Ти си това, което четеш

Размисли по Българските ... въстания

В края на вчерашния ден (26 април – б. р.) подробностите на дебата за „Баташкото клане” донякъде ме бяха отегчили. След като намерих, че редица от гласове и акции поне частично и достатъчно активно и авторитетно представят моята позиция, почти бях решила да я считам темата за затворена.

Новината за досието на рецензента на въпросния проект, проф. Стефан Трьобст, извадено на показ от Цвятко Цветков обаче ме втрещи (виж Mediapool от 26 април 2007 – б.р.). Не просто скандална, а гротескна ми се стори реакцията на бившия главен секретар на МВР и бивш служител на Държавна сигурност. Той не само заяви нагло желанието си да влезе в крак с „модата на размахване на досиетата.” Кощунствен е принципът на употребата на досието. Това не е досие на агент, а досие на учен, някога шпиониран от агент. Това е „съдържателен прочит” в прав текст на донос, употребен в медиите, за да послужи пред широката общественост като исторически факт. Това е проблем. Проблем, който показва за пореден път острата нужда от дискусия върху мястото на медиите в съвременното българско общество.

***

С този текст не се наемам да дискутирам наличието или бройката на избити българи при прословутото клане в Батак. Енергията на разразилия се скандал не бива да се губи, защото той разкри и постави на разположение по-интересни и належащи теми за обществен дебат.

Разбира се, на пръв поглед, това е предизвикателство за българската историческа наука да утвърди своите принципи. Ако тезата на изследоватския екип от Германия – че мотивът на Баташкото клане в историята ни се използва, за да насажда омраза между българи и етнически турци и срещу мюсюлманско население в България – не е вярна, нищо ново под слънцето. Подобно доказателство просто ще затвърди широко разпространеното мнение, че българите са „етнически толерантен народ”, подложен на петвековно робство, завършило с кърваво изтребление преди век и половина: нещо, което всеки ученик в българско училище изучава старателно от малките класове.

Ако тя е вярна, както твърдят изследователите, това несъмнено е проблем на съвременното българско общество, а не на това от 1876. И все пак, ако оставим централния въпрос за ентическата дискриминация и омраза да се изследва от специалистите, в дебата се наложиха редица въпроси, които са „вторични” или „реторични” само на пръв поглед. Дали, например, този проблем може и трябва да се „превежда” на езика на омразата в Западния свят срещу ислямските фундаменталисти, последвала 9/11? Дали подобна провокация трябва да се „поднася” на българската общественост от чуждестранни изследователи (макар и Мартина Балева да е българка, зад нея стои авторитетна немска институция за висше образование)? Дали мястото за представяне на едно подобно изследване е предполагаемата Мека на българската историческа наука? И защо, пак в този смисъл, проектът, публикуван без особени сътресения или коментари във вестник „Култура”, не е бил обжалван и обсъждан в продължение на година? Дали присъствието на изследователския екип именно в БАН е търсено, за да придаде нужната публичност и авторитет на изследването, и, съответно, скандалът е изненада? Или атаката (не случайно използвам тази дума) е целенасочена и скандалът, макар вероятно в по-малък мащаб, е търсен предумишлено?

Първата ми реакция, след като прочетох новината за отричането на ‘Българския геноцид’, беше – съвсем спонтанно – тази на искрено възмущение. Що за нахалство, западни учени идват неканени и назначават/пренаписват нашата история. Още повече, присвояват си правото да атакуват стожерите на българската историческа наука в сърцето й: нима ако български учен има хипотеза – да речем, че изнасилванията на немски жени от руски войници в края на Втората Световна  война, са „мит” – той би дръзнал да организира конференция на тази тема в Научния център или в Свободния университет в Берлин? Та дори и да не е българин, правилата на играта са строги – спомнете си какво се случи в Австрия със скандалния английски автор, отрицател на Холокоста Дейвид Ъруинг: съдебен процес и присъда.

Опрем ли обаче до подобни паралели,

пак стигаме до треската в окото на другия, без да видим гредата в своето.

Без какъвто и да е опит за сравняване на българските кланета с индустриалното изтребление на един народ в лагерите на смъртта, дебатът за Холокоста може да ни научи много. Едва ли има по-прецизно изследван и оспорван феномен в най-новата история, включително и в рамките на еврейската общност: това е история, писана с цел радикална саморефлексия на всички членове на човечеството, включително, и преди всичко – на самите историци. Тя разкрива постоянен интелектуален процес: дебат с множество гласове, който се прехвърля в сферата на изкуството, на журналистиката, и на западната академия като цяло. Наред с нестихващи противоречия тя поражда критическо осмисляне на най-необичайни и най-обикновени явления от ежедневието на модерното общество. На последно, но не по значение място, това е дебат, създаващ собствен език: език, който са принудени да спазват поне отчасти дори най-тривиалните репрезентации на това най-мрачно събитие.

В представителите на българската историческа и интелектуална общност, заклеймили представянето на проекта, обаче, подобна саморефлексия липсва. Наред с ретроградната реакция в защита на българския мъченически епос, липсва дори горчив отговор на провокативната претенция на чуждестранните учени. Още по-симптоматичен е фактът, че именно защитата на българския канон и ‘национална памет’ се тиражира сега, в централните медии, а не преди година – в културната периодика. Това показва, че не само в българската академична общност, но и в по-широки кръгове на българска общественост (ако приемем, че това не е празен термин) съществува разрив, не протича диалог. Самата възможност за диалог изглежда обречена: актьорите говорят на различен език.       

В този смисъл, не ми се стори странно, че статията на Мартина Балева е останала почти незабелязана в Култура. Както самата авторка, голяма част от читателите на Култура са хора с академическа школовка в хуманитарните и социални науки. Много от тях са преминали през западни академични институции, членство в неправителствени организации, центрове и семинари на фондации като Сорос, Фулбрайт, Конрад Аденауер, ДААД и т.н. Подобен критичен прочит на „мит” в историческата наука не само не е новост за тях – това е просто още един обект за деконструиране; пореден опит да се намери не просто интересна тема, но и специфичен и неизследван проблем за дипломен проект; поредно изследване, съобразено с изискванията за спонсорство на западни фондации, с рамка „общовропейски ценности”, „разрешаване на междуетнически конфликти”, „борба срещу нарушаването на човешки права” и др. Затова и „превеждането” на изследването на езика на етническата и религиозна омраза в стил 9/11 не е учудваща, макар и в някакъв смисъл, да звучи причудливо: привеждането на контекстуално специфични проблеми под обще знаменател е една от „треските” на изследователските центрове и фондации от западен тип, чиито преимущества и недостатъци тепърва трябва да се дялат; но нека ние се върнем към нашата „греда”.

Подобен прочит на историята, съвсем простичко казано, не е познат на българите –читатели на централни ежедневници и слушатели на централни телевизионни и радио-емисии. Втълпяван от ранна детска възраст, изискван на входящо и изходящо ниво в образователната система, копиран донякъде по инерция от масмедиите, и преповтарян от популистки и екстремистки медии (тук енергията е доста висока и за инерция едва ли може да става дума) е един друг наратив. Тук царува един централен и централизиран национален епос, в който турците са „душмани”, а българите са посичани в героичен порив за свобода. Тук, за разлика от западните академични среди, думата „отечество” се асоциира не с Хитлер (Vaterland), а с националните герои като Левски. („митът” за Левски, ще каже някой...) Затова и, дори когато не говорим за прояви на краен национализъм, подобни героични митове са познати, разпознавани и желани; развенчаването им – не.

Разбира се, това е съществен проблем: проблем, който трябва да бъде решен с ре-форма на българската образователна система и ре-формулиране на съдържателно ниво на образователен процес. Езикът на критична (само)рефлексия може да бъде формиран единствено чрез образование. За това говори един – на пръв поглед вторичен – факт, съобщен в разгара на скандала. Уплахата от физическа саморазправа срещу Мариана Балева не е изненадваща (вероятно и аз бих постъпила така на нейно място), но и не говори за очакван скандал и провокация. Той е по-скоро реакция на цивилизационен ужас. Само че ужасът не е обичайният сблъсък на цивилизациите или пост-9/11 синдром.

Сблъсъкът се дължи не на непримирими цивилизационни различия,

а на едно постепенно разраснало се културно различие (différance?) в рамките на едно общество, между членовете на една общност. То не се дължи само на различна историческа школовка на представители на по-либералната срещу по-консервативната академия; не се дължи дотолкова и на политизирането на конкретния скандал, макар в него да се видя до каква степен централната власт (начело с Президента-историк), си сътрудничи с централните медии, за да наложи централния (main и mainstream) исторически дискурс; фактът, обаче, че при подобен скандал твърде много хора застанаха на страната именно на консервативния прочит на българската история, надали противоречи единствено на толерантността на българското население, или пък обяснява етническия вот в последните избори.

„Различието”, за което говоря, се дължи на липса на медиа-ция, на (търсене и предлагане на) функционираща правилно медия-посредник, способна да осъществи превод между различните езици, които се сблъскват в този скандал. Различието се проявява в невъзможността на свободните медии, обществени интелектуалци и критично настроени политици в България да „преведат” принципно коректния прочит на случая на ежедневния език на българите. Правото на изследователите да изкажат хипотеза и да я защитят при оспорван дебат е само част от рефлексията върху собствената история, в която гражданите (и) на това общество трябва да бъдат въвлечени в постоянен активен диалог.

Разбира се, това не е проблем само на едната страна. Подобни критични мнения естествено намират някаква публичност – за съжаление обаче в настоящата медийна конюнктура те са ограничени до няколко заглавия на ежедневници със сравнително малък тираж и до определени интернет портали, посещавани от традиционната публика от съмишленици. Разбира се, по-ниското търсене на такива мнения до голяма степен се дължи на това, че те не дават прости отговори и „лесносмилаеми” формулировки, за разлика от посланията на масмедии и наложените от тях медийни звезди и политически популисти (тривиален и често повтарян, но отново симптоматичен пример: колко съвременни български обществени интелектуалци влезнаха в 100-те най-известни Българи?). Наред с това, те и не достигат до тази публика: вероятността дори и за настоящия материал да излезе във вестник Труд или 24 часа клони към нулата. А това, за съжаление, продължават да бъдат най-тиражираните вестници в България, които достигат до масова публика. Факт е, също така, че взаимно цитиране на едните и другите медии е белязано с презрително мълчание.

Настоящият скандал е от значение именно заради това, че умишлено или не,

той успя поне временно да разсее сгъстеното мълчание.

Това мълчание на моменти плаши: то издава невъзможност (или презрително нежелание?) за ежедневна битка, в която да се артикулират и изобличат много по-провокативни, крайни и опасни прочити на историята, които всеки ден облъчват милиони българи. Естеството на презрението от двете страни, обаче, е твърде различно. В единия случай гласът на другия е незаслужено презрян заради слабата му представителност. В другия е презряна масовостта – традиционен елитистки избор, който, в конкретната ситуация, показва по-скоро неуместна притвореност в критичен момент. В момент, когато е необходимо да се предлага категорична и – което е изключително важно – широко изразена позиция.

__________________
Мария Иванчева е завършила философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, в момента следва социология и социална антропология в Централноевропейския университет в Будапеща.

Още по темата
Още от България

Какво провокира обвиненията в корупция срещу председателя на Софийския апелативен съд?