На 10 септември

Бяха се събрали вчера на едно място за почивка няколко бивши отговорни работници – днес, предполагам, милионери. Хубаво им беше, шегуваха се: “С качествено уиски и пурети, да почерпим за Девети”, изрецитира един от тях сред всеобщ смях и одобрение.

Чудно ли е – празненството носи настроение, а те имат всички основания да празнуват. Ако не беше този Девети, нито те, нито предците им щяха да са това, което са.

На тях им върви на Девети. Между впрочем, върви им и на Десети – и на повечето останали дати в календара им върви. Затова и празненствата им са много чести – почти непрекъснати. Безкрайна е вакханалията на българския “управляващ елит”. На тълпи прииждат вакханките, благата се леят като из рога на Амалтея.

Това се случва в България, днес. В страната, която изгуби 1.5 милиона население през последните 20 години. В страната, в която животът неумолимо затръшва врати. Затварят се училища. Затварят се болници. Театри и изследователски институти се затварят. Университетите нямат кандидат-студенти – истинските университети. Другите - печатниците на дипломи - процъфтяват.

По същото време расте броят на неграмотните, недоучените и недослучилите се личности – от всички поколения. Кадърните и амбициозните чертаят западни дестинации на своя успех по интернет.

Пирът по време на тази чума тече под игриво-ленивите ориенталски ритми на псевдо-фолколрната вакханалия. Времето е спряло в измамния резерват на безгрижието, обхванал българските “първенци”. Само потракването на ледените кубчета в изпотените чаши марково питие и бавният дим на пуретите отброяват някакво летоброене – съвсем на брега на реката на забвението, на Лета ...

Всичко това в епоха, в която нашите глобални съвременници губят контрола върху препускащото време. Сриват се светове, мислени за вечни, и на тяхно място веднага се появяват нови, подозирани и неподозирани вселени, задъхани в бяг към бъдещето.

Защо се самоубиваме толкова бавно и мъчително? Защо изгубихме напълно вдъхновението на народ, способен да произведе идея за бъдещето си и да я възложи на най-добрите между себе си? Защо капват в умора и отчаяние малцината, които вярваха, че пустинята има край?

Моисей, види се, нямаме. Прометей отдавна се е запилял по други краища. Тук-таме по някой Сизиф ядно мъкне скалата, забравил къде е и защо е.

Отвън тече пиршеството на сганта – тази, която става национален елит при всяко голямо обществено разтърсване в България.

Вярвахме, че сме способни да произведем политика на спасение. Това е минало – нито остана надежда, а почти се свършиха и тези, които доскоро вярваха. Цинизмът е спасението пред заплахата да рухнеш.

“Има ли изход от кризата”, пита ме познат минувач. Не чака отговор, а сам казва:”Има – терминал 1 и 2 на аерогара София”. Политиката не е изход, семейството оцелява по “Скайп”. В обществената пустиня между троскот и тръни тук-там растат красиви диви цветя – все по-рядко, защото ги газят.

Остана ли животворна влага някъде? Може би само във вярата в един Спасител, който загина самотен, за да стане и да постави началото на един жадуван нов свят... Ха-ха-ха-ха-а – дочувам от групичката празнуващи с уиски и пурети. “Ама тия съвсем са изперкали”, убедено казва някой от тях. Другите му отговарят нещо, но думите им се губят в мощния шум на отпътуващите луксозни джипове...