Тирани, тиранофили и тиранофоби

“По силата на своята вътрешна природа
Русия е дълбоко чужда и враждебна на Европа.”
Николай Данилевски, "Русия и Европа”

Непонятна и странна страна сме си открай време ние, одържавявана съответно все от непонятни и странни държави. И понеже със свойствената си безкритичност, с която също сме етнически белязани, век след век сме подминавали и националните, и институционалните си странности нехайно, те век след век тихомълком са се натрупвали – първо в бита, после в съзнанието ни, за да прераснат в манталитета, породил настоящите абсурди. От които излизане явно няма.

Допреди четвърт век хранех надеждата, че, реабилитирайки историческата истина, прохождащата на родна земя демокрация ще ни освободи веднъж завинаги от властта на обществените парадокси, но не стана така. Докато аномалиите, в които битувахме цели поколения наред под знамето на мира и социализма, бяха табуизирани като тема от партийната цензура и не биваше да бъдат дори само споменавани, в демократични условия наистина кое-що се промени. Но и кое-що си остана същото.

Най-тъжното е, че се промениха формалности, а се съхраниха същности – може би защото последните са по-устойчиви и дълголетни. Бих предпочел да стане обратното, но, както отбелязах неотдавна в хрониките на настоящото издание, предпочитанията не питат хората – те си имат своя собствена, автономна динамика. Настъпилата с изгрева на демокрацията промяна направи споменатите аномалии по-видими и достъпни за общественото внимание, но по-малко налични не ги направи.

Надеждата ми, че тяхното публично разобличаване ще доведе закономерно до изкореняването им, се оказа илюзорна. Защо ги разисквам тогава ли? Ами защото вярвам, че както повторената хилядократно лъжа се превръща неусетно в истина, така и разкривани многократно отново и отново негативните феномени ще бъдат осъзнати и прогонени от националното ни битие и съзнание. Окаже ли се и тази ми надежда илюзия, ще млъкна веднъж завинаги по темата – какво ли друго ми остава!

Но преди да тръгнем да нищим и разнищваме абсурдите, нека първо да ги назовем поименно. Не всичките, разбира се – за това би трябвало да изпиша многотомник – а един от тях. Както без точна диагноза няма успешно лечение, така и без ясното дефиниране на една социална травма, тя не може да бъде превъзмогната. В този смисъл да тръгнем по реда на нещата, да назовем травмите, преди да се захванем с предизвикваните от тях болки.

Докато във всички нормални общества държавите са създадени, за да обслужват хората, при нас става обратното – хората обслужват държавата. Обслужват я лошо, обслужват я най-често без да го съзнават, но я обслужват перманентно и предано. При това я обслужват от поколения наред, откакто тази държава съществува.

В условията на тоталитаризма я обслужваха чрез овчедушието, чрез гражданската си апатия и безучастието си в обществения процес, което обезпечаваше абсолютната власт на абсолюта в лицето на една самозвана партия и един самозван вожд; в демократични условия това обслужване е по-перфидно и често става не чрез социално бездействие, а чрез социално действие, но принципът на обслужващите властта подвластни се запази непокътнат.

А това е принцип, несъвместим с технократичната ни епоха, принцип на безвъзвратно отминали времена, принцип на тъмните векове, на поданичеството, на себеизолираните, саможиви държави и държавици, провинции, губернии и княжества, които се себезадоволяват като манифактурни структури и, за разлика от днешните модерни формации, не са неделима съставна част от един общ световен организъм, какъвто в онези сурови времена хората не са могли и да си представят.

Не ще и дума, че подобни тромави динозаври са обречени и ще бъдат изхвърлени от динамиката на съвременните обществено-политически процеси, които ден след ден все по-ускорено се денационализират и интернационализират. Уроците на миналото са ни несъмнено нужни, но само като пътепоказатели към едно конструктивно бъдеще – с каретата на миналото, установи Максим Горки, далеч няма да стигнеш.

Тъкмо с тази карета обаче препуска днес родината на основоположника на социалистическия реализъм. А по Русия – и ние: споменатото низкопоклонно, обслужващо и негражданско отношение на българина към институцията е плод до голяма степен на руското влияние върху нацията ни. Както през целия минал век, и днес русофилството на родна земя цъфти и процъфтява с най-пищните си цветове. Напук на неумолимите факти.

Българинът не иска и да знае, че днешна Русия е една йерархична, колективистична и корпоративна империя, империя на олигарси, династии, кланове и касти в центъра и на губернатори по места, империя, която е лишена както от демократични традиции, така и от демократично съвремие, така и от перспективи за бъдещо демократизиране.

Нейните фенове в отечеството любезно са милиони, нейните парламентарни проекции са не само "Атака”, БСП и АБВ, а и парламентаристи от всички политически сили – както в опозиция, така и управляващи. Всички те са вън от реалиите на многообещаващата общоевропейска интеграция, всички те предпочитат да слугуват на деструктивни мистификации като общославянско единство, двойни освободители, православни братя по кръв и прочие почвенически небивалици.

Зад цялата тази гръмка и куха фразеология се крие користната цел на страната ни да бъде наложен примитивизмът на руския централистичен държавнически модел. При това най-светлите умове на Възраждането – от Раковски до Вазов и от Захари Стоянов до Стамболов (при целия му авторитаризъм) предупреждават съвременници и потомци от угрозата на ненаситния великоруски шовинизъм.

Възразявайки на обвиненията в русофобство, Захари Стоянов отговаря кратко и ясно: "Аз не съм русофоб – аз съм само тиранофоб”. Но нямаше кой да чуе трезвия му глас – нито тогава, нито впоследствие, нито сега. А както в съветско време, и днес всеки автентичен тиранофоб по необходимост, само по силата на формалната логика дори би трябвало да бъде и русофоб – деспотизмът на Путин и олигархичното му обкръжение е видим дори с просто око, видими с просто око са и имперските амбиции на Кремъл – не само в Украйна.

А за да не прозвучат и моите настоящи думи като тенденциозни еднозначни нападки, държа да внеса следното уточнение: ясно съзнавам, високо ценя и оценявам величието на руското интелектуално наследство, зачитам безусловно приноса на цяла плеяда гениални руски творци в световната културна съкровищница – особено във философията, литературата, изкуствата и хуманитарните науки.

Но не тази тънка прослойка е решавала политическата съдба на огромната страна: тъкмо най-изявените руски творци и автори или са били прокудени в изгнание, или са живели като вътрешни емигранти в непримирим перманентен конфликт със самодържавието и социалния примитивизъм – не само в съветска Русия. И защото не възнамерявам да си играя на криеница с читателя, искам с две откровени думи да формулирам и моето лично отношение, мястото и на царска, и на съветска, и на днешна Русия според собственото ми светоусещане: аз се прекланям доземи пред руската култура и ненавиждам от душа и сърце руската политика.

Правя го като европеец – и особено като българин го правя. А как е възможно народ, дал на света толкова светли умове, да тъне в такава духовна нищета и безпросветност, да боготвори държавата като институция и да обожествява малограмотните ѝ и властолюбиви лидери, е въпрос с повишена трудност, на който може да отговори само една обстойна дълбинна психоанализа, която е не предмет на настоящия текст, а вероятна тема на едно мое бъдещо (да даде Бог живот и сили!) изследване, което вече вибрира на върха на перото ми от нетърпение да се реализира.

Докато това обаче стане, можем само да констатираме печалното състояние на нещата: сакралността и недосегаемостта на вожда винаги са носели тежки беди както на руската нация, така и на многото съседни и далечни народи, които Кремъл си е присвоявал (именно присвоявал!), претендирайки най-често, че ги освобождава от едно или друго съществуващо или несъществуващо робство през годините и епохите.

По нерушима вековна традиция най-висша ценност на руска земя се оказва не моралът, не културата и не дори християнството, с чийто хилядолетен дух е пропита необятната руска провинция и което гениалните пера и на блестящите руски православни мислители като Шестов и Соловьов, и на цяла плеяда унаследили ги философи с Бердяев воглаве, и на ненадминати майстори на художественото слово като Достоевски и Солженицин се опитаха да възродят, а държавникът, бащицата-цар или бащицата-генерален секретар, а в наше време – бащицата-президент.

Не Путин създаде днешното династично, кастово държавно устройство от неофеодален тип – създаде го руският крепостнически манталитет, а Путин само го унаследи, укрепи и продължи във времето. Уверенията на Тютчев, че Русия не може да бъде разбрана с ума – в Русия човек трябва да повярва, са основание за гордост само в неговите фундаментални славянофилски представи. Прословутото четиристишие на безспорно великия руски поет разкрива всъщност една ужасяваща картина, вкарва ни в дебрите на едно непробудно национално съзнание, чиято чудовищна ирационалност става все по-несъвместима със светския, рационалистичен дух на времената ни.

Проблемите на руския олигархичен модел нямаше да ме обезпокоят изобщо, ако ставащите все по-агресивни български русофилски настроения не ги бяха превърнали и в наши проблеми. Работата е там, че докато направеното върху пепелищата на Втората световна война предсказание на Чърчил, че бъдещите империи ще бъдат империи на духа, през последните две-три десетилетия се сбъдва пред очите ни, Русия се превърна в последната европейска (доколкото е европейска) имперска държава от средновековен тип – един империализъм, от който ние, българите, многократно сме си патили исторически – патим си и днес.

Без директното и индиректно участие на Русия антиевропейските настроения у нас едва ли биха придобили такава популярност, едва ли биха стигнали чак до парламентарната трибуна, едва ли хиляди наши сънародници биха гледали на Путин не като на заплаха, а като на спасител.

След края на Студената война, въдворена и поддържана преди всичко от съветския империализъм, Русия позагуби, слава Богу, значение за света, но не и за нас. Клишираните стереотипи, внушавани ни десетилетия наред от партийната пропаганда и обещаващи вечна дружба с големия брат, се оказаха трудно заличими и устойчиви дори пред най-очевидните факти.

В тон с тези манипулативни внушения милиони сънародници все още считат Русия не за наш завоевател, не за наш палач и похитител на елементарните ни човешки права и граждански свободи, а за наш двоен освободител. Историческите дадености обаче говорят друг език.

Русия е всъщност наш двоен псевдоосвободител от две псевдоробства. Нито царска, а още по-малко съветска, Русия е загрижена за добруването на страната ни и за съдбата на българския народ. Стъпвайки на българска земя, нашествениците просто са разширявали и укрепвали империята си, обезпечавали са собствената си хегемония на Балканите. Геополитически България се оказа на пътя на Русия към проливите и, следвайки имперския си манталитет, Русия я прегази с присъщата ѝ безскрупулност.

Общо взето същият процес протече и през септември 1944 г. Но понеже бе вече друг век, в който монархическият авторитаризъм бе прераснал в класово-партиен тоталитаризъм, понеже България бе поведена от тесногръди политици, за които от Витоша по-високо нямаше, право в центъра на една конфронтация между световете, която съвсем не ѝ беше нужна и която тя с малко далновидност можеше да избегне, понеже руската агресия бе подхранвана вече не само от великоруския шовинизъм, а и от една озверена еднопартийна идеология, решена да завладее от полюс до полюс света, и бруталността на завоевателя бе далеч по-отявлена, и саморазправата му с всяка съпротива и всяко свободомислие на родна земя, с всеки порив за национална независимост и национално себесъхранение – далеч по-безпощадна.

Ето, така стоят нещата, драги ми русофили. В цялата ни национална история близостта с Русия (царска и особено съветска) ни е носела само национални злощастия и катастрофи. А обстоятелството, че въпреки техните несъмнени поражения, от които ще си патят навярно и нашите потомци, цял един народ отказва да разпознае злото като такова и още таи упование в наследниците на Дядо Иван, говори само колко безпомощен е здравият разум срещу идеологизираното заслепение.

Срещу тази му безпомощност и моите думи са безпомощни. И ако въпреки това, въпреки гнетящото ме съзнание за безсилието на словото пред действителността ги споделям, правя го, защото, както учат древните, човек е длъжен да прави, каквото трябва. А да става, каквото ще…

*Публикацията е от Портал "Култура". Акцентите са на Mediapool.bg

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус, Несъгласни думи (“Хермес”, 2016) и др.