Историята е на страната на демокрацията

Веднъж чух един високопоставен европейски представител да коментира, че проблемът на демокрацията е, че Джордж Буш е нейна мажоретка. В думите му имаше истина. Напоследък Ирак потъна в кървав хаос. Докато тогавашният президент на САЩ беше прозелитист (който се стреми да разпострани и разпростре своето учение и да привлече другите, да ги обърне в лоното на своята вяра – бел. ред.) номер едно, демокрацията никак не се харчеше добре.

Оттогава западните ценности не са на мода. Първоначално, след Ирак, Западът осъзна, че не е лесно да ги наложи, забучени на върха на крилати ракети. След това на неоконсерваторите и либералите интернационалисти им просветна, че урната с бюлетини не е всичко.

Има такива дреболии като върховенство на закона, независимост на съдебната власт и силни институции. Всичко това трябва да се вплете в културните рамки на съответната страна. От Афганистан научихме, че на Запада не му стиска да изгражда нации.

Световният баланс на силите се променя много по-бързо, отколкото някой си е представял. За американските президенти беше много по-лесно да се качат на амвона, докато Вашингтон се чувстваше сигурен в хегемонията си. Отслабването на американската мощ, бързият възход на Китай и авторитарната власт в богатата на петрол Русия попариха всякакъв остатъчен мисионерски ентусиазъм.

Американските и европейските политици все още проповядват добродетелите на свободата и демокрацията, но проповедите се държат със снишен глас.

Левоцентристките политици в Европа често обрисуват демократичните ценности с цветовете на западния империализъм. В духа на това странно извращение налагането на човешките права в известен смисъл представлява акт на потисничество.

Изборният успех на Хамас в Палестина накара самопровъзгласените външнополитически реалисти да ни предупредят да внимаваме какво си пожелаваме. Изборите са чудесно нещо, когато дават правилен резултат. Близкият изток е напълно способен да направи погрешен избор.

При всяко положение с потисническите режим се водят геополитически пазарлъци и могат да се сключват изгодни сделки. В новата ера на "реалполитик" британското правителство на Дейвид Камерън шумно аплодира решението на петролния гигант "Бритиш петролиъм" да се хвърли в обятията на Путинова Русия, а Европейският съюз постила червената пътека пред деспоти като узбекистанския президент Ислам Каримов.  Събитията отдавна изобличиха като безпочвени високомерните прогнози след края на Студената война за неудържимия поход на демокрацията. Учените, които преди време си представяха свят на бляскави демокрации, яхнаха друга ракета носител. Сега те виждат предизвикателство в лицето на нов, самоуверен модел на държавен капитализъм. Ако не друго, тези специалисти поне признават, че автократите вършат работа.

Демокрацията се намира в отстъпление. Според базирания във Вашингтон мозъчен тръст "Фрийдъм хаус", който следи развитието на политическия плурализъм, свободата в световен мащаб е "намаляла за пета поредна година през 2010 г.". Броят на държавите, достойни за определението "свободни", е намалял от 89 на 87, а броят на изборните демокрации се е свил до 115 - с осем по-малко от 2005 г. Не е задължително да сме съгласни с конкретната методика на "Фрийдъм хаус", за да признаем, че автократите са във възход.

Преди пет години Буш обеща демократична трансформация в Близкия изток. Амбицията, която той прокламира във втората си реч при встъпване в длъжност, беше изоставена почти веднага. Не след дълго беше постигнато съгласие, че даването на гласност на улицата в арабските държави носи риска екстремисти като Хамас да се сдобият с власт. По-добре да се върнем към характерната за Студената война удобна поза - сгушени с приятелски настроени тирани. Хосни Мубарак отново може да спи спокойно в Египет.

Както винаги обаче съществуват непредвидени препятствия. Хората доста харесват демокрацията. Развиващите се държави може да осъждат американския империализъм и европейското вмешателство, и да не понасят присъщото на Запада усещане за собственото си превъзходство, но свободата, върховенството на закона и  човешкото достойнство имат обаяние, далеч надхвърлящо това на Запада.

Именно на това станахме свидетели в Тунис. Въстанието, което сложи край на 23-годишното управление на Зин ал Абидин бен Али, разкри това, което западните правителства винаги са знаели, но предпочитаха да забравят. Дори най-стабилните наглед автократи са уязвими от народното недоволство.

Почти до момента, в който Бен Али беше принуден да избяга от Тунис, богатите демокрации заемаха страната на "стабилността" срещу улицата. Бившата колониална господарка на Тунис Франция демонстрира особен цинизъм. Почти всички обаче си затваряха очите, тъй като режимът беше "прозападен".

Невъзможно е да се прогнозират последиците за Близкия изток. Някои виждат в свалянето на Бен Али искрата, която запалва бавно тлеещ фитил, сравнима със зараждането на полското движение "Солидарност" в корабостроителниците в Гданск през 1980 г. Други предполагат, че други репресивни режими, сред които най-често се споменава този в Египет, ще бъдат свалени по-скоро. При всяко положение е видно, че увеличаването на младото население, икономическите затруднения и народното недоволство разпалват въглените на демокрацията.

Съединените щати и Европа трябва да се замислят. Преди няколко години един държавен секретар на САЩ говори в Кайро за зрелищния провал на водената от десетилетия политика на подкрепа за деспотите в Близкия изток. Тя пося семената на насилствения екстремизъм и пожертва дългосрочната стабилност в името на опортюнизма. Кондълиза Райс беше права. За съжаление обаче тя работеше за Буш.

Въстанието в Тунис напомни за силата на политическите идеи и на народния стремеж към демокрация. Протестиращите не излязоха по улиците в подкрепа на американските или европейските ценности. Те излязоха, за да изискат свободата и достойнството, които предоставят плуралистичните системи.

Едно от шокиращите неща в съвременния свят е, че той е пълен с деспоти, които претендират, че са демократи. Дори режими, които презират всичко, което намирисва на западния модел, претендират, че властта им е легитимно осигурена чрез демократични избори.

Позицията на Пекин е по-нюансирана, отколкото изглежда често пъти. Тази седмица китайският президент Ху Цзинтао призна, че Китай трябва да подобри зачитането на човешките права. В Русия дори Владимир Путин се чувства длъжен да защити на думи върховенството на закона.

Нищо от това не означава, че трябва да се предприема кръстоносен поход като този на Буш. Но Западът трябва да демонстрира много по-голяма увереност в отстояването на общочовешките ценности. Едно е да приемаш света такъв, какъвто е, но съвсем различно е да се окажеш в един отбор с хора като Бен Али. Историята никога няма да свърши. Тя обаче остава на страната на демокрацията.

По БТА