Опа!

Тъкмо се зарадвахме, че се е появил доблестен изобличител на корупцията в България, награден за това от министъра на вътрешните работи Румен Петков, когато изобличителят Георги Янев скоропостижно се извини за доблестта си. Архитектът, дръзнал да докаже с белязани пари подкупността на висши чиновници от едно държавно ведомство, не бил доказал обвинението си за "чудовищна корупция” по адрес на друго, на министерството на земеделието.

Министърът на мегаминистерството ( да, в тези министерски ръце е съсредоточен огромен за нашите мащаби потенциален евро-български ресурс) Нихат Кабил се възползва от липсата на налични белязани милиони, контраатакува и получи извинение от Янев, декориран за бившата си храброст с меверейски кортик. А и по този начин ни показаха, че държавата прави каквото си иска с палавите си деца-с едната ръка шамаросва, а с другата награждава. Съвсем като руски самодържец. Коалиционна култура на моркова и тоягата, на кортика и ритника.

Опа! Пак ни се подиграха.

Живеем в уникална страна, където извинението звучи като зле прикрита подигравка. Настъпиш някого, или го бутнеш и -"опа”!

В същата страна взимат за мезе всеки, който потърси вината за престъпленията или "просто” безобразията на властта срещу собствените му граждани. Вината, казаха ни господарите на статуквото в началото на наивното опиянение от прехода към демокрация, биват поемани от безнаказаните господари в коалиция с "мезетата".

В същата държава наследникът на удавената в кръв бивша монархия така и не поиска извинение за родните (българските?!), родословните и личните страдания, а предпочете да споделя властта с виновниците за тях. Въоръжиха се взаимно с патериците на властта, капитализираха понятието справедливост, експроприирано десетилетия наред "в името на народа”.

Впрочем, помирението е велика ценност. Демонстрира го германският канцлер Вили Брандт на колене пред народа на Израел. За помирението платиха с живота си премиерите на Израел Ицхак Рабин и Египет Ануар Садат, застреляни от фанатични сънародници. Постигнаха го испанските монархисти и  по особен начин -дори гръцките националисти от всички идеологически котерии, които солидарно продължават да мълчат пред света за ужасите от времето на братоубийствената гражданска война само и само да не се изложат пред чужденците.

У нас обаче няма нито извинение, нито помирение. Има наложено от пропагандата и политиката на свършените факти примирение. Включително на интересите при реституирането на властовия ресурс с цената на сделки, белязани демонстративно с печата на държавния глава.

Тук именно проговорилите срещу властта се извиняват. Рано или късно. По-скоро рано, докато не е станало късно за тях. Или най-малкото изчезват. В чужбина се запиля и се не видя вече 16 години Радослав Райков, единственото разприказвало се ченге от висок ранг за целия т.н преход. Вторият човек в разузнаването (работил цял живот по "турското направление”), току-що изгонен от шефа си Бриго Аспарухов, назова в интервю за "Отечествен вестник” през октомври 1992-ра подробности около агентурното минало на елита на ДПС, потвърдени по-късно и от министър Богомил Бонев. Изчезна.

Междувременно единствената решителна свидетелка по делото срещу екзекуторите от концлагерите Газдов, Гогов и компания, жертвата на мъчения Надя Дункин, умря скоропостижно със смазана глава при явно инсцениран грабеж в просешката ѝ квартира, досущ като жертвите на убийците със сопите в лагерите. Делото отшумя и интересуващите се от тези "неща” наскоро бяха наречени от премиера Станишев "ненормални”.

Офицер от охраната на "голямото добрутро” в държавата се разбунтува миналата година и обвини службата в събиране на компромати срещу политици в полза на всесилния държавен глава. Потъна и той нейде.

Гръмна скандалът "Куйович”. Да бяхме като Чехов, да отсъдим, че драматургията предвижда развитие на сюжета с гърмежа. Но не сме. Под Чехов сме. Под чехъл, най-вече. Подчинени сме на фатализма си, с който чакаме нищо да не се случи. И нищото не ни разочарова. Волнодумецът Димов от Разград, който обвини високите етажи на МВР в София, че покровителстват наркотрафика (по повод скандала с фалшивия паспорт на сръбския рецидивист), също беше укротен. Отметна се от думите си и с благоволението на министър Петков му е позволено отново да служи.

Дори и медиите напоследък дадоха своя принос с, меко казано, нетрадиционно извинение, което няма нищо общо с етичния кодекс. Главният редактор на вестник с големи претенции подви опашка пред гнева на вицепрезидента Ангел Марин, защото се бил обидил от шегата за несъстоялото се негово евентуално възкачване на президентския престол заради щастливата развръзка с повредения президентски самолет. При друг сценарий вицето щял да наследи шефа си посмъртно (както е по конституция), пошегуваха се от вестника. И се извиниха на бърза ръка за този страшен майтап на докачливия "истински генерал”, който всъщност би трябвало да поиска извинение за това, че го генералосват, при положение че отдавна по закона за деполитизацията трябва да бъде хрисим чиновник в костюм (а не войнствен противник на НАТО, какъвто беше в униформа, преди да го уволни от армията президентът Стоянов).

Живеем като във вица, в който на Иванчо било наредено да се отрече от казаното и да заяви, че Марийка не е простачка. Той "изпълнил” заръката и ревнал пред целия клас: "Марийка не е простачка??? Е, мноооого се извинявам”!

Абсурдът наистина е в основата на най-забавните анекдоти. В този смисъл по нашите земи пада голям смях. Опа!