беше човек с ограничен потенциал.

 

Разговорът води Петър-Емил Митев

Откъс от Преходът. Политологически ракурси