Ако искате, простете...

В началото на годината излезе от печат сборник от спомени и архивни документи "Стряма, вторият Батак – 1944”, издателство "Маркос". Подготвена и издадена със скромните средства на авторката Надежда Любенова, книгата е един от потресаващите документални разкази за първите дни след 9 септември 1944 г., когато в България хиляди души са убити от овластените от Червената армия български комунисти.

Едва ли можем да намерим друга книга, която така директно да назовава имената не само на убитите, но и на убийците, някои от които са още живи. Едва ли може да се намери и толкова екстремен случай на терор като този в Стряма, където по особено жесток начин са убити 3% от населението на селцето с две хиляди жители.

...На 8 срещу 9 септември 1944 година арестуваха най-напред общинарите, кмета, бирниците, пъдарите. Старият кмет Пантелей Божанов беше македонец от Благоевградско, със средно образование. Малко хора бяха тогава със средно образование. Убиха го. Младият кмет Георги Димитров Петков, летец, беше от село, жена му Лалка – учителка, имаха две деца, убиха го с нашите, задето станал кмет. Баща му Димитър беше секретар-бирник много години, убиха и него заради сина му. Убиха и Никола Терзиев, секретар-бирник, той беше от Ситово. Изкараха биците от обора и вкараха вътре хората. Оборът беше голям, обор и кланица е едно и също. Още вечерта започнаха да ги трепат и да ги изкарват с покрита талига – бричката и коня на общината - и да ги изхвърлят край реката… Първите убити, около 10-12 човека, заравяли край река Стряма, дето е ваден пясък, в сухи потоци, по дупки из кърищата...

…На 21 септември ги доубиват с копачки и ги хвърлят в някакъв кладенец. И до днес не знаем къде са. Останахме четири деца – сираци, аз бях на пет години и половина, имам двама по-големи братя и по-голяма сестра. Плашеха ни, че ще ни запалят живи и ние с майка ни ходехме да спим при наши роднини. През всички години на комунизма сме тормозени. Не ми дадоха да нося нито синя, нито червена връзка, не ни искаха никъде, не ни дадоха да учим. През 1950-а година, когато се появиха горяните, брат ми Асен, тогава около 30-годишен, за 24 дена три пъти е арестуван и бит до смърт в милицията в Пловдив. Съмнявали се, че поддържа връзка с горяните.

...При демокрацията се уплашиха, че ще си отмъщаваме и един от биячите написа писмо на брат ми Асен. Описва как са убити. Партизаните викали младежи да ги бият кой колкото може.

“Но, Асене, не мога да ти кажа кладенецът къде точно е, защото е невъзможно. С каруца сме ги изкарвали, всички наши комунисти са присъствали. Повече няма да пиша. Ако искате, простете.”*

Като чете свидетелствата на оцелелите от клането, човек наистина се сеща за баташкото клане. Само че клането в Стряма е извършено не от другоселци – мюсюлмани, а от свои съселяни - етнически българи, християни.

Което отново доказва, че тероризмът и фанатизмът не са привилегия на определена нация или религия, а на конкретни престъпници. Ето част от деянията на овластените терористи и пладнешки разбойници, които избивали съселяните си главно за отмъщение и за лични облаги. При това по особено жесток начин:

…Убит е на 28 септември 1944 година. На Воеводския кантон имало рекичка и пясъчник. Там били нахвърляни към 80 човека и от околните села и заровени. Като придошла реката, водата ги отвлякла. Чичо Запрян и брат ми Танко го намерили там и ходили при Леваневски да им даде бележка, позволение да го вземат и да го погребат. Като го докараха в село, ей тука отдолу краката му слагани в менгеме и пробивани с бургии. Горната и долната протези - изкъртени, под ноктите му забивали клечки…*

...На 9-и ги избиха – и кмета Божанов, и секретаря. Два-три дена носехме ядене на арестуваните, мъжът ми носи, и на петия ден върнали храната… От половината арестувани взеха пари и ги пуснаха. След един месец пак ги прибраха и ги избиха. Хвърлени са из кърищата, никой не знае къде са. На втория или третия ден преди да убият тате, доведоха го по чорапи. Когато окупирали Одрин, на войниците им измръзнали краката и ушите и той не можеше да стъпва бос, пък комунистите му взели обувките и го дотътриха тук да каже къде е пистолетът му. Не му позволили да влезе в къщи. Нашите му изнесли чорапи и това е последно.*

…На 6-ти октомври рано-рано сутринта взеха и тримата: дядо, тати и чичо Рангел, 29-годишен, ерген. Арестува ги Христос Галунски – оня ниският. Другия не помня кой беше. Ние плачем, а те викат: “Няма да плачете! Ние ще ги върнем пак.” И до днес ги няма. И не само нашите. Дигнали много хора, все заможни. Като потърсихме спестовните им книжки, няма ни пара, ни гологан. Дали всичките си пари и пак ги убиха. Славчо Фъсев изпрати негови хора и вдигнаха всичко от кабинета на чичо ми Рангел. Отидох при него като пациентка и познах зъболекарския стол, инструментите, всички зъболекарски принадлежности. *

…От нашето семейство само убиха баща ми и дядо ми. Избитите на 6-и срещу 7-и октомври – 19 човека, са заможни хора, едри, яки мъже. Събрали се всички убийци. На 6-и октомври ги арестуват и през нощта ги избиват. В оборите ги трепали, на кого главата клъцната, на кого – не, натоварили ги на талигите. През Трилистник и Рогош ги откарали на Марица. Там им доотсичат главите, хвърлят ги на една страна, телата – на друга. Водата била малко, не могла да ги извлече. След 4-5 дена заваля дъжд и реката отнесла телата.

…Пролетта като пекна слънцето и труповете замирисаха, кучетата започнаха да ги мъкнат. А воловете! Имахме 4 чифта грамадни волове, ние - воловарчета. Като се разреват ония волове! Ние не смеем да доближим, да не убият и нас. Страшна работа беше пролетта на 1945-а! Кучетата мъкнат кокали по пясъците, воловете реват!…*

Книгата на Надежда Любенова е с предговор от бившия народен представител Дянко Марков. Текстът съдържа силен патос, много фактология и сериозен анализ:

"Процентно по брой на погубените хора спрямо брой на жителите по места първо място в траурната класация се пада на Стряма. Китното тракийско село, процъфтяващо дори по време на войната, благодарение на усърдието и почтеността на трудовите хора, даде 57 жертви при общ брой на населението около две хиляди души, погубени от вилнеещите комунистически кръвопийци със съдействието на местни угодници, предвождани от психопата-садист Леваневски.

Трагедията на Стряма е трагедия на българския народ и държава без аналог в многовековната ни история. Тя зове за разкриване на цялата истина, за историческа и морална присъда над всички, които заповядваха и проведоха безчовечието.”**

В своя увод Дянко Марков напомня, че на 5-ти септември 1944-та година СССР обявява неочаквана и с нищо непредизвикана война на България и че скалъпеното след държавния преврат правителство на Отечествения фронт започва да пълни затвори, училища, мазета и обори с десетки хиляди арестувани хора, но въпреки злодеянията и убийствата, все още вакханалията на злото и смъртта не се е развихрила, докато... не идва зловещата заповед на кремълския послушник Георги Димитров: "Така революция не се прави! Фашистките останки трябва да бъдат унищожени с нажежено желязо!"

"В-к "Работническо дело" – припомня Дянко Марков - реагира светкавично с насъскваща статия, от която струеше кръвожадна омраза: "Стреляйте вярно! Забивайте ножа по-дълбоко! Цялата страна ви гледа със затаен дъх!"... ("Отмъщение", уводна статия в бр. 7 от 25.IX. 1944 г). Привидно тя бе предназначена за войниците на фронта, но всъщност тя импулсираше комунистическите терористически групи в тила, в цялата страна да извършат планираното пъклено дело, за което се очакваше само парола "от горе". И паролата дойде! "Доведете задържаните в София!" Което значеше: "Избийте определената квота от арестуваните врагове!"

" Убиваха безпощадно и безнаказано, пише Дянко Марков. Защото в подкрепа на убийците стоеше - студена и мрачна - могъщата 12-та армия на Трети Украински фронт, а българската армия пратиха в най-българската земя - Македония срещу напускащите я германски части, но не за да я освободят, а за да я предадат...”**

С тази книга, според Дянко Марков, е пристъпен призивът: "да забравим миналото”.

"Историци, юристи, народопсихолози, политолози, учени глави със знания и титли охотно следват тоя „съвет от лукавого" и дезертират от професионалния си, обществен и морален дълг.

Една сърцата българка, чийто живот от ранно детство до зрялост бе протекъл в гнет, лишения и мъка, влязла в досег с хора от Стряма, преживели и помнещи "Вартоломеевите дни и нощи" от есента на 1944 година, почувства в просълзените очи, в развълнувания сподавен шепот на отронените им слова поличба и повеля на съдбата: свидетелствай за истината!

В писменото слово на предлагания сборник от свидетелства тя отнема индулгенцията на безразличните: "Ние нищо не знаем за това. Никъде не е писано."

И смъква завесата, зад която се крият гузните съвести.”**

Книгата може да се намери в книжарница “Български книжици”, София, ул. "Аксаков” 10 (градинката пред Кристал).

______________________________

*Цитатите са от книгата на Надежда Любенова "Стряма, вторият Батак - 1944”

**Из предговора на Дянко Марков към книгата