Берлинският кинопосетител живее със воя фестивал - над 300 000 продадени билети говорят сами за себе си. Прожекциите на филми от Буркина Фасо, от Ирак и Мароко преминават пред почти също така препълнени зали, както и големите холивудски или европейски продукции. А извън прожекциите за медиите, почти винаги на финалните надписи залите се заливат от вълни на дълги, ентусиазирани аплодисменти. Макар че се случват и освирквания...
И така, кой отнесе наградите?
Съвсем изненадващо един тих филм, наситен с настроение, с преклонение пред вътрешния мир на човека и пред природната стихия с нейната красота и мистична сила бе отличен със Златната мечка. Това е третата част от трилогията за Юсуф на турския режисьор Семих Капланоолу. След "Яйце" и "Мляко", в "Мед" той се връща още по-назад в живота на своя 6-годишен герой Юсуф, следва го в обиколките му по пътеките на планинско селце в черноморската провинция Ризе в най-североизточната част на Турция.
Юсуф помага на баща си, пчеларя Якуп. За да събира най-редкия черен планински мед, бащата трябва като акробат да се катери по въжета до върховете на вековни дървета и да закачва кошери из клоните им. Сами из пищните горски дебри двамата развиват най-интензивна, безмълвна връзка помежду си. Когато Якуп изчезва из лесовете за да търси по-плодородни места, заекващият и подиграван от съучениците му Юсуф изпада в криза. Той бяга от отчаяната си и потисната майка и се отправя на едно колкото физическо, толкова и духовно пътешествие из тилилейските гори. В свои изказвания режисьорът Капланоолу не остави съмнения, че е вложил силно метафизическо измерение във филма. Той дори желае зрителят да го възприема от перспективата на "пророците Юсуф и Якуп" (праотците Йосиф и Яков според юдео-християнската Библия).
И все пак в този награден филм мюсюлманското измерение не бе така показно, както в някои други ленти, за които ще стане дума по-нататък. "Мед" бе просто един живописен, наситен, медитативен филм за хора, надарени с голямо търпение...
Голямата награда на журито - Сребърна мечка бе присъдена на
"Когато искам да свирукам, си свирукам"
- дебютния филм на режисьора от Румъния Флорин Шербан. Отбелязан бе неподправеният реализъм на повествованието, автентичността на актьорите-любители, самите те в голямата си част затворници или питомци на трудово-възпитателни учреждения.
Главният герой, силно пресъздаден от дебютанта Георге Пищереану, има да излежава само няколко дни до освобождаването от младежки затвор. Кризата настъпва, когато научава, че майка му заминава на работа в Италия и иска да вземе със себе си малкото му братче, което той е отгледал. В паниката че губи брат си, младежът отвлича социална работничка, затъва все повече в спирала от насилие и отчаяние. Наградата се приема тук като поредното потвърждение за възхода на киното на нашата северна съседка.
Два приза получи руският филм "Как прекарах това лято" - драматична история, разказана с необичайно силни кадри из ледената пустош на Камчатка.
Сребърни мечки за най-добра мъжка роля
получиха по равно двамата актьори - Григорий Добригин и Сергей Пускепалис, както и още една мечка - операторът на филма.
Сребърната мечка за режисура не можа да бъде връчена лично на своя носител Роман Полански за политическия му трилър "The Ghost Writer". Филмът бе приет тук веднага много радушно и от критици, и от публика. Полански, както е известно, продължава да пребивава в швейцарската си вила под домашен арест, поради педофилския скандал и американската съдебна присъда от 70-те години.
Сребърната мечка за най-добра женска роля журито (под председателството на един от безспорно най-ексцентричните и обладани от какво ли не режисьори на съвременността Вернер Херцог) присъди на японската актриса Шинобу Тераджима за ролята ѝ в може би най-отблъскващия филм на конкурса "Caterpillar".
Силно субективната ми равносметка на фестивала е, че Берлинале последователно налага своята линия като форум на "авторското", "ново" и "некомресиално" кино и продължава да неглижира привличането на всяка цена на големи продукции, с големи имена и звезди. Доколко това е автентично желан курс или е просто стратегия, родена от принудата в конкуренция с много по-благоприятно разположените в световния филмов график Кан и Венеция е друг въпрос.
Тази линия съвпада с общата тенденция на "политическа коректност", към която тукашното ръководство е като че ли по-привързано отколкото другите големи фестивали.
Рекордите по посещаемост
сякаш дават право на директора Дитер Кослик. Друг е въпросът за общото реноме на фестивала в професионалните кръгове, на който аз тук не мога да дам изчерпателен отговор. Но мога да свидетелствам за тенденция сред зрителския поток - в залите идва все повече публика, която не е сред традиционната за Берлинале - млади мигранти, второ или трето поколение, чужденци или натурализирани германци с очевидно нетукашно потекло. Тенденция, която отговаря на общото демографско развитие на Берлин.
И в този аспект ме впечатли подчертано наситеното присъствие на филми с ислямска тематика и в конкурсната програма, и още повече в съпровождащите я секции на фестивала. Заглавието на този финален материал за Берлинале 2010 е избрано разбира се съвсем неслучайно.
Германия участва в официалното състезание за мечките с филма "Шахада" (ислямското верую) - дипломна работа на Бурхан Курбани, дете на бежанци от Афганистан. Заснет с невероятна за дебютен филм сигурност и оригиналност на сценичния монтаж, на преплитащите се времеви и сюжетни планове, "Шахада" се състои от три новели с герои млади мюсюлмани, второ и трето поколение, които търсят, намират и развиват вярата си паралелно със своето всекидневие в днешен Берлин. Сред героите има и традиционалисти, умерени мюсюлмани, има и стремеж към екстремно, фундаменталистко тълкуване на религията.
Във филма има много слова и внушения за миролюбието на исляма, за вложените в него доброта, взаимопомощ и духовно извисяване. Но какво няма? Няма я Германия, няма го Берлин, такъв, какъвто го познавахме - и все още познаваме. "Шахада" е германски филм, в който страната с нейната традиционна култура, история, дори с днешните ѝ политически или орбществени дебати извън мигрантските райони като Кройцберг, Нойкьолн и Вединг, отсъства изцяло.
Ако искам да бъда циничен ще кажа, че "Шахада" ни представи действителността такава, каквато по всички аритметични и демографски сметки ще бъде Германия след 30 - 40 години. И каквато безспорно вече съществува в обширни райони на столичния град. Извода, който правя няма да срещнете разбира се в никоя от многобройните гладки и многословни рецензии на филма в големите тукашни медии.
Вторият филм, който не мога да пропусна в този контекст е
"На път"
на босненската режисьорка Ясмила Жбанич, носителка на Златната мечка от 2006 г. за "Гърбавица" - разтърсващия разказ за страданията на босненските жени в сръбските концлагери през 90-те години. Този път Жбанич ни въвежда в живота на мила двойка в днешно Сараево. Луна е стюардеса, партньорът ѝ Амар, с когото живеят в приказно мансардно апартаментче с тераса над покривите на града, е въздушен диспечер на летището. Те водят модерен живот, обличат се като всички млади хора из Европа, ходят на дискотеки, пеят и танцуват, пийват с приятели. Безоблачното им щастие прекъсва внезапно, когато Амар е заловен, че на дежурство пие кафе, размесено с алкохол, уволняват го и не може да си намери вече работа.
Бившият фронтови другар Бахрия го въвежда във вахабитски кръгове и го устройва да води компютърни курсове на летен лагер на салафитска ислямистка секта на брега на Ябланското езеро. Луна забелязва промените у нейния любим, но е безсилна да противодейства на промиването на мозъка, на което е подложен. С ужас и неразбиране тя го заварва по изгрев слънце да прави метани на пода край семейното им ложе, вижда го как отказва да се бръсне и престава да подава ръка на близки жени, как накрая отказва да има секс със нея, тъй като не били женени по законите на Шариа.
Страховито въздействат кадрите от летния ислямистки лагер на сектата, където Луна отива да търси мъжа си. Увити от
главата до петите в черни бурки
само с процеп за очите жени са стриктно разделени с прегради от мъжете. Всички са под постоянна обработка с проповеди от компютърни екрани, по брега на езерото се носи воят на арабски молитви. Още по-страховито става всичко, когато научим от Ясмила Жбанич, че всички сцени са възпроизведени автентично и дори заснети на оригиналните места, че това е част от действителността в днешна Босна.
Проявявам разбиране за трудната ситуация на режисьорката. Тя просто не може (или не желае) да изрази пряко своето отношение към промените, които настъпват у Амар.
Жбанич се стреми формално да бъде неутрална - никой от мюсюлманите, изпълващи гигантските, мраморни, пищни, но студени новопостроени джамии в Сараево - тъй различни от старите, живописни, мирни джамийки на традиционно светския босненски ислям - не говори за насилие, за агресия. Самият Амар, изпаднал преди това в критично положение без работа, обременен от военните спомени, от гибелта на любимия брат, податлив на алкохола и отчаянието, намира в религията утеха, нова увереност, зарязва цигарите и пиенето, успокоява се и усеща духовна сила.
Само в ужасения поглед на Луна, само в отделни сцени, когато Бахрия си взима по шариатски втора малолетна съпруга и при това имамът чете задълженията на жената в исляма - съвършено противни на всички основни човешки норми, които нашата цивилизация познава - само в подобни моменти проблясва антихуманната същност на екстремния ислям. Луна се отказва от така желаното дете с Амир, тяхното бъдеще е естествено обречено. Човекът, с когото тя живее от години, човекът, когото ние срещаме в началото на филма, вече просто не съществува и няма шанс той да се появи отново...
За финал ще кажа две думи за един светъл, жизнерадостен и съвсем необикновен филм -
"Мамут"
от Франция с Жерар Депардийо в главната роля. Недодяланият великан с прякор "Мамут", с хипарски къдри почти до кръста и кожено яке, излиза в пенсия след цял живот, прекаран в блъскане като работник на физическия труд. Той изкарва от гаража стария си мотоцикъл и потегля из Франция в търсене на своите невероятни някогашни работодатели. За бюрократичното изчисляване на пенсията му е нужно да събере от всички трудови удостоверения. Една абсурдна комедия, която кара зрителя с чувство за такъв тип хумор да се смее неудържимо и да рони сълзи пред вечните човешки въпроси. Филм меланхоличен и човешки, в който въпреки всичко се преплита и нещо от заглавната ни тема: Франция, такава каквато "Мамут" я помни, вече не съществува - през живописните полета на Прованса той фучи със старата си таратайка покрай редици коленичили из лозята, мятащи метани към Мека сезонни и не само сезонни работници...
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
109 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
"Страхът от варварите...ни превръща във варвари" напомня и с право Цветан Тодоров. Милене, приятелю, бива страх, бива,но не забелязваш ли че именно този страх ни прави подозрителни и враждебни към тези хора и това на свой ред ги кара тях да се затварят и да стават враждебни и подозрителни към нас ... И докъде ще се докараме така?
Това не ми го побира главата...Всичко друго може да изтълкува някой в този текст, но страх?!?!?!?!?!
"подозрителни и враждебни към тези хора""тези хора" са фанатизирана паплач която е обявила Джихад на всички нино ние не бива да сме "подозрителни и враждебни" към тях
Ами сложете си очилата и прочетете внимателно целия текст, за да видите как моят скъп приятел Милен(казвам го без ирония по отношение на приятелството)продължава да търси под вола теле и да стене с повод и без повод за съсипания от варварите Берлин и променената (към лошо, разбира се) от пришълците - имигранти Германия. Аз обаче помня, че през 90-те години по-буйни от моя приятел Милен, но също така недоволни от пришълците от други страни арийски младежи палеха къщи с живи хора в тях. А ако утре, …
не дай Боже, на моя приятел Миле му пламне къщата, да си знае че и той е допринесъл за ксенофобията в милите на сърцето му Германия и България."Цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме" беше казал Левски! Ама кой да чуе и кой да мисли!
да не говорим за този пасаж тук:"Ако искам да бъда циничен ще кажа, че "Шахада" ни представи действителността такава, каквато по всички аритметични и демографски сметки ще бъде Германия след 30 - 40 години. И каквато безспорно вече съществува в обширни райони на столичния град. Извода, който правя няма да срещнете разбира се в никоя от многобройните гладки и многословни рецензии на филма в големите тукашни медии."И после нямало било страх от "варварите", които ще ни залеят демографски, културно и …
всякак. Отиде ни хубавичката цивилизацийка,тази същичката ,която роди нацизмът, комунизмът,тази същичката,която християнски създаде най-чудовищните концлагери на няколко километра от България само преди десетина- петнадесет години. Да прочете приятелят Милен показанията на свидетелите пред Хагския Трибунал да види какви са ги вършили православните сърби и после да ми говори за исляма. Може да започне с великолепната книга на Татяна Ваксберг"Милошевич и Трибуналът" за начало. После да мисли дали от "исляма" идва всичко или... от фанатизма и ксенофобията, в чиито огньове и той търчи съчки да слага!
Проблемът с очилата е, че трябва да се използват САМО когато е необходимо. Дългото им носене води до трайни увреждания - пък дори и да става дума за много розови, като Вашите. Най-характерна последица е обвинението за слепота към останалите. :)
Какво ще стане след 30-40 години не се знае, но това насищане на Европа с чужденци неизбежно ще доведе до противопоставяне и никаква политическа коректност няма да ни помогне.Така, че по-добре е да се замислим за последствията от сега.
Има определени пособия, като памперса и бастуна, които в определени възрати и случаи са неизменна част от човешкия живот.Същите тези пособия обаче като видиш как си ги е сложил САМ , уважаван човек, който е в разцвета на творческите си и физически сили, будят горчиво съжаление.Последните месеци имах възможност да прочета няколко от романите на Орхан Памук."Бялата крепост", "Името ми е червен" (майсторски), сега чета Istanbul на каталунски (за тренировка и обучение) и "Сняг".О.Памук се оказа истинска …
изненада за мен.Бях чел само текстовете, които З.Енев е превел от него в Либерален преглед. Не ме задоволиха, останах си с една вътрешна неудовлетвореност.Сега, след като съм на средата на "Сняг" искам да изкажа моето възхищение от таланта и задълбочения, пророчески поглед на Памук.Описъл е неописуеми неща в "Сняг"!Описъл е трагикомичната турска политическа система, където за да се запазят светските устои на държавата се правят военни преврати.Описъл е тежките социалните и традиционни взаимовръзки между отделните съсловия, касти, леви, десни, ...Писал е за Карс, за старите арменски къщи, пак за Карс и пак за арменците и пак и пак...Описал е всичко това, което човек, който наистина го интересува истината и задълбоченоста, който е решил да свали памперса и захвърли бастуна, просто трябва да го прочете....Същият този Памук, който така тънко и с толкова изпепеляващ в дълбочината си самокритичен стил описва Турция и всичко, което тя живее и сънува, през януари, когато го попитаха на една пресконференция в Барселона, какво мисли за противниците на Турция в ЕС каза: "Грешат! Това са хора, които живеят с миналото и страховете, които то им е донесло. Трябва да продължим напред. Заедно, подкрепяйки се в новия глобален и динамичен свят. Аз съм твъррдо убеден, че Турция има своето място в Европа."Минало и страх.Бастун и памперс....Едни умират, други се раждат, света не стои на едно място. След 30-40 години, внуците на някой ще се женят за забрадена.Ужас (за едни) - божа работа за други! Забраденото не е най-лошото, което може да ти се случи в тоз живот. Нещо съвсем друго е. Нещо, което явно на някои и цял живот не им стига да проумеят.
След първоначалното недоумение от заглавието човек чете с интерес съдържателните резюмета на филмите, поднесени кратко, но достатъчно описателно през наблюдателния поглед г-н Милен Радев. И четенето върви добре и на човек му става драго, че душевното, културата, независимо от още неотзвучалите огромни съединителни промени на тоталитарния Изток с хуманния Запад в Берлин, все още е самият Берлин и материалното - гешефтът, вурстчетата, суджуците, бирата не са го изместили.Докато човек стигне до:"И в …
този аспект ме впечатли подчертано наситеното присъствие на филми с ислямска тематика и в конкурсната програма, и още повече в съпровождащите я секции на фестивала. Заглавието на този финален материал за Берлинале 2010 е избрано разбира се съвсем неслучайно."и мисълта му се отправи другаде - има ли нещо неестествено във време, когато "ислямска тематика" така или иначе през последното десетилетие (а за мен лично още с т. н. "ислямска" революция в Иран) обективно стана тематика в ежедневието на всички и навсякъде в света - и на християни в Берлин, и на мюсюлмани в Саудитска Арабия, тематика, изкарана на преден план и у политици и "експерти", и у обикновени хора, да не намери отражение и в изкуството и особено в най-близкото до обикновените хора - киното. Моят отговор, че е естествено "ислямската тематика" днес, и докато е тематика на обществото и света, да присъства и във филми и кинофестивали, неизключая и този в Берлин. Там, в киното, в книгата, в човешкиото общуване, опознаване, разговор, обмисляне, съгласие и несъгласие е човешкото място на тази тематика. Не в кабини на самолети-камикадзе, не по площади за избиване с камъни на обичали преди брака, не в тротилна подплата на дрехите на деца. От описанието на филмите в иначе чудесния фестивален преглед за тези, които сами не са могли за разлика от вече кореняк повече от и много родени в Берлин г-н Милен Радев, да бъдат на мястото на културното събитие, в повтарящото се и винаги неповторимо чудо на Люмиер с бавното угасване на салонните светлини и оживяването на плоския бял екран в колоритен многомерен живот, аз не виждам и застрашително веене на зеления байрак от страховитото заглавие. Виждам само повече от естествени и необходими размисли около него.
"Ако искам да бъда циничен ще кажа, че "Шахада" ни представи действителността такава, каквато по всички аритметични и демографски сметки ще бъде Германия след 30 - 40 години. И каквато безспорно вече съществува в обширни райони на столичния град."Тази липсваща във филма и плашеща г-н Милен Радев действителност е описана от него:"Няма я Германия, няма го Берлин, такъв, какъвто го познавахме - и все още познаваме. "Шахада" е германски филм, в който страната с нейната традиционна култура, история, дори …
с днешните й политически или орбществени дебати извън мигрантските райони като Кройцберг, Нойкьолн и Вединг, отсъства изцяло."А може ли и трябва ли в един отделен филм на един отделен творец непременно да присъства всичкото горно ? Както се изискваше навремето непременно присъствие на "социалистически реализъм" във всеки български филм за да го пусне идеологическата цензура да види екран ? Един филм, една творба на изкуството може и да е панорамна и монументална ("Клетниците" на Юго, "Война и мир" на Толстой, "Под игото" на Вазов), но може и да е ограничена до само една "изрязка" от човешкия живот, от човешката душевност или от обществото. Ако "отразяване на всестранните успехи на нашата народнодемократична държава по пътя към социализма и комунизма, начело с БКП под мъдрото ръководство на другаря Тодор Живков и с огромната братска помощ на великия Съветски съюз и КПСС, начело с другаря Леонид Брежнев" стане задължително съдържание на всеки филм, то всички такива "филми" неизбежно стават неразличими от дежурните седмични пасквили-"кинопрегледи" с бодра музика, предшестващи кинопрожекциите по комунистическо време.