Ти си това, което четеш

Опълченците на Могилино

Юлиан Попов | 16:01 | 15 ноември 2007 | 48 коментара

В нашето съзнание са насложени множество литературни образи. Един от най-ярките е този за опълченците на Шипка. Съвсем настрана от героичната история, която не оспорвам, начинът по който този механизъм работи в главите ни е особено героичен. Той сякаш се е превърнал в архетип на отбраната ни към всяко чуждо нашествие. Щом някой ни нападне, ние сме в състояние три дни да хвърляме камъне и дърве, както и телата на другарите си, докато накрая някой дойде и реши въпроса.

Село Могилино, с това звънтящо гробищно име, бе нападнато. Не от турците, от англичаните. Англичаните са зли хора. Особено когато идат от подножието на някоя могила с камери в ръце. Снимат каквото им падне, после го показват по ББС, после другите англичани ни се смеят и ни смятат за селяни и бандити. Някои хора подозрително се доверяват на врага. Други дори се сближават с него. Точно така както на времето някои са правили с турците. Но истинският българин не се предава. Той се качва на могилата и започва да хвърля каквото му падне: камъне, дърве, балкански комплекси, дипломи по психология, министерски авторитет, вестници, та дори и тела. Важното е да не се дадем. Защото ако се дадем, ще ни се смеят и ще ни сметнат за бандити или диви селяни. Другото няма значение. Трябва да устоим на битката до третия ден, когато ЕС ще пристигне със гръм и ще реши въпроса. Ще ни защити.

Първите международни репортажи за Могилино преди година и половина, не предизвикаха особена опълченска реакция. Минаха между капките. Опълчението реагира, едва когато атаката стана неизбежна. Интересно е колко сплотен става българският народ, когато е упрекнат в нещо. Министри и анонимни хорица, бедни и богати, стари и млади се хвърлят и опасват националната гордост с жива верига. Министърката на социалната политика каза, че децата в Могилино толкова можели, да не ни се бъркат англичаните. Друга министърка каза, че всичките деца с умствени увреждания знаели социалната министърка по име (което със сигурност ги слага едно стъпало над децата от класическата гимназия). Тя също ги била знаела по име, въпреки че не била ходила там.

Някакъв психолог каза в “24 часа”, че филмът за Могилино бил вражеска империалистическа пропаганда. А ние сме си знаели как да се оправяме с повредените създания. Битката се разрази дори в Уикипедия. Един от анонимните автори написа за филма, друг го изтри, първият пак написа, друг добави, че не е така. В крайна сметка статията блокира, защото опълченците на Могилино не дават и дума да се издума против Родината.

България е срамежлива земя. Ние се срамуваме. От себе си, от другите, от това, което ще кажат за нас и от това, което няма да кажат. Срамотата за нас е свещена категория. Ако христянството си има 10 божи заповеди, а исляма 5 колони, на които е изграден, българинът има един основен кол, на който е забучена националната му идентичност. Срамът. Или по-скоро срамотата. “Срамота“ е свещена категория. Ако нещо е “срамота“, ние жертваме тяло и дух, за да се предпазим от него.

Могилино е голяма срамота. Деца гният, оставени са да умрат, те могат да бъдат спасени, но спасението им минава през нарушаване на основния свещен принцип – срамота. За да не ни засрамят, ние не си признаваме, на принципа “е, те такова животно нема“. То може да е там, да ни гледа с ококорените си очи, но ние не можем да го приемем.

Заедно с кръвожадните англичани към Могилино се качват и родни изменници: Движение на българските майки, Хелзинкски комитет и разни други чети, които са предали свещения принцип на народа си и не се срамуват. Не само не се срамуват, ами и водят чужди журналисти да ни гледат срама. Че и да го снимат. И после да го показват.

Сега погледите ни са насочени към Брюксел. Няма ли да дойде някой оттам и да разпръсне журналистическите орди, да прогони чужденците и да ни остави намира. Да си правим, както казва психолога, каквото си знаем. А ние, както обяснява той, знаем много добре как да правим каквото си знаем. Само да не ни снимат. Да не ни срамят.

Най-интересното е, че ние обожаваме врачките. А те постоянно ни говорят за срамни неща, какви магарии сме правили, какви ни предстои да направим. Но врачката си е наш феномен, приемливо отражение на действителността, не като камерата.Затова ние разчитаме на врачки и на опазване на българщината. А Могилино? Могилино е зветният храм на този особен вид българщина. И ние няма да го предадем!

Други патриотични коментари от Юлиан Попов може да прочетете на неговия блог http://www.julianpopov.com/

Още по темата

Защо Путин обяви, че "славянската писменост е дошла в Русия от македонската земя"?