Седем дни, които разтърсиха България

Последната седмица бе белязана от разтърсващи разкрития и откровения, които обърнаха политическото ни битие с хастара навън. Иначе толерантният български народ сигурно е изпаднал в дълбок смут, научавайки, че бившият му премиер от благороднически произход е разследван в международен корупционен скандал, че настоящият президент е бил сътрудник на Държавна сигурност, а доскоршният главен прокурор и настоящ български посланик раздава цветисти псувни, на които би завидял дори савойският принц.

Без съмнение най-голям е шокът около оповестените в медиите записи от телефонни разговори между италианския престолонаслединк Виктор Еманиул Савойски, който е братовчед на Симеон Сакскобургготски, и приближеният на двамата бизнесмен Пиерпаоло Черани. Разменените реплики по адрес на царя (“задник”, “копеле”, “глупак”, “загубеняк”), по адрес на Българя (“говнян език”, “шибана страна”), за характера на техните бизнес отношения (“да не ни срита по топките”, “торба с пари”), са истинска провокация към въображението и здравия разум. Дори и евентуалните обвинения към Сакскобургготски за склоняване към корупция или за участие в корупционни схеми да не могат да бъдат доказани, самата съпричастност на бившия премиер към въпросните лица и схеми е достатъчно основание смирено да се извини и да се оттегли от политиката.

Аферата удря не толкова политическата състоятелност на Сакскобургготски (която и без друго се срина), а изкоренява самия мит за “възпитания”, “благороден” и “добър” цар, който след 50-годишно изгнаничество се връща в родината си, за да ѝ “служи безкористно”, воден от вътрешните си убеждения за “почтеност във всичко”.

На фона на цялата мръсотия, поквара и далавераджийство от най-долнопробен вид, които се леят от устата на техни “благородия”, опитите на Симеон да ни убеди, че дълбоките му нравствени устои идвали от семейно възпитание на майка му (савойска принцеса), звучат изключително нелепо.

Всичко, което досега бе смятано за неотменим атрибут на Симеон – царско потекло, перфектно владеене на 7 езика, близки контакти с монархически фамилии, широки международни връзки, сега се обръща като проклятие срещу него. Защото именно тези “предимства” му разкриват достъп до далавери в международен мащаб, за каквито провинциалните му български  побратими в политиката могат само да мечтаят.

Умилително звучат оправданията на българските власти, че не били получавали досега информация за нерегламентирани парични преводи и нерегламентирани контакти и поведение на бившия премиер и министрите му. През последните дни всички слухове и предположения за намеса на царски роднини и приятели със съмнителна репутация в приватизационни сделки и инвестиционни проекти просто се потвърдиха.

В настоящата ситуация на бездействие, некомпетентност или безпомощност на институциите, не е чудно, че Симеон и бившите му министри позират като едни непорочни мадони по телевизията и ни убеждават колко порядъчно са си вършили работата и колко несправедливи са обвиненията.

Тая сценка с “набедената невинност” я гледаме от яхтения скандал насам. Досега всичко им се разминаваше.

В петък главният прокурор потвърди, че все пак ще правим Национално бюро за разследване по румънски модел, което да лови случаи на корупция по високите етажи на властта. Похвално. Но ако ще се прави със същите хора и по същите методи, по които се работи досега, няма смисъл да очакваме каквито и да е резултати.

И тъй като, когато става дума за правосъдие, негова своебразна емблема през последните години е Никола Филчев, внезапното му “включване” в скандалите от последната седмица даде нови основания за размисъл. Цяла България чу как посланикът ругае журналисти, но вероятно сетивата на властта са били притъпени от далеч по- дебелашките изцепки на “техни благородия”, та затова не бяха взети никакви мерки. Какво пък толкова, псува.

Освен това държал година и половина в чекмеджето си преписка от народни представители по аферата, по която сега работят италианските магистрати. Да работят. Българските власти ще изчакат техните официални заключения, пък после ще решават.

Външният министър Ивайло Калфин се опитва да излезе от “лайняната” ситуация (ако можем да си послужим с образната лексика на италианските братовчеди) и обяснява, че Филчев не е извършил никакво престъпление, за да го отзове от Казахстан. Това щяло да е прецедент. Какъвто, между другото, беше назначаването му.

В петък Калфин прехвърли този горещ картоф към лидерите на тройната коалиция – Станишев, Сакскобургготски и Доган – които били взели политическото решение за посланическия пост на бившия главен прокурор. Така външният министър, бивш съветник на президента, се опита да разтовари бившия си началник поне от един грозен политически упрек, който тегне над бъдещата му кампания за преизбиране.

Същия ден Първанов набра смелост и най-после призна, че той е агент “Гоце”. От обясненията му стана ясно, че не знаел, че работи за Държавна сигурност, защото през цялото време мислел, че работи за Външно министерство. Така му казал сътрудникът на ДС, който го вербувал.

Новината за “Гоце” не е новина за повечето политици, медии и немалка част от обществеността, които знаеха, че Първанов има досие.

Оттук нататък има два важни въпроса. Първият е ще натисне ли Първанов правителството и мнозинството да извадят (и то бързо) всички досиета на хората, които в момента заемат публични длъжности, включително и неговото. Та да можем да оценим по достойнство патриотичните му заслуги, каквито ни убеждава, че има.

А разсекретяването да се извърши от независима комисия и без участие на бивши служители на ДС би бил единственият начин да се разбере дали документите за президента в архива на бившето Първо главно са подменени, каквито съмнения бяха изказани от членове на бившата комисия “Андреев”. Все пак Първанов е президент вече пета година. Нищо чудно “поомачканата” папка да е станала такава и заради интервенция на негови хора.

Вторият и по-съществен въпрос е какъв е моралният кредит на Първанов оттук нататък, след като е ясно, че като политик с агентурно минало досега винаги е можел да бъде шантажиран и воден за носа от хора на бившите тайни служби.

Той няма да си подаде оставката, както настоява дясната опозиция. И ще продължи да раздава политически и морални оценки и да се бори на думи за ред и законност, като на дело толерира лица като Филчев, Сакскобургготски и разбира се, Ахмед Доган (чиято корупционна слава напоследък избледня под напора на “савойската” вълна).

Всичко това, което се случи през последните дни, на пръв поглед изглежда сензационно, скандално или налудничаво. Какъвто е българският политически живот. Но то крие и потенциал за дълбок катарзис, който обаче може да бъде предизвикан не от политиците, а от медиите и обществото.