Погромите на България

Опитите да теглим чертата – във вид на равносметка – в началото на всяка нова година, могат да са безполезно упражнение, ала биха могли и да са "искрици в нощта". Имам предвид в разбирането на това къде сме били или пък къде е на път да се озове България.

Въпросът е в избора на ориентир. Тогава, когато той липсва, всеки опит да хвърлим светлина потушава светлината, а премълчаното изпразва думите от истинското им съдържание.

Искам да кажа, че забили нос в текущите скандали, най-често изчерпващи с това, че някой казал нещо за някого, а друг, помолен да коментира, отвърнал със същото, ние губим ориентация, губим способността си ясно да разграничаваме, от която бликва истината. А истината е, че България винаги е катастрофирала, щом е загубвала ясните си ориентири.

Накратко, целта на тези редове е да върнат в съзнанието ни някои конкретни исторически ориентири. Такива, каквито ги съзрях при прочита по празниците на една незаслужено и напълно забравена книга – "Погромите на България" от Петър Тодоров (1930 г., 2 тома, издание на автора). Книга-равносметка на един политик с лъкатушеща съдба – от Радикалдемократическата партия, през Демократическия сговор, та до кръга "Звено", министър на финансите в първото правителство на Кимон Георгиев, преди да се спомине в пълна забрава в София през 1955 г.

Ала в случая не толкова интересна е политическата съдба на автора, колкото един от важните проекти в неговия живот: да осмисли българските катастрофи на базата на близо десетгодишно проучване на документи и свидетелства, като обобщи осмисленото в двутомен труд, почти без аналог в най-новата ни история. Защо една такава книга и днес е недостъпна, само по себе си е любопитен въпрос.

Зад тези близо петстотин страници, издадени в голям формат и със ситен шрифт, се очертава обаче диагнозата на българската катастрофа, която аз лаконично ще се опитам да обобщя в конспективен вид, без да се разпилявам в пространни исторически екскурзии.

Още повече, че близо век по-късно, във време на нови тектонични размествания между Запада, Русия и Изтока, а и при множеството доморасли повици "да се преориентираме", може би не е зле да се припомнят някои неща. Ще ги изведа чисто схематично, следвайки изложението на Петър Тодоров.

И тъй:

1. България винаги е катастрофирала, когато "поднови определени политически прояви". Сиреч, когато загуби усет за мястото си в световната политика. И сетне идва непоправимото.

Коя обаче е отправната точка, която никога не бива да изпускаме от очи? От XVII в. насетне това е т.нар. "Източен въпрос". Без разбирането за него, без онази сложна механика на международните отношения, която "уравновесява" Великите сили, нашата политика, изтъква Петър Тодоров, все попада в графата на "онова, което не бяхме разбрали".

А защо? И кое ни съсипва? Време ли не ни достига, опит ли, или политическа далновидност?

2. Работата е там, че разбирането на "Източния въпрос" предполага очертаването на политическо поле, много по-обширно от нашето. Ние все сме втренчени в пъпа си, в онова, което смятаме, че по право ни се полага, ала всъщност сме само брънка от фронтален сблъсък на сили. "На Изток тегнат от векове амбициите на всички държави в Европа. Изтокът е винаги бил и ще бъде поле на най-съсредоточени интереси, арена на сблъсъци, история на страсти и фанатизъм, далеч надмогваща онова, което се случва на Балканите.“

Ето как го описва и френският историк Албер Сорел: "Имперската амбиция на Русия, цивилизаторската на Австрия, политическата на Англия и Германия – всичко това ни дава сблъсъка на интереси и съперничества". По онова време Съединените щати са в период на умишлено избран "самоизолационизъм".

Тоест всичко се решава чрез сложна система от "тежести и противотежести", в центъра на които неизбежно попада Турция и нейната политика в Близкия Изток: онова, което тя разбунва там или което чрез нея се осъществява.

Ето защо не един и два са анализите на "Източния въпрос",  в които цари смайващо единодушие: ако до XVII-XVIII в. се води битка Турция да бъде унищожена или изтласкана, след тази дата (някои приемат договора от Кючук-Кайнарджа – 1774 г. като такава граница) интересите на различните сили в "Източния въпрос" са коренно различни; тъкмо те периодично отслабват, но и стабилизират Турция.

Накратко, "закрепването на Турция, включително в плановете на Русия, е факт във всяка балканска, а оттам и близкоизточна политика“.

3. Замислим ли се, няма как да не признаем, че още първите български държавници след Освобождението започват да си дават сметка, че оцеляването на България е част от залога в тази игра. Неслучайно Стефан Стамболов е първият, който започва да води "приоритетна политика“ с Истанбул, убеден, че само така може да сдържа кроежите на имперска Русия.

Да де, ами когато интересите на двете империи съвпаднат, каквато е и ситуацията днес? Тогава, признава авторът на "Погромите на България", под въпрос е "целият български залог в световната игра: всичките ни пориви за свобода, суверенитет и равновесие“.

Задачата ни не само, че не е лесна, ами е повече от трудна: лавиране между две съперничещи си империи в голямата игра. Да не говорим и за непрестанния вечен избор – "между големия славянски съсед от Изток, който всякога ще влияе върху създадената от него балканска държава в прорива си на юг, и между Запада, който сдържа тази намеса и би могъл да гарантира българския суверенитет“.

Да припомняме ли, че появата на новата българска държава е щастливо стечение от едно по-трайно споразумение между Русия и Запада, предшестващо руско-турската война. И обратното: ясното противопоставяне на тези интереси, довело до Берлинския договор, трайно накърнява българската участ, принуждавайки я непрестанно да хвърля боязлив поглед между Сцила и Харибда. И така до Съединението – с благословията на Запада и срещу мълчаливата съпротива на Русия. И сетне до Балканските войни – при крехко разбирателство с Великите сили, но с предоверяването на арбитража на руския цар. С упованието в Русия на кабинета Гешов-Данев и последвалата първа голяма българска катастрофа, предзадала провалите ни в ХХ в.  

"С Русия политика не правя", обичал да повтаря д-р Стоян Данев. Явно воден от убеждението, че Русия – този "военен и политически колос", както я величае новоизбраният български президент Румен Радев – стои зад гърба ни и че само с нея сме силни, дори да сме част от други политически или военни съюзи.

Уви, както четем в "Погромите на България", "чувствата, които ни водят, често се обличат в красиви фрази, любими на славянството. В тази връзка на България почти са чужди построенията на чистата логика."

Така, без да си дава сметка, България, бидейки част от "Източния въпрос", започва се превръща в негова жертва. И да провижда "собствения си политически проект като война, която е продължение и завършек на делото на нашия освободител. Така страната ни рискува всичко, започвайки да води политика под невидимата, но чувствана от всички сянка на своя освободител, внушена от него, защото отговаря на вековните му кроежи.

Идеалът е един, а паралелизмът в чувствата пълен… Масите знаят само общите линии, не нюансите в общността на интереса. Те се ентусиазират, често обзети от русофилство, възторгът е буен, разлива се необятно".

Онова, което липсва, е тъкмо осъзнаването на тежката сянка и на нечии вековни кроежи. И сякаш все липсва някой Захари Стоянов, който в подобна критична ситуация, да бие тревога, заявявайки следното: "Ние, българите, които живеем по милостта на Европа, на всички нейни добри намерения, в това число и на нашата покровителка, в такива случаи можем да отговорим само това, че "мокрият от дъжд се не бои"… А пък ние? Ние се топим от кахър."

*Коментара е публикуван в портал "Култура".