Това ви чака!

Пари, пари, пари! – за туй все се препиряме тия дни, щото видните ни народни представители, наострени като оси, се жилят, та жилят, па се и жалят, че и "оскърбяват" гороломно, кой гдето свари; а покрай цялата тази врява за приватизации и концесии край тях открито се навъртат и едни базиргени (търгаши – за пояснение), кокорят очи и премислят на кого ли да подложат крак, та да прилапат нещо. Досущ като у Ботйова, нали помните – парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог.

Прав е класикът, как да не е прав… За пари колко хора влязоха в политиката, па си накупиха по 5-6 апартаментчета, че и отгоре; пък само това да беше – ами то и още пари бол – та видимо разпънаха вратове: я от тютюните дял, я някое тлъсто парче от голяма обществена поръчка, пръстите да си оближеш. Друга важна госпожа пък предвидливо подходи наопаки – първом приватизира и спастри едни пари, че чак подир туй заруменя приятно като ален мак и днес охотно ни облъщава с речите си за сиромасите. За онзи от сараите не ща и да мисля – там каквито порции се разпределяха, там що сирене, мед и масло потекоха като реки, едва ли и най-напредничавата хидроинженерна мисъл в света е в състояние да му хване колая.

Ала на туй място, пак както у Ботйова, в повествованието ни зейва голяма дупка: щото всичките тия златни телци в миг помръкват при вида на друг важен герой и събирателен образ на нашето време, достоен за дълбока почит и високото ни внимание, какъвто е знаменитий кир Михалаки.

Вярно времената се менят, с тях и имената. Днес този важен чиляк – при чиято поява сякаш дуварите думат: "Голям човек, умен човек" – въобще не се кичи тъкмо с това си име. Той, честно казано, въобще не обича да му споменават името и най-силно мрази разни въпроси като "кой?" по повод на всеуважаемата му личност. Гневи се силно тогава, сякаш половината му имане са изяли. И с цялата си корпулентна мощ заканително клати глава, голяма колкото пет обикновени глави – ще видят тия синковци "кой" той е.

Ала истината изисква да признаем, че в българския политически разказ, гдето все си играем на шикалки, пренията "кой?/той" са повече от фундаментални, да не кажем основополагащи. Още от Ботйовото "Това ви чака!" ("Будилник, брой 3, 20 май 1873 г.), та до същата закана, будеща разни страхове с днешна дата.

Кой? Той. Те. Ние. Въх! Олеле…

Пълна гама от чувства и предчувствия, определящи националното ни битие в цикъла на печалното му самоповторение.

И как на този фон да не оцениш гениалността на Ботйовия памфлет, познат и от читанките? Как да не провидиш тогава една многозначима поява на кир Михалаки в днешното ни Народно събрание. Представете си го само: върви натам силно запъхтян и разлюлян, побирайки в себе си поне пет търга за магистрали и неизвестно колко още концесии и сделки, че и закон за една банка; смръщен, гневен и недоволен, върви и пуфти, присвил лице. А при вида му не едно депутатско сърце слиза в петите, че даже някои, като опърлени, направо искат да търтят в бяг. Още повече, че пътьом той сграбчва някакво лице, да кажем от ляво, стискайки го немилостиво за ухото.

А онзи заеквайки, едвам изстенва: "К-к-а-к-во съ-ъ-м на-п-р-р-авил?"

– Какво си направил ли? – немилостиво пита кир Някой си, пък тегли ли, тегли ухото му. Затуй, както пише пак Ботйов, погледнеш ли ушите на българите, те все изглеждат много големи – почти магарешки.

– Казах ли ти, съска той, да се споразумеете с Пъдарина по списъка на сделките, дето ще се преразглеждат. А вий, келеши с келеши, всичко сте готови да оплескате и омаскарите…

– Ама ние, отвръща "момчето от ляво", нещо не се разбрахме по концесиите… За водата, за въздуха…

И млъква, щото усеща, че съвсем се забърква.

– Ще ти дам един въздух на тебе, дъх няма да си поемеш! – изсумтява кир Някой си. Аз за какво съм ви турил край червената фудулка, бе? Само да се ветреете там като прани гащи ли? Дал съм ви списък, съгласуван "с когото трябва". Първо, второ, трето, десето… А после кон пи, кон пя… Тъй ще им пуснем кепенците и на драскачите. Да са си правили "икономия". А от останалите ще паднат бая пари.

Тук обаче вниманието на кир Някой си изведнъж бива привлечено от друго угодническо лице с цъфнала мазна усмивка по него.

– А, сгода, вестникарчето също дошло… Аз на тебе, келеш с келеш, какво съм ти казал да пишеш, бе?

– Ама, нали писах за кюфтетата, дето яли, пък после не…

– Какво после, бе, пергиш неден. Дал съм ти три списъка, досущ като в хартиите, дето разпространявам за ползване от целокупното население. И там нещата са от ясни по-ясни: за едни пишем само лошо, за други – само добро, за трети въобще не пишем! Хиляда пъти ти го повтарям, бунак с бунак. Иначе какво – да пишем има ли мутри и трафиканти в Събранието? Има зер, че какви да има само – пеперудки и божи кравички?

– Ама аз, какво…

– Какво, такова! Защо си пуснал в газетата, бе, ахмак, че в България ловели само "цаца" и на туй се крепял риболовът… Ум няма ли в тая куфалница? Майтап ли си правиш, с когото не трябва? Май и на теб ще ти ударя кепенците!

Разядосан, след тези си пророчески слова, кир Някой си се извръща в друга посока, вади от джоба си кърпа и избърсва прекрасното си лице. Ала сетне го избива на размисъл. "Май ще излезе прав оня, дето рече, че 80 на сто били хахавите в тая държава. Пък другите са им криви. Аслъ, едни магаретата са се сбрали в Събранието. Таман нещо наредиш и то тръгне да се подрежда, сякаш щръклицата ги прихваща, скачат и разбутват всичко. А на мен ми трябват пари-пари-пари-и-и, да не би безплатно нещо да ти се дава. Пък се и отчитам, където трябва. Ще видят те какво ги чака! Калпав народ!"

П.П. Продължението, както се казва, следва. В Ботйова или в актуализирана версия. Това е въпросът.