Опитва ли се Путин да даде урок на Америка в Сирия?

Миналата седмица, след като руските самолети бомбардираха антиправителствени сили край сирийския град Хомс, високопоставен американски служител ми се оплака: "Това, което Русия върши в Сирия, не е борба с "Ислямска държава", не е и едновремешната realpolitik, дори не е циничен опит да ни накарат да забравим за Украйна. Путин просто иска да ни унизи."

Тази представа за Русия като "вредителска сила" е популярна днес във Вашингтон. Но какво в действителност иска Русия? Дали е в Сирия само заради удоволствието да гледа унизения Барак Обама? Обезценяването на американската сила в очите на света ли е единствената цел на това "вредителство"?

По-точно би било да се каже, че Кремъл е в Сирия с педагогически мотиви – иска да даде урок на американците. Кремъл иска да покаже, че Америка или трябва да е готова да се намеси във всяка гражданска война, последвала някоя вдъхновена от приповдигнатата ѝ реторика мътна революция, или да се откаже от това до подстрекава хората да се бунтуват. "Осъзнавате ли какво свършихте?" е най-запомнящото се изречение от речта на президента Владимир Путин пред Общото събрание на ООН.

Ситуацията в Сирия може да съдържа елемент на realpolitik, но става въпрос и за два светогледа. Наистина, различията между Путин и Обама може да бъдат сведени до противоречащи си теории за източниците на днешната глобална нестабилност. Америка смята, че тя основно се дължи на отчаяните опити на авторитарни лидери да съхранят обреченото статукво, докато Москва обвинява за това обсесията на Вашингтон с демокрацията.

Ако СССР призоваваше пролетариите от всички страни да се съединяват, днес Кремъл призовава да съединяват правителствата - всички видове правителства в света. Историята наистина е "ирония в движение". Русия, наследникът на революционния Съветски съюз, се отказа от властта на народа.

Повечето популярни исторически книги за болшевишката революция от 1917 г., които са днес в московските книжарници, я разказват не като народно въстание, а като държавен преврат, подготвен от – може да си изберете, каквото предпочитате – германският Генерален щаб или агентите на британското разузнаване. Винаги и навсякъде, когато хората поискат властта, нещата се влошават. Лоялността и стабилността са в центъра кремълската вселена, доминирана от несигурността и страха от бъдещето.

Това, за което мисли Кремъл, не е Сирия или дори Украйна, а Централна Азия – част от постсъветското пространство, в което авторитарните лидери остаряват, икономиките стагнират, милиони недоволни млади хора са безработни и готови да емигрират, а радикалният ислям е във възход. Русия се изправя като гарант на стабилността в района, но същевременно се опасява от задаващата се нестабилност. Днешната Централна Азия напомня на Кремъл за Близкия изток преди десетилетие. Може ли Сирия да научи Америка да си мери приказките и да си гледа работата, когато се зададе следващата криза?

Президентът Путин говори и на Европа, наводнена от милиони бежанци и преследвана от радикалния ислям и демографските проблеми. Довчера ЕС се надяваше да промени съседите си, днес се възприема като техен заложник. Путин иска да убеди Европа, че колкото и брутален диктатор да е бил Муамар Кадафи, той имаше воля и бе способен да защитава границите на Европа – нещо, което новите демокрации не успяват.

Дали разтърсената Европа е готова да чуе това послание? И да, и не. Повечето европейски лидери се надяват американско-руско сътрудничество в Сирия да е единственият път за прекратяване на конфликта. Те искат Москва да е на тяхна страна. Мнозина обвиняват хиперактивността на Джордж Буш и пасивността на Барак Обама за бъркотията в Близкия изток. Те се надяват да се завърнат дните на съветско-американското мирно съвместно съществуване, когато, както казва историкът Джеръми Съри, "лидерите изоставиха надеждите си за политическа промяна, за да се справят с предизвикателствата в собствените си страни".

Поне такава е "хипотезата на Путин" - че Европа ще приеме една по-силна Русия като гарант на стабилността, макар и с цената на оттегляне от собствените си ценности и амбиции.

Но може ли Путин да осигури подобно нещо? Призивът му за абсолютна стабилност е емоционално привлекателен, но непрактичен. Ако усмирителната риза на студената война бе достатъчна за СССР и Запада да сключват сделки за намаляване на напрежението, днес ситуацията вече не е такава. Светът вече не се определя от динамиката на отношенията Изток - Запад. Социалните, демографските, културните и технологичните предизвикателства превърнаха световната стабилност в много по-сложен пъзел. Живеем в епохата на нестабилността.

И макар Русия да е права да твърди, че в Сирия виждаме не сблъсък между репресивна власт и обичащ свободата народ, то не става дума и за сблъсък между легитимно правителство и банда екстремисти, както настоява Москва. Струва си да припомним, че огромно мнозинство от бежанците в Европа бягат не от "Ислямска държава", а от режима на Асад и оставането му на власт означава, че те завинаги може да останат в Европа.

С други думи, педагогиката на Путин изглежда привлекателна, но също така е и подвеждаща. Нужно е много повече от една промяна в американската политика, за да накараш хората да спрат да се вдигат на бунт срещу отвратителните си управници.

Преводът е на dnevnik.bg