Путинизмът – 3 урока

Щом политиката се сведе до волята и действията на един единствен човек, тя неминуемо се изражда в авторитаризъм. Тогава – в зависимост от геополитическото значение на една страна – личностните специфики, прищевки и своеволия на вожда, зейват като огромни бездни и те са в състояние да погълнат всеки опит да се намери разумно решение на съществуващите конфликти.

Ще илюстрирам това твърдение с характеристиката, която руският философ емигрант Фьодор Степун прави на Ленин: "Той говореше крайно убедително и изумително безсмислено. Основна черта на психологията и идеологията на неговите речи беше не простотата (истинската простота вътрешно е сложна), а крайно злостното му опростяване на нещата… Той инстинктивно разбираше, че вождът трябва да бъде понятен за масите, и послушно вървеше след тях, воден от най-тъмните им инстинкти.” ("Мисли за Русия”, 1927 г.)

Вождизмът е устойчива парадигма в руската история – от царско през съветско време, та до наши дни. Приемствеността между руските царе и съветските генерални секретари на КПСС е безспорен исторически факт – за нея са изписани хиляди томове литература.

По-интересен е въпросът как тази парадигма се актуализира днес – с путинизма. Мнозина сравняват управлението на Путин II с това на късния Сталин или с Александър III – заради антизападничеството, заради стремежа да се спуснат кепенците на Русия (във вътрешен план), а в международен план – заради амбицията на Кремъл да поеме ролята на световен жандарм.

Съгласен съм, че това е "идеологическата опаковка”, в която пропагандата на Путин държи да обвие неговия режим, докато реалният развой на събитията все повече сближава управлението на Путин II с късния Брежнев. Въпреки че един отрязък от време никога не си прилича с друго време, има наистина изненадващи паралели между случващото се след зимната олимпиада в Сочи 2014 и тази в Москва през 1980 г.

Натрапва се още на пръв поглед съпоставката между съветската инвазия в Афганистан (1979) и тази на Путин в Сирия (2015) и още – между желанието да се стъпче с всичките средства Пражката пролет (1968), за да не се разпространи навън заразата, и опитът на всяка цена да се смаже Майдана в Киев (2014), та да не се пренесе вирусът на протеста в Русия.

Путинизмът обаче е далеч по-soft вариант на късния брежневизъм най-малко поради три причини:

1. Русия на Путин разполага с не повече от една трета от капацитета на някогашния СССР – и като икономически ресурси, и като жива сила и военна мощ.

2. Днешна Русия на практика няма лоялни съюзници. Срещу нея е целият бивш източен блок, включително и България (с известни резерви от Орбан в Унгария). Русия е в мащабен конфликт с Украйна, с трите балтийски републики, с Грузия, вече и с Турция (която пък има силно влияние над бившите съветски централноазиатски държави). Дори основният съюзник в Минск – Лукашенко – не приема анексията на Крим и действията в Донбас и влезе в ролята на посредник. С намесата си в Сирия Москва стопли отношенията си с шиитите (с Иран, "Хизбула” в Ливан и шиитите в Ирак), но пък фактически влезе в конфликт с всички сунитски държави (Турция, Саудитска Арабия, емиратите и т.н.).

3. И последното много важно обстоятелство, което Русия тепърва ще изпита на гърба си, е, че за разлика от СССР (по времето на Сталин и дори на Брежнев), тя не е в състояние да издържи на санкциите на едно икономическо ембарго. И не само на него. На всеки здравомислещ човек след справка с тренда на цените на петрола през последните две години му става ясно, че ако нещата продължават така, до година и половина-две Русия е застрашена от икономически крах. А руската намеса в Сирия само ще засили мерките на ОПЕК в тази насока.

Изобщо последните действия на Путин, който персонализира цялата руска политика, силно напомнят на игра в атракцион с криви огледала, където в първия момент всяко едно движение изглежда несъразмерно голямо, за да се окаже миг след това гротескно малко.

Достатъчно е човек да се довери на разума си и да се опита да направи аналитичен прочит на последните стъпки на днешния руски вожд:

1. Какво разкриват и какво скриват руските бойни действия в Сирия? Къде свършва пропагандната цел на акцията и къде започва реалността?

На пръв поглед, ако се съди по глобалния медиен отзвук от руската акция в Сирия, Путин извърши важен геополитически ход. От периферен регионален играч Кремъл се позиционира във водеща фигура на шахматната дъска в Близкия Изток. Оттук насетне, твърдят мнозина, всички ще трябва да се съобразяват с Путин. През него именно минава развръзката на близкоизточния конфликт – умиротворяването на Сирия, зачеркването от картата на Ислямска държава, спирането на вълните от бежанци към Европа и т.н.

Така ли е наистина? Какво наблюдаваме в момента? Блицкриг в Сирия или нещо съвсем друго? Например опит да се прикрие изтеглянето от Украйна, все едно че никога не е имало Новорусия. Дори официозни руски медии, макар и пестеливо съобщават за изтегляне на "боевики” от Донбас, на онези същите "разпалени момчета”, които Москва винаги досега твърдеше, че не контролира, тъй като те били водени от силен "патриотичен плам”. Изглежда, че този плам е стихнал.

Само че тези хора вече са се "окървавили”. Те имат своите крайни националистически убеждения и нищо чудно дори да смятат, че Путин е предал руските интереси, което обяснява защо част от тях вече биват прехвърляни в в Сирия, явно с надеждата, че там за тези момчета ще се погрижат фанатиците-ислямисти.

Така или иначе, истината в момента е следната: Путин няма какво повече да прави в Донбас. Плановете за Новорусия са политически и икономически несъстоятелни. А спазването на Минските споразумения е от интерес за вожда в Кремъл, защото, освен че му помагат да пусне парещия картоф от ръце, в замяна те му гарантират, че поне в обозримо бъдеще Украйна няма да стане член на НАТО.

Путин няма особен проблем с Украйна, която дълго ще се възстановява от случилото се и едва ли по някакъв начин може да застраши Русия. Той обаче има проблем със собственото си население, чието съзнание две години бе пропагандно промивано за заплахата от "украинската хунта” и нейната армия, която не е нищо друго освен съвременно разрастване на дивизиите "SS Галичина”.

Той би могъл да има проблем единствено, ако доходите на украинското население се изравнят или надминат руските, и то в ситуация на граждански свободи плюс известно справяне с корупцията в Украйна. Ала това не може да се случи изведнъж, с някакво размахване на магическа пръчка.

Путин обаче трябва да предложи друга "стръв” на руското население, откъдето тръгва и цялата тази медийна истерия със Сирия, която от днес е дори "по-важна” от Украйна. Ала в Русия, въпреки размаха на добре смазаната пропагандна машина, ентусиазмът по "Сирия” съвсем не е равен на този по „Украйна”. По обясними причини.

Имперски лесно е да кажеш (и покажеш), че Украйна е част от империята и нейна покрайнина. Независимо от руските имперски копнежи по Юга, проливите и топлите морета, Сирия задейства у руското население травмата от "афганистанския синдром”. И страховете от затъване в нова безнадеждна война с „душманите” (муджахедини) – 15 000 убити руснаци и 150 000 тежко ранени и осакатени в Афганистан (по официални данни от 1999 г.).

Финансовите параметри на въпросната военна авантюра са не по-малко стряскащи: 8 млрд. долара за поддръжка на правителството в Кабул и около 80 млрд. долара за воденето на бойни действия в Афганистан в периода 1979-1989 г.

Мислимо ли е днешна Русия да отдели дори четвърт от тази сума за бойни действия в Сирия, които могат да се проточат с години, да не говорим за стряскащата статистика с дадените жертви?

Който иска да усети човешките измерения на тази афганистанска трагедия, нека прочете повестта "Цинковите момчета” на Светлана Алексиевич – Нобелов лауреат за литература за 2015 г.

Това е първият урок, който путинизмът скоро ще осъзнае.

2. Акцията в Сирия може и да се възприема от Путин като политически блъф, но той тепърва ще си даде сметка в каква каша се е забъркал.

Историята на авторитарните режими изобилства с вождове, които постепенно губят връзката си с реалността и започват да възприемат желаното за действително. А, както изглежда, днес в Кремъл просто няма съветници с тежест, които да имат смелостта да повторят жеста на академиците Георгий Арбатов и Евгений Примаков, осмелили се през 1979 г. да кажат в очите на Брежнев, Устинов и Андропов, че авантюрата в Афганистан може да доведе до краха на съветския режим.

Изглежда, че Путин или не разполага с добри експерти по исляма, или руските дипломати и военни сериозно подценяват контекста на ситуацията в Сирия.

В момента Русия влиза остро в глобалната война вътре в исляма (противопоставила едни на други сунити и шиити, която впрочем се води от 14 века), при това взимайки страната на шиитите, които са максимум 20 % от всички, изповядващи вярата на пророка Мохамед.

Това може и да изглежда като проява на изключителна далновидност в очите на политически мислители от ранга на Сидеров или Чуколов (преди посещението им в „клекшопа”), доколкото единствено те настояват България да последва примера на Москва, ала за всеки страничен наблюдател такава акция крие непомерен риск.

Една от причините съюзниците от НАТО да са толкова предпазливи (според мнозина – даже прекомерно предпазливи) в действията си в Сирия, се обяснява тъкмо с факта, че те не искат да вземат страна в тази глобална битка вътре в исляма. Затова единствената мишена на въздушните удари на Запада е радикалната Ислямска държава (смятана за враг както от Турция и Саудитска Арабия, така и от Иран и шиитските групировки).

Путин обаче се натресе отвисоко тъкмо в гнездото на осите и го разбърка, може би, без да си дава сметка за това. Сега Русия на Путин е основен враг в очите на сунитите по цял свят, а той стана официален проводник на шиитската дъга, включваща стремежите на Иран през Ирак към алауитската част на Сирия и Ливан.

И фронтовата линия, която Путин си отвори, изобщо не минава само през Близкия Изток. В Русия, според преброяванията, живеят около 18-20 милиона мюсюлмани, мнозинството сунити.

Досега – и това е вторият горчив урок, който путинизмът скоро ще проумее – с цената на много жертви, с огромен финансов ресурс и чрез създаването на "политически Франкенщайн” като Рамзан Кадиров, Русия бе успяла да сложи "тапа” на чеченската криза, ограждайки я от външни ислямистки влияния. С изключение на подкрепата на маргинални групи от "Ал Каида”, бе спряна цялата външна помощ от ислямски фондации към кавказци, сражаващи се под зеленото знаме на пророка.

Сега ситуацията коренно се променя. Войната, която Русия води в Сирия, удря в сърцето немалко от тези мюсюлмани, които тепърва ще бъдат индоктринирани от пропагандата чрез интернет и от големите ислямски телевизии, а към част от тях вероятно ще се насочи и съответното финансиране. Първият терористичен акт със самоделно устройство се размина тези дни в Москва почти на косъм.

3. Така стигаме и до последния урок, с който съвсем скоро ще се сблъскат идеолозите на путинизма. И той е, че наместването на Путин в сърцето на световния конфликт го прави не толкова голям (колкото му се иска), колкото страшно уязвим. Неподозирано уязвим и отговорен за всичко, което ще се случва оттук насетне.

Досега западните държави (и най-вече САЩ) бяха виновни за всичко – за предишните неудачни намеси в Близкия Изток и за сегашната ненамеса.

С намесата си в Сирия като слон в стъкларски магазин, Путин пое огромна отговорност. И едва ли ще се измъкне само с димна завеса оттам (макар за момента Русия да е разположила на терен под хиляда бойци и едва около трийсетина самолета, два от които, според информациите, свалени от сирийски групировки).

Путин става виновен пред сунитските петролни монархии за това, че е заел страната на шиитите.

Става виновен пред Турция, защото поставя на сериозно изпитание нейната сигурност и едва ли ще се измъкне само с разтрогването на „Турски поток” (че такъв наследник на „Южен поток” ще има, вярват може би само Волен Сидеров, Николай Малинов или Драгомир Стойнев. А въпроса трябва ли някой друг да се „срамува” – например България – за краха на "Южен поток”, нека оставим на съвестта на руската дипломация).

Става отговорен и пред цяла Европа, защото оттук насетне следващите хилядни вълни от бежанци, вече насочили се към Турция, ще са в резултат на руските въздушни удари. А след оповестяването на доклада за сваления малайзийски Боинг над Украйна отменянето на ембаргото срещу Русия очевидно ще се затрудни в още по-голяма степен и това няма как да нормализира отношенията Русия-ЕС.

Накратко, комбинацията от споменатите три урока може да изправи Русия пред такива сериозни изпитания, след които Владимир Путин, вместо като спасител на Отечеството, ще започне по-скоро да изглежда като негов разрушител.

Политическите спасители впрочем са проблемни фигури за всяка една нацонална история. Френският мислител Бенжамен Констан го е формулирал най-добре: „Ако нещата опрат до единия спасител, спасението може да е само в краткосрочен план, а големият въпрос тогава е – струва ли си изобщо?”

Отговорът на този въпрос вероятно ще научим доста скоро.

*Публикацията е от   Портал Култура