"Това са моите принципи, aко не Ви харесват, имам и други"

Приписват този лаф, който избрах за заглавие, на великия комик Граучо Маркс. От вчера (понеделник) той става за девиз и на някои смешници от местния политически театър, подвизаващи се като "реформатори". Преди малко повече от година те бяха удостоени с честта да управляват заедно с Бойко Борисов. Направиха този ценностен компромис в името на възвишени цели и идеали – да европеизират политическия живот в България, да реформират съдебната система, да ни освободят от захапката на олигархията, да върнат държавата на хората …

Тринадесет месеца по – късно все по – малко се говори за идеи и идеали. Сякаш упоени в задушливата прегръдка на Б. Борисов, реформаторите притихнаха, снижиха се, размиха се в безличната маса на по – едрия коалиционен партньор. Успани от медийните сирени на Пеевски, повечето министри от Реформаторския блок зациклиха в зоната си на институционален комфорт, явно изпълнили личните си кариерни проекти. Хъс за промяна остана само в Христо Иванов и Петър Москов. Логично и двамата срещнаха жесток отпор от мафиотски лобита, овапцани с боите на целия политически спектър. Целите и залозите на двамата министри обаче бяха несравними. Докато Москов трябваше да се справи главно със схемите за източване на здравната каса, Христо Иванов целеше конституционни промени, отнемащи огромни властови и корупционни ресурси. Затова Москов тактически губеше само басовете с Борисов за резултатите от разни мачлета, а Христо Иванов беше превърнат в боксова круша на премиера и на целия му разноцветен отбор. За разнообразие, в боя се включиха и резервите от ДПС.

Тъй като реформите в съдебната система целяха повече независимост на съдиите и повече отчетност на главния прокурор, те a priori бяха неприемливи за босовете, които практически назначиха главния прокурор и неговите протежета във Висшия съдебен съвет (ВСС). Тяхната логика е желязна. Който има главния прокурор, получава три в едно. Той държи всички прокурори, а чрез Цацаровото мнозинство (16 от 25 члена във ВСС) командва парада в съдебния съвет и в цялата съдебна система. Емблематични примери за това са назначенията на Владимира Янева, Георги Колев и Румяна Ченалова на ключови места в най – важните съдилища. Поради това провалът на съдебната реформа бе предопределен и предизвестен лично от премиера в интервюто му пред "Панорама" от 4 декември. Пет дни по-късно Борисов предпочете да рита топка, докато се решаваше съдбата на Конституцията. Затова и парламентарният аборт на промените в Конституцията не е изненада. Не е изненадваща и оставката на Христо Иванов и оттеглянето на подкрепата към управляващите от Радан Кънев.

Изненадата дойде от Москов, Лукарски и Кунева. Те спонтанно решиха, че стабилността на управлението е върховна ценност, а "реформата", каквото и да значи това след бламирането на конституционните промени, може да бъде постигната само ако останат във властта. Те вече не говорят за принципи, а за "неизбежните" компромиси на коалиционното сътрудничество. Нищо, че от договорената реформа останаха само компромиси. Нищо, че поредното безволево приклякане пред силовашките методи на Борисов прилича повече на ритуално самоубийство, отколкото на разумен компромис.

Традиционно в българската политика принципите не са на почит. Вероятно принципи няма, защото в новата ни история няма и потомствени принцове. Убили сме последния български принц "в името на народа", чрез "народен съд". Традицията ни не познава нито рицарските турнири, нито дуелите. У нас конфликтите се решават със засади и с предателства. Затова еволюционно сме развили рутинна способност, без угризения и свян, да обясняваме и да оправдаваме удобните лъжи и предателства. За съжаление, подобно на Конституцията, и тази тъжна политическа традиция не беше реформирана.

Има популярен психологически тест. Дават на дете бонбон и му казват, че ако устои на изкушението да го изяде през следващите 10 минути, ще му дадат още един. Така се пробва зрелостта и способността да се преценяват ползите и загубите във времева перспектива. Москов, както и хората на Кунева и Лукарски, спонтанно, по детски избраха сигурността и сладостта на първия бонбон. Да им е сладко! Нищо, че това доуби илюзията за възраждането и консолидирането на българското "дясно". Нищо, че само обединени десните формации могат да бъдат реална алтернатива на ГЕРБ и коректив на поддържания от Борисов, АБВ и ДПС олигархичен ред. Парадоксално е, че към зрелост и далновидност призова точно Петър Москов, който първи грабна първото бонбонче.

Така, демонстрирайки пълната клинична картина на "стокхолмски синдром", "реформаторите" "со кротце со благо" станаха заложници в кабинета Борисов и васали на Пеевски и ДПС. Като в немислима сюрреалистична бурлеска, видяхме и чухме в един хор Москов и Близнашки, Кунева и Цветанов, Лукарски и Цацаров. Следвайки личните си амбиции, интерпретирани като грижа за стабилността на управлението, те предадоха Републиката, заради която съществува цялата държавна машинария.

В култовия си филм "Туин Пийкс", Дейвид Линч миксира реалността и паралелните светове със страхотни визуални метафори. Уродливо джудже прескача с танцови стъпки от белите на черните квадрати на шахматния под, минава зад кулиси и пред огледала, парцелиращи и същевременно размиващи границите между паралелните реалности. Слоган на тази всепоглъщаща двойнственост във филма беше "Совите не са това, което са". Оставащите във властта "реформатори" също вече не са това, което бяха, или поне това, за което се представяха. Те стабилно застанаха на черните квадрати, над които вездесъщите кукловоди приплъзват кулисите на българските политически реалности.

Тези дни харесах статия на Калин Донков за индианските мъдрости. Според една от тях "Дори мъртвата риба може да плува по течението". Явно Борисов, като тесен познавач на "Винету" и на индианския фолклор, предвиди действията на "реформаторите", които избраха да реформират своята реформа вместо неговото управление. Сред мъдростите има и нещо окуражително за хората с илюзии и за изоставените от своите съратници Радан Кънев и Христо Иванов- "Ако забележиш, че яздиш умрял кон, слез!"