Царството на тримата мъдреци

От всички герои в историята на Рождество, най-забавни са тримата мъдреци. В тази сцена, която иначе би била мрачна – заради опасното раждане, разгневения владетел, изоставените ясли и непохватните пастири, тримата мъдреци внасят блясък и тайнственост. Нищо чудно, че ако могат да избират между светите образи и бляскавите посетители, повечето актьори в училищни пиеси се втурват към кадифените плащове, островърхите шапки от златно фолио и картонените кутии, облепени със скъпоценни камъни.

Т. С. Елиът, изпълнен с разочарованието на своята епоха, много се е постарал да отнеме от блясъка им:

Настудувахме се тогава,
точно в най-лошия сезон за пътуване,
а то беше дълго пътуване:
пътищата затрупани, времето остро…
…и нощните огньове догарят и не достига подслон,
и градовете — враждебни, и паланките — зли,
и селата — мръсни, и навсякъде високи цени:
намъчихме се тогава. [Томас Елиът, „Пътуването на влъхвите“, 1927 г., превод: Ани Илков.] (…)

Мрачни или екстравагантни, дали те са влъхви (мъдреци от Персия, последователи на зороастрийската традиция, чиято задача е да пазят свещения огън на Ормузд, познавачи на звездобройството, медицината, магията и астрология), или са царе на Тарсис и островите, на Арабия и Сава, идващи от Изток, както е предсказано в Псалм 71? Единственият, който говори за тях сред евангелистите – Матей, използва гръцката дума magoi, която значи мъдри мъже, а сетне разказва как те видели Витлеемската звезда и дошли да се поклонят на новородения Цар Иудейски. Това накланя везните към мъдреците-звездобройци, както ги представя и ранната Църква.

Ако тези посетители са били мъдреци, най-старият източник, който ги споменава – Книгата на Сет, приписвана на св. Йоан Златоуст (ІV век), настоява, че те били общо 12 и наблюдавали звездите от митичната планина Ваул, някъде в Персия. Те вършили това поколение след поколение, откакто Адам на стари години намерил убежище в тази планина. Със себе си първият човек донесъл дарове от злато, ливан и смирна, които пазел още от райската градина. И тъй като даровете били три (символизиращи съответно царя, Бога и смъртните, понеже със смирна било помазвано тялото след смъртта), на път се отправили само трима от мъдреците, проправяйки си мъдро път през пустинята.

Тази версия се харесва и на съвременните изследователи, изписали тонове мастило в търсене на паралели между зороастризма и християнството (по същество на доброто и злото) в опит да посочат точното място на "Изтока", отдето идват мъдреците – най-вероятно става дума за границата между Иран и Афганистан, или Индия, следвайки Пътя на коприната. Невъзможно е обаче да узнаем какви точно учени са били те, поради което лесно можем да ги пренебрегнем – както стори и архиепископът на Кентърбъри Роуън Уилямс, който ги причисли към митичните фигури като вола и ослицата.

Също толкова трудно е да се каже на какъв небесен феномен са станали свидетели тези мъдреци. Възможно е това да е била свръхнова; или пък съвпадането на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби през 7 г. пр. Хр; възможно е да е била комета, защото за лъчите на звездата се казва, че били като крилата на летяща птица. В гръко-римския свят кометите предвещават смърт и бедствия, а не раждане. И все пак на мъдреците било казано, според Книгата на Сет, че една ярка звезда ще възвести раждането на дете; що се отнася до magoi-те на Матей, те били наясно, че това ще е звездата на Царя Иудейски. Мартин Гилбърт, един от модерните автори, които пишат по темата, настоява, че самите мъдреци представляват съвпадението на три звезди – Сатурн, Юпитер и Меркурий, както и, че те са се появили във втора глава от Евангелието на Матей само по астрологични причини.

Версията за мъдреците не се радва на особена популярност през Средните векове. Нито пък намира място в коледните картички по-късно. Една мозайка от Равена (VІ в.) е вероятно последното изображение, което ги показва като мъдреци – нарисувани са съответно като небогати хора, обути в тесни панталони и с широки фригийски шапки, носени от персите. "Хората ги мислят за мъдреци", обяснява Йоан от Хилдесхайм, чиято "Historia Trium Regum" от средата на ХІV в. се приема за последната дума по темата, "защото звездата е била много ярка, а те са пропътували разстоянието много бързо (за 13 дни след Рождество Христово, за да пристигнат на Богоявление, 6 януари). Но това е грешка". Причината да пътуват толкова бързо, добавя той, е отчасти божествената подкрепа, а отчасти и в яздените от тях камили, които били наистина "бързоходни".

Честно казано лесно може да се обясни, защо версията за мъдреците е забравена. Хората през Средновековието са знаели как изглеждат царете; докато за влъхвите не знаели много, освен че били езичници, които следват учението на Валаам и се занимават с демони. Не е добра обаче идеята в сцената на Рождество да се въвежда демоничното, макар и детето Христос да е можело да го прогони с едно махване на ръката. Влъхвите са свързвани с Персия, за която начетените европейци са знаели малко; докато царете от Изтока откриват хоризонта към една фантастична география, която се разлива през няколко Индии към бреговете на Великия океан, където картографите полагали реките и планините повече или по-малко според желанията си, а тук-там слагали и по някоя случайна камила, дракон или увенчан с тюрбан султан. Колкото пò на Изток напредвате по този континент, където екзотични места и имена се смесват, толкова зверовете стават по-странни и страшни, дърветата – по-големи, а пустините – по-необятни. Пътуването от тези земи към края на света, за да бъде открито детето Христос, през Средновековието изглеждало много по-вълнуващо, отколкото идването от съседния Близък изток. Още по-интересно би било (така са склонни да мислят и модерните хора), ако тези мъдреци били не чак толкова мъдри, а по-скоро царе, които често се спъват и губят.

Така ги и описват. Да започнем с това, пояснява Йоан от Хилдесхайм, че те не били високи и мъжествени, а дребни, слаби и мършави. Да, признава той, това е изненадващо, но така изглеждат хората, идващи от далече, от Изтока. (Обратно, там овцете стават по-големи, а опашките им – по-дълги). Царете тръгват поотделно, тъй като владенията им са отдалечени едно от друго, и се събират едва пред Йерусалим.

За удобство всеки от тях е воден от отделна звезда, но едва ли тяхното пътуване щеше да е благополучно, ако тя не стоеше току над тях, близка и видима над хоризонта (за разлика от астрономите, царете не са можели да четат по небето и са имали нужда от водач). Един арменски източник посочва, че те били водени и от ангел и така в края на ХІХ век Едуард Бърн-Джоунс поставя звездата в ръцете на ангел. Когато пристигат в Йерусалим, звездата или звездите изчезват и се спуска гъста мъгла. Първите им думи, предадени от Матей: "Де е родилият се Цар Иудейски?", са изказани сред мъгла, объркване и страх.

Отвели ги при цар Ирод, който ги поканил на обяд: на традиционния печен петел, който, в чест на истинския Цар в яслите, възкръснал и пропял. Ирод ги привлича да шпионират за детето, а след това да му докладват, което те със задоволство приемат. За щастие намесил се ангел, който ги предупредил да не правят това. А сетне им казал да се върнат по "друг път" – само че сега пред тях нямало звезда и Бог не ги водел, поради което те се лутали две дълги години преди да се върнат, питайки непрестанно за посоката. ("Виждате", отбелязва доволно Йоан от Хилдесхайм, "разликата между божественото и човешкото действие".)

Нищо чудно, че макар царете да стават светци-покровители на изпадналите в беда по пътищата, след ХІІ век те вече не са толкова популярни, защото завръщането им е трудно. В съвременните календари денят на техния празник, 23 юли, изглежда узурпиран от св. Аполинарий, който лекува подагра. Пътниците всъщност са спасявани от св. Христофор и негова е иконата, която стои окачена по огледалата за обратно виждане, окичена с броеници и пукхави зарове; царете могат да помогнат едва когато гумите са напълно изтъркани, пътният полицая вече е измерил скоростта или дъждът е залепил фиша върху предното стъкло.

Със смирна по дрехите

Имената и владенията им са неясни. Но за да бъде историята добра, трябва да имат и двете. Затова били наречени Мелхиор, Балтазар (или Валтазар) и Гаспар (или Каспар), имена, които никога и никъде на стават популярни, освен в Северна Европа през Късното Средновековие и в изисканите части на Западен Лондон през втората половина на ХХ век ("Мелхиор, подай ми телефона, веднага!"). Били царе съответно на Арабия и Нубия, на островите и Тарсис, оттук и техните дарове: тъй като златото е толкова много в червената земя на Арабия, че се спъваш в него, докато ходиш; ливанът капе от дърветата на островите, а в Тарсис трудно може да ходиш, без смирната да се полепи по дрехите ти, "тежка като восък".

А всъщност като царе те могат да носят много повече. Мъдреците са можели да носят само един лек дар, само че мъдреците на Матей отварят цели съкровища. В испаноговорящия свят съществува традицията те да бъдат Дядо Коледа и да носят богатства и лакомства. Всъщност, настоява Йоан от Хилдесхайм, царете са донесли със себе си всички красоти, които Александър Велики оставил в Азия и цялото богатство, спасено от Соломоновия храм в Йерусалим. Коронованите пътници от съвременните коледни картички прекосяват пясъците на пустинята, необезпокоявани и без придружители; но средновековните хора са знаели, че когато един цар тръгне на път, дори и само между палатите си за удоволствие, по работа или заради запушена канализация, той носи със себе си вещи, съкровища, покъщнина и е следван от цяла свита от слуги и кучета. Някои художници намекват за тази свита, като в края на картините изобразяват коне, а върху тях слагат дарителите, предрешени като коняри или соколари. Свитите им били толкова големи, твърди Йоан от Хилдесхайм, че нямало място за тях в Йерусалим и им се наложило да лагеруват извън стените, като армия, взела града под обсада.

Но тъй като и те като всички царе били разсеяни, съкровищата след това изглежда са изгубени (с изключение на една малка златна ябълка, принадлежала някога на Александър, която била донесена в дар от Мелхиор, но тя веднага станала на прах, защото за зла беда символизирала Евината ябълка). Някои карикатуристи се досещат, че тези дарове са неподходящи не само за едно бебе, но и за майката ("Уж мъдреци, и то трима, а нито един да не носи шоколад", казва Мария на една от карикатурите). В "Книгата на Марко Поло" от ХІІІ век детето Христос в отговор също им дава дар – кутия, която те нетърпеливо отварят още по пътя за дома и в която намират камък. Разочаровани, изхвърлят камъка в един кладенец, а той избухва в пламъци. Сетне, някак си успели да си го вземат обратно, донесли го у дома и започнали да му се кланят.

Но същината на подаръците остава маловажна в сравнение с факта, че царете представляват целия езическия свят, дошъл да се поклони. Традиционно единият от тях, най-често Балтазар, е мургав, а с времето кожата му става все по-тъмна, докато Йеронимус Бош го изобразява черен като катран в ярък контраст с искрящо белите му одежди. Тогава вече е прието, че той трябва да е бил цар на Етиопия, защото колкото по-тъмен ставал, толкова по-далеч от юг идвал. Обикновено той е изобразяван на заден план, като спокоен и кротък човек, защото никой художник от Средните векове или от зората на модерната епоха не е можел да си представи негър, който не е слуга. Освен това царете представляват хората от всички възрасти, те са съответно на 20, 40 и 60 години. Приема се, че най-възрастният, който е с дълга снежнобяла коса и брада и държи пръв да коленичи и да принесе своя дар, е Мелхиор. Гаспар е млад, блед, с розови бузи и голобрад и само понякога – с източен вид.

Заедно, следователно, царете символизират всеки човек. И като такива те се превръщат в троен символ на човешкия стремеж, надежда и безрасъдство. Бродещи през пустинята и вековете, те приемат образи на политици, банкери, шейхове със спортни слънчеви очила, служители на ОПЕК и рок звезди. Носили са предизборни обещания, локум, просрочени книги от библиотеката и варели с петрол. Във времена на оскъдица даровете им са били от алуминий, сушени подправки или балсам за бебета. Голямата като слънце звезда в небето, която те следват, се е превръщала в дигитален дисплей с цените на борсовите индекси (на златото, ливана и смирната), в неоновите светлини на петзвездния хотел Рамада Витлеем и, разбира се – в НЛО. И тъй като продължават да се губят по пътя – въпреки звездата, те често гледат картата наопаки и, почесвайки коронованите си глави, очакват появата на сателитната навигация. А предупреждението на ангела да се върнат по друг път е тълкувано като различна версия на думите на Хераклит, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река заради изменчивия поток на живота.

Поради това лесно тримата царе могат да бъдат приети за пример, дори за прототип, на трима безпомощни пътници, които човек може да види навсякъде, стига да се огледа около себе си. (…)

Такива са тримата мъже на Джером К. Джером, които през 80-те години на ХІХ век се спускат с една лодка по Темза от скука и заради нуждата от промяна, само за да открият, че нито един тях не може да я управлява, а освен това не може да отвори дори една консерва ананаси без голямо суетене и физическо нараняване.

Братя, комедианти, умни момчета

Царете били толкова добре разпределени по раса и възраст, че според някои хронисти те били братя, а не непознати. Тази вероятност е подчертана с полагането на тримата в едно легло, изпънати като струни и с корони на главите, както са изобразени върху каменните релефи в Отун, Бургундия и в Лувъра.

Но каквито и да са си били преди това, след пътуването си те стават близки. След отпътуването си те започнали да проповядват Христос и заедно били покръстени (от св. ап. Тома някъде в Индия, където той ги намерил да живеят в добродетелна немощ), заедно били погребани, а след това костите им били събрани от света Елена, майката на Константин, за да завършат своя път в прекрасен златен реликварий, който и днес стои зад олтара на великата катедрала в Кьолн. Но преди да умрат тримата построили на планината Ваул малка църква от дърво и камък, увенчана със златна звезда, която вятърът завърта в различни посоки.

Но сцената на царете в леглото предполага още по-богато развитие. Колкото и да са били близки, те все пак са различни герои. В Отун, докато спят, ангелът им сочи звездата. С единия си пръст той е докоснал Балтазар, който е буден, но гледа в погрешната посока. Мелхиор гледа безизразно. А между тях – на най-естественото място, където може да се намира един пъргав и млад размирник – Гаспар е отворил едното си око и гледа подозрително. Тук има наченки на комедия с три действащи лица: първи, среден, последен; мъдър, по-мъдър, най-мъдър; стар, на средна възраст, млад; добър, по-добър, най-добър. Върху един витраж в Кентърбъри Мелхиор се моли, Балтазар се противи, а младият Гаспар, вгледан в звездата, се опитва да установи къде се намират.

Това е класическото правило за тримата. Единият, често най-възрастният, но със сигурност най-мъдрият, казва или прави нещо, което поставя началото на шега или дава пример; вторият се съмнява, противоречи или спори и така развива темата; а третият, най-често най-младият (най-малкият, най-бедният, последният), подрива примера и надхитря останалите. Първите двама могат и да набият третия, и така да го направят да изглежда още по-злочест и по-самотен, докато накрая – както Харпо Маркс, безнадеждно бягайки от постоянните подигравки на Граучо и Чико – успее да получи сладкото си възмездие. Същата сцена се повтаря в историите за тримата глупаци, във вицовете за англичанина, ирландеца и шотландеца, а и във всички приказки за тримата братя или дъщери, които някога са били написани. Във всички тях винаги третият е този, които спечелва любовта, намира богатството или спасява земята, докато другите двама се връщат у дома с празни ръце. В историите за тримата, винаги третият е този, които носи поуката или прави шегата.(…)

И точно, защото могат да бъдат показвани по този начин, да се скитат сиротни и да се люлеят на камили, тримата царе си остават все така популярни дори и в секуларната епоха. Никой не може да се забавлява с пастирите, макар в средновековните мистерии техният груб хумор често да се е харесвал. Те не са герои и най-важното – не са трима.

Тези, които се чувстват лишени от мистичната значимост на царете, могат да се замислят върху едно по-дълбоко измерение. Тримата представляват всичко: минало, настояще и бъдеще; тук, там и навсякъде; земя, море и въздух; положително, отрицателно и неутрално; това, онова и другото. Чрез тези триади царете, които могат да се всеки Том, Дик или Хари, продължават да се лутат в търсене на отговорите (да, не, може би) на тайни, стари колкото тази за Отец, Син и Св. Дух, за раждането на светлината, за началото на живота и върховенството на любовта.

Текстът е публикуван в портал "Култура" в превод от сп. "Икономист".