Цената на безсилието

Цената на безсилието

Тази седмица руските бомбардировачи излитат от иранска авиобаза, за да атакуват позиции на бунтовниците в Сирия. Държавният департамент на САЩ се направи, че не е изненадан. А би трябвало. Би трябвало да е разтревожен. Все по-националистическият революционен режим в Иран никога не е разрешавал чуждестранни сили да действат от негова територия. Досега.

Пренареждането на Близкия Изток върви стремително. Там, където в продължение на 40 години алиансът САЩ – Египет контролираше региона, съюзът между Русия и Иран сега диктува събитията. Ето какво получихме след осем години на отстъпление от страна на САЩ. Ето какъв е резултатът от ядрената сделка с Иран, евакуацията от Ирак и пълното бездействие на САЩ в Сирия. Да видим:

● Иран
Предполагаше се, че ядрената сделка ще сложи началото на сближаване между Вашингтон и Техеран. Вместо това тя укрепи военно-стратегическия алианс между Москва и Техеран. С вдигането на санкциите и нормализирането на международните отношения на Иран, Русия се впусна в мащабни сделки, включително доставка на ракети S-300 земя-въздух. Използването на руски бази от Русия сега бележи ново ниво на сътрудничество и съвместно усилване на влиянието.

● Ирак
Тези бомбардировки се извършват през въздушното пространство на Ирак. Преди оттеглянето на президента Обама от Ирак това не можеше да се случи. Създаденият вакуум не само създаде коридор за руските бомбардировки, но постепенно направи възможно трудно завоювания Ирак след епохата на Саддам да се изплъзне в орбитата на Иран. Според базиран в Багдад американски военен говорител, вътре в Ирак действат 100 000 бойци на шиитските милициите, 80 процента от които са подкрепени от Иран.

● Сирия
Когато Русия рязко се намеси миналата година, установявайки военни бази и започвайки дивашки бомбардировки, Обама не направи нищо. В действителност той самодоволно прогнозира, че Владимир Путин е влязъл в тресавище. Някои влязоха в тресавище. Режимът на Башар Асад не само се спаси. Той обсади Алепо и взе връх в гражданската война. Междувременно нашият безпомощен държавен секретар тича наоколо, опитвайки се да моли за мир, като предлага споделяне на разузнавателна информация и легитимиране руската интервенция, само ако Путин обещае да завладява внимателно.

Само вижте какво постигна Путин. Падна му се много слаба ръка – остатъци от руска държава, окастрена империя, натоварен с изостанала икономика и остаряло въоръжение – той възстанови статуса на Русия на велика държава. Редуцирана до ирелевантност през 1990-те, сега тя е сила, с която не може да не се съобразяваш. В Европа, Путин едностранно преначерта картата. Неговото анексиране на Крим няма да бъде отменено. Европейците са готови да снемат и минималните санкции, които с неохота наложиха на Русия. А кощунството в Източна Украйна продължава.

Десет хиляди вече загинаха и сега Путин заплашва дори с още по-открита война. Под нелепия предлог за украински тероризъм в Крим (напомнящ твърденията на Хитлер, че е нахлул в Полша в отговор на полското нашествие по границата), Путин заплашва с ответен удар, струпва войски на осем места по украинската граница, разпорежда военноморски учения в Черно море и разполага съвременни зенитни батареи в Крим, с което Москва получава контрол върху по-голямата част от въздушното пространство на Украйна.

И защо да не го прави? Той бута отворена врата. Обама все още отказва да изпрати в Украйна дори отбранителни оръжия. Отговорът на администрацията на тези провокации? Настояване "и двете страни" да проявяват сдържаност. И двете страни, забележете.

В ненужна показност на новопридобитото си разширено влияние, Русия ще проведе съвместни военноморски учения с Китай в Южнокитайско море, в очевидна подкрепа на териториалните претенции и нелегални военни бази на Пекин.

Все пак президентът показва леко безпокойство. Той е твърде умен, за да не разбира геополитиката; просто не го е грижа. Отчасти защото приоритетите са му вътрешнополитически. Отчасти защото той мисли, че нямаме достатъчно чисти ръце и поради това морално основание да продължаваме да сме в ролята на международен арбитър.

И отчасти защото той е убеден, че в дългосрочен план това няма значение. Колебанията в отношенията на великите сили са по природа ефимерни. За човек, който вижда морална дъга във вселена, неумолимо тегнеща към справедливост, разчетите на грубата реална политика са мислене от 20 век – примитивни, остарели, обсесия на дребните умове.

Обама пределно ясно демонстрира това в речите си пред ООН, в Кайро и тук, у дома, още в първата година на президентския си мандат. Два мандата по-късно, ние виждаме резултатите. Украйна е разчленена. Източна Европа е на ръба. Сирия е костница. Иран поглъща Ирак. Русия и Иран са в настъпление в цялата северна част на Близкия Изток.

В основата на тази бъркотия стои проста асиметрия. Тя е в светогледа. Големите ревизионистки сили – Китай, Русия и Иран – знаят какво искат: власт, територия, почит. И те се стремят към това. Барак Обама възприема възгледа на Еклисиаста, че всичко това е суета, нищо повече от суета. В Царството небесно – несъмнено. Тук, на земята, обаче – от Алепо до Донецк, от Естония до остров Спратли – това е от голямо значение.

*Преводът е на Mediapool

Споделяне

Още от Анализи и Коментари

Трябва ли България да спре Северна Македония за ЕС?