Държавният глава лъже. И какво от това?

От няколко дни шества новината, че президентът на България Георги Първанов е бил сътрудник на Държавна сигурност и за това има документални доказателства. Някои приеха случилото се с услужливо пренебрежение, в хармония със зададената от прессекретариата на “Дондуков” 2 “правилна” линия, че всъщност няма нищо ново, защото “още преди една година Георги Първанов изнесе информация за съдържащите се документи в т.нар. папка “Гоце” и направи своя коментар по темата”.

Точно тук обаче е проблемът. Преди една година президентът направи доста увъртян и подвеждащ коментар, с който на практика отрече да е бил сътрудник на ДС, макар че е държал в ръцете си папката “Гоце”.

Миналата година той каза, че не знаел, че лицето, което го е вербувало, е било от разузнаването, но дори и така да е било, той пак е щял да изпълни задачата си, защото ставало дума да сътрудничи за написването на мемоари на “много достоен” човек. Това е македонският емигрант Методи Димов, за когото бившият български посланик Леа Коен, която се е срещала с него, твърди, че също бил сътрудник на ДС и книгата му “Габъро” била на толкова ниско ниво, че едва ли може да става дума за някаква научна редакция.

Както и да е, преценките на Леа Коен и на Георги Първанов за качествата на книгата на “един истински български патриот” може и да се разминават. И не това е проблемът.

Сред материалите, извадени от Комисията по досиетата, има и документ от ст. лейт. Цв. Цветков, който е вербувал Първанов, в който пише, че той “има готовност и желание да работи с органите на ДС”.

Папката “Гоце” достигна до обществеността опоскана – от нея са вадени страници, което било “видно” според шефа на Комисията по досиетата Евтим Костадинов. Единствената загадка към момента е кога са извадени тези страници – дали още в началото на 1990-те, когато е имало масово “прочистване” на досиета, или през март тази година, месец преди да започне отварянето на досиетата. Г-н Костадинов веднъж каза, че бил обезпокоен, че с папката е “боравено” на 27 март т.г., но един разговор с шефа на НРС Кирчо Киров успя да го убеди, че няма такова нещо.

Като се изключи фактът, че България е единствената страна от ЕС, чийто държавен глава е признат сътрудник на тайните служби на комунистическия режим, за българското общество има още един изключително злепоставящ момент – Първанов излъга.

И това е най- сериозният аргумент да се иска и обяснение, и оставка на държавния глава.

Българските медии и българската общественост са подозрително великодушни към гафовете на определени политици, но все пак е добре да се има предвид практиката на западните демокрации. Те са такива, каквито са, включително и заради професионалната и непредубедена позиция на медиите и силното гражданско общество, което не прощава големите гафове. Като това държавниците да лъжат. Независимо дали за големи или за малки “прегрешения”. Така например Бил Клинтън бе разпънат на кръст и пратен на импийчмънт не заради сексуалните задявки с млада стажантка в Белия дом, а заради това, че излъга, като отричаше въобще да е имало подобен случай.

Преди няколко години германските медии “разковаха” бившия канцлер Герхард Шрьодер, защото отрече да си боядисва косата, макар да бе очевидно, че прави това. Щом лъже за нещо толкова малко, представете си какво е за по-големите неща, писаха немските журналисти.

Още един премиер социалист – унгарския Дюрчани - си призна пред съпартийци, че излъгал гражданите, за да спечели втори мандат и стотици хиляди излязоха на протести в Будапеща, стояха на студа дни наред, за да демонстрират нетърпимостта си към подобно управление. Унгарският премиер си задържа властта благодарение на парламентарното мнозинство, но медийната и обществената реакция със сигурност ще бъдат незабравим урок за него и следващите правителства, че дължат някаква минимална почтеност към избирателите си.

В България такова нещо няма. Хем Първанов, партията му и цялата плеяда обществени авторитети “под пагон” се възторгват пред патриотичното и родолюбиво дело на президента в качеството му на сътрудник на ДС, хем не е ясно защо той така ревностно криеше и още крие тази “достойна” страница от биографията си.  

Явно най-рядкото нещо в България е политик да излезе и да каже: “Сбърках, простете. Съдете ме по това, което върша”. Но подобно признание би означавало и някакво разкаяние, и някакво дистанциране, и същевременно гаранция, че грешките от миналото няма да се повторят. Каквото, уви, тук не се случва.