Шах, история и политика

Карпов: кирилицата е от Византия;

Крамник: бацилус булгарикус е номад от Азия;

Тал: созополският „"ампир” е скелет с буца желязо от леярна;

Карякин: челюстта не е на Йоан Кръстител;

защото произходът ни е ирански!

***

Теория

Политиката трябва да се еманципира от историята. Знае се, че на Балканите има твърде много история, но за съжаление тя става все повече и повече. Ракообразното ѝ разрастване превръща политиката в история, провеждана с други средства. От политиката се изисква да легитимира, признае, узакони историята, както и да отрече безпочвените ѝ интерпретации. Затова всички настръхват, когато човек на Путин обяви кирилицата за византийска, макар този човек да е просто един (велик) шахматист.

Това е странна ситуация – историята все пак е въпрос на факти и научната им интерпретация. Мнението на политически лица, спортисти или медийни знаменитости не би трябвало да я променят и разклащат. Нашата история, освен изобилна, изглежда е толкова крехка, обаче, че има опасност да се промени от подобни изказвания. И за да се предотврати това, настоящи и бивши структури на Държавна сигурност се мобилизират, за да дадат отпор на историческата агресия.

Проблемът за политиката е още по-сериозен. Политическите граници на общността са дефинирани изключително в исторически, дори родово-биологически термини – реални или въображаеми. Българите идваме от библейски времена или поне от времето на Хан Кубрат. Македонците са наследници на Александър Велики. Гърците пък произхождат от Хектор и Ахил, ако не и по-назад във времето. Турците са неоосманисти, като "нео”-то просто означава, че произхождат от османските владетели. В една такава среда политиката е възможна единствено като Илиада, сериал за Сюлейман Великолепни или някакъв подобен епичен разказ.

Всяка държава иска другата да признае нейния епичен разказ: някои искат държавен договор за това; други – по-умни – продават телевизионни продукции. Политиците пък се вживяват в епическите персонажи – един вече прилича на султан, друг си е жив хайдутин, трети е съвременен Крали Марко. Каракачанов е нашият Хектор, Симеонов построи и варди Скейските ни порти, а Сидеров е влюбчивият Парис (с известно приближение). Списъкът е илюстративен, а не изчерпателен.

Всичко това повдига въпроса възможна ли е политика на равнопоставеност на Балканите, където печалбата за едни не е загуба за други и където човешкият живот има значение, не само ако е на роднина. Казусът с българския трафикант, който изглежда е слушал часове наред как хора умират и не е направил нищо, е показателен: не-роднината се третира като не-човек и дори базови правила по отношение на него отпадат. Прекаленото родово историзиране на политиката има и тази цена.

Македония или как един паметник със съмнителни естетически качества свърши добра политическа работа

Визитата на Заев в София и поведението на Борисов са надежда за различен тип политика. От ключов интерес за България е Македония да бъде приобщена и в НАТО, и в ЕС. Вратите на ЕС ще са затворени за известно време за страните от Западните Балкани, но междувременно България, Гърция, Румъния, Хърватска и Словения могат да създадат достатъчно силно лоби за европеизацията на целия регион. Борисов и Заев дадоха сигнал, че това са важните политически цели, които не бива да стават заложници на историята и нейните пазители от различните регионални формации на държавна сигурност. Истинската сигурност на балканските държави ще дойде не от взаимното препотвърждаване на епическите им наративи, а от интензивни връзки, обща инфраструктура, проекти, бизнес, културни събития и т.н. За тази цел е необходима добра воля и уважение към другия, но не е необходимо припознаване и подписване под всичките му исторически интерпретации. По историята може и да не сме съгласни, но е добре да се съгласим тя да не пречи на решаването на общите ни проблеми.

В този смисъл евентуалното подписване на договор за добросъседство с Македония трябва да бъде разглеждано като политически, а не като исторически акт: той трябва да отвори вратите за едно интензивно сътрудничество, а не да решава исторически спорове. Очаквания за противното както у нас, така и в Македония, могат да торпилират един позитивен политически процес.

Русия или Радев като Оливър Стоун

Президентът Радев покани президента Путин за честванията на Освобождението ни догодина. Това е още един пример, при който историята избързва и застава пред политиката, започва да я води в неизвестна посока. И наистина, какъв е политическият смисъл на тази покана? Все пак държавна визита от най-висок характер е преди всичко политически акт, който трябва да прати ясно послание, както и да доведе до конкретни стъпки в развитието на двустранните отношения.

Към момента политическият смисъл на визитата остава неизяснен. Дори не се знае тя координирана ли е с Министерски съвет, който по конституция ръководи външната и вътрешната политика в страната. Изказванията на Борисов и на външния министър са показателни: ако Путин дойде, ние ще го посрещнем. Това възстановка на посрещането на братушките с хляб и сол ли ще е, и за какво в крайна сметка се прави, не става ясно.

Логически възможните послания са следните:

1) Визитата има за цел най-вече да отпразнува общата ни история. Ако това е водещото, редно е да се поканят и ръководителите на другите държави, участвали в нашето Освобождение: Украйна, Румъния, Финландия, Полша… А защо не и Турция – в крайна сметка войните трябва да останат в миналото и подобни празненства имат основно подобна задача;

2) Историческите връзки са по-важни от настоящите политически обвързаности и позиции на България и Русия. Въпреки ангажиментите към НАТО и ЕС, ние искаме преференциални, специални отношения с Русия по принцип;

3) България има различна политика от ЕС по определени въпроси – да речем санкциите срещу Русия. Посещението на Путин по време на българското председателство на Съвета е един от начините да окажем натиск за отмяна на санкциите;

4) България може да използва историческите си връзки с Русия, за да подпомогне преговорите по щекотливи въпроси между Русия и ЕС. Ако това е амбицията обаче, ресурсът, с който разполагаме, определено е малък. По отношение на Украйна и Минските споразумения трудно можем да допринесем с каквото и да било, а по отношение на Крим ситуацията е ясна и поле за компромис няма. Енергийният съюз на ЕС пък още не е създаден, а да се кани Путин преди това с цел да се води обща енергийна политика е несъстоятелно;

5) България иска да възобнови "Белене” и да си осигури достъп до руските тръби за газ, за да реализира "газовия хъб”…

Към момента не се знае коя е официалната българска позиция по тези въпроси и дали има единна политика, споделяна от президент и правителство. Като цяло отново сме в ситуация, в която сме сложили историческата кола пред политическия кон.

Летящата чиния и соцносталгията

БСП иска да си "вземе” летящата чиния на Бузлуджа. Като оставим правната страна на въпроса, питането е какво ще се прави с този паметник. БСП още няма отговор, но държи да придобие този маркер на историческа приемственост. Да е ясно, че тя е столетница, "наследница” на минало, включващо и годините на социализма.

Това е отново пример, в който историята взема превес над политиката. По-важно е историческата приемственост пред конкретното политическо послание.

Сградата на Бузлуджа може да се използва и да стане интересен музей-паметник на един цял период от българската история (сигурно ще е скъпо). С възстановяването ѝ, обаче, могат да бъдат пратени голям набор от разнородни послания и да се преследват противоречащи се цели:

-   реабилитация и възхваляване на социализма;
-   критически поглед върху тази епоха;
-   музей на комунистическата пропаганда;
-   музей на политическата утопия;
-   партийна резиденция на БСП;
-   музей на тоталитарната идеология…

БСП не е заявила собствената си позиция и избор по тях (или други възможни). Но по-важното е, че това не е дебат само вътре в левицата. В крайна сметка чинията на Бузлуджа е национално наследство, тя е и национален символ. Опаковането му в чисто партиен целофан всъщност може да е нелегитимна приватизация на обща история.

Поставянето на историята пред политиката е хроничен проблем за левицата: тя все още живее с един крак в миналото и трудно се трансформира в „нормална” европейска партия.  

***

На Балканите има не само твърде много история, но и твърде малко политика.