Тринадесет дни: уроците от газовата криза

„Сър, подготвен съм да чакам Вашия отговор докато не замръзне ада, ако това е Вашето решение”, казва американският посланик в ООН на руския си колега във филма „Тринадесет дни” (Thirteen Days), в който се разказва за Кубинската криза по време на Студената война. Температурата на настоящата газова война между Русия и Укайна се доближава – дори и физически – до онези дни, а най-студено е в източната част на ЕС. В България, както навсякъде в Европа, руският газ все още не потича, но ние вече започваме да си даваме сметка за уроците, които би трябвало да сме научили от 13-те дни на газова криза, започнала в ранните часове на 6 януари.

Първият урок звучи почти тривиално днес, въпреки че допреди седмици това беше по-скоро крайно, политически оцветено твърдение: никои двустранни решения не са трайни, без значение колко привилигировани изглеждат отношенията на дадена държава с Русия. Българското правителство безоблачно разчиташе на споразумението си с „Газпром” и беше напълно неподготвено за кризата. За разлика от Унгария, която след първата криза през 2006 г. започна изграждане на скъпо съоръжение за съхранение на газ, и за разлика от Латвия, която реши да плаща над пазарната цена за газ, за да не се съобразява с Русия, България очакваше да получи едновременно и по-ниски цени на газа и сигурност на доставките от „Газпром”.

„Постигнахме Голям шлем”, обяви президентът Първанов точно преди една година, по време на церемонията по подписване на проекта за Южен поток с тогавашния руски президент Путин. Героичният патос бе вследствие на впечатлението у българската страна, че е притиснала „Газпром” да се откаже от 50% от местната компания, създадена да управлява Южен поток. Но настоящата криза демонстрира, че енергийна сигурност е възможна само при диверсификация и на транзитните пътища, и на източника. С Южен поток, който диверсифицира транзита, но не и източника на газ, правителството би трябвало отдавна да е потърсило свързване с други мрежи, като турско-гръцко-италианската тръба или с терминала за втечнен природен газ в Солун. А и както се оказа, Гърция съвсем няма нищо против подобно свързване.

Вторият урок от газовата сага е кратък: никакви посредници. Изненадващият факт, че всички договори за доставка на „Газпром” с други национални газови компании минават през посредници, стана ясен едва по време на кризата. Както е и в Украйна, посредническите компании в Източна Европа са другото име на възможността за корупция, в която да се включат високопоставени правителствени служители. Поне в българския случай посредниците нямат достатъчна капитал, за да отговорят на евентуални искове за щети от „Булгаргаз” – държавната газова компания. Спорно е и дали те, от своя страна, ще предявят иск срещу „Газпром”, доколкото са негови дъщерни фирми. Но, изглежда, този урок остана ненаучен в България – в консорциума от европейски компании, които трябва да наблюдават дали и колко газ тече в тръбата от Русия към Украйна, излъченият от българското правителство представител е “Софиягаз”, дъщерно дружество на “Овъргаз”, което от своя страна е на “Газпром”. Значи очакваме като едно високоотговорно дружество “Газпром” да се самоинспектира, при това следейки за интереса на българския потребител?

Третият урок гласи, че дори българите русофили могат лесно да се превърнат в русо-скептици и дори в русофоби. За последните десет години европейските проучвания на обществено мнение обрисуваха българите като най-приятелски настроените към Русия (с подкрепа около 67%), а в рамките на ЕС и НАТО България често е смятана за близък партньор на Москва. Последните 13 дни, обаче, изглежда промениха настроението. Актуални проучвания на общественото мнение у нас показват, че кризата е влошила отношението спрямо Русия с 35%. Според изследване на агенция „Маркет линкс”, проведено между 12 и 14 януари, привържениците на Русия у нас са останали едва 32%, а 49% имат негативно отношение. Българите осъзнаха, че да се разчита на руския газ и на руското състрадание е несигурна основа. Сега е моментът да се използва тази рязка промяна в обществените нагласи и да се преформулира българската външна политика, което би трябвало да облекчи управляващите – а и бъдещите такива – в опита да правят сложния шпагат, наречен “на равно разстояние от трансатлантическата общност и Русия”. По-конкретно това означава гъвкавост в ключови проекти като напр. АЕЦ “Белене”, където правителството може да предоговори твърде изгодните условия, обещани на руската страна.

Ранните часове на 13 януари дадоха надежда, че газът ще потече скоро, вследствие на намесата от Европейската комисия и чешкото председателство на ЕС. И четвъртият урок пристигна скоро след това: газът беше спрян отново, потвърждавайки подозренията, че лостовете на ЕС не са били достатъчно убедителни, както и че проблемът е по-скоро източноевропейски, отколкото на целия Съюз. Липсата на дори вербална реакция от лидерите на Германия, Франция или Италия в критичния 13-и ден на кризата изпрати лош сигнал – и той беше чут от министър-председателя Путин. Същия ден той събра лидерите на държавите, които пострадаха най-много –  България, Словакия и Молдова. Попълвайки вакуума от решителни международни действия, Путин се яви почти като арбитър в спора, едва ли не опитващ се да помогне на страните в нужда. Фиаското, която претърпя премиерът Станишев в Москва, е достатъчно наказание за решението му да участва в играта на Путин. И все пак фактът, че лидерите на две страни-членки на ЕС се присъединиха към срещата в Москва, може да бъдет прочетен като акт на отчаяние почти две седмици след началото на кризата. Тогава ЕС имаше шанс да покаже лидерство на Изток, и то да не се изчерпва само с приказки за солидарност. Досега Съюзът не се справя много добре: отново според проучването на „Маркет линкс” подкрепата за ЕС сред българите е спаднала с 20%.

Средносрочни стъпки за определяне на минимални стандарти за газова сигурност в новите страни-членки на ЕС, както и политическа намеса за дългосрочно решение на проблемите с произход „Газпром” биха били адекватните мерки за преодоляване на кризата с доверието в ЕС. Новите членки на Съюза трябва чувстват, че солидарността отива отвъд разпределянето на фондове. Или – за да използваме още един цитат от филма „Тринадесет дни”: „- Затънахте в голямо блато, г-н президент.

- Вероятно си забравил, но и ти си с мен в това блато.”

 * Весела Чернева е директор на българския офис на Европейския съвет за външна политика.