Тръгна си Палечко от земята към своя звезден кош

Валери Петров, този поет-дете, който не спираше да ни учи на зрялост; този зрял поет, който не спираше да ни учи как да бъдем деца. Завинаги ще помним изконното питане: Казва се "приятел пръв”, но защо е той такъв? И ще си отговаряме отново с думите на Валери Петров: Затова, че пръв полита / в огъня да те спаси; / пръв и без да се запита / прав ли си или не си / пръв за теб леда пролазва; / пръв за теб пролива кръв – ето, затова се казва, / че приятелят е "пръв”.

Бойко Ламбовски, друг български поет, казва за Валери Петров, че той сякаш всякога ще си е бил дете, шестгодишният Палечко, независимо колко възрастен мъж е. И да, прав е: Валери Петров (с рождено име Валери Нисим Меворах), роден на 22 април 1920 г. в София, никога не зае позата на мъдрия ментор, призван да учи другите как да живеят, да размахва пръст и да наставлява. Той кротичко държи ръката си в скута, когато колегите му стръвно я изстрелват срещу Солженицин; в разгара на номенклатурния разгул пророчески говори за началниците с дебелия врат (същите тия началници насъскаха срещу повярвалия в политическата и пазарната свобода български народ своите гнусни копия, мутрите с още по-дебели вратове); оттегля се без много шум, когато разбира, че неговите уж съидейници предават за тридесет сребърника идеите, в които вярва още от младежките си години.

Няма как да бъде иначе, той вече е написал: И аз не съм чист, и аз също живея / с компромиси в общата яма, / но тази витринка… добре, че във нея / на никоя снимка ме няма! Човек трябва своето достойнство, своята чест да брани грижливо и с този личен и понякога безотраден пример да се надява, че по някое време ще се явят и други, дето ще го последват…

Няма как в лъкатушния български ХХ век индивидуалният живот да не е лъкатушен и изменчив. В биографията на Валери Петров също има такива моменти, но няма нито един, в който да не е следвал вярата си в човешкото, в необходимостта от доброслуженето. Точно такъв ще го запомним малкият Палечко, чиято тежест е по-голяма от големите думи, по-голяма от големите големци. Затова на въпроса, който сам си задава: Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце?, ние ще отговаряме винаги по един и същ начин: Да, поете Палечко, истинско българско златно ключе…

Светъл път към светлините на звездния кош, непрежалими наш Валери!…